Случаен късмет

       Случайността и късмета са любовници. Връзката им е от онзи тип в който ту се разделят, ту се събират без обяснения. Плодовете на тяхната обвързаност са пръснати из целия свят, вероятно даже и във вселената. Вероятно е най-точния етикет, който може да се сложи на всичко, което казах до сега.

Ето, родил съм се случайно. Късмета е бил някъде далече, може би при непозната. А случайността в моя случай е била щедра. Сега, когато пиша това знам какъв е бил повода да се появя на белия свят. Между другото винаги съм се питал защо му викат бял. Планетарен расизъм ли е това или е просто един от ония изрази, за които десетки умни глави пишат томове труд от къде е произлязъл. И още десетки такива казват, че живеем на зелената планета. И слагам точка с това, че съм се родил през нощта. Бели са били само чаршафите.

Сега, години след този случаен момент въпросите въшлясват главата ми. Една от тия „въшки” хапе и причинява нуждата да пиша всичко това. Определено разбирам,  че всичко е било случайно обаче едно нещо не мога да знам. Повода да ме има е ясен – секс. Причината обаче ми се губи. И моментално се замислих за причини, поводи, късмет, планиране, мечти. Първото, което ми изкочи бе това, че хората се множат за да съществуват. Обаче в моя частен случай са се множали докато съществуват. Тоест не е това. Не са го и искали – планирането отиде там, където Бибилята ни учи че ще ходим ако сме неправедни. Остана късмета, който както казах не е бил там, но май съм му благодарен защото и от разстояние си е вършел работата. И той отпадна. Вече нямаше отговор и тогава се сетих за причината или по-точно за нейната неяснота.

Причината още не ми е ясна и не очаквайте в края на тези редове да блесне като поука от детските приказки по БНР в седем сутринта. Но пък се сетих за онези нещица които са овкусявали всичко, което съм погълнал в глада си да я разбера.

Не са малко, не са и малки. Едни са ме задавяли, други са ме карали да ям още. В крайна сметка се чувствам още гладен, но пък само на гладно се разбира вкуса на храната.

Първото нещо, което категорично ще отрека само след миг е случайността. Интересно ми е докато го казвам, защото все пак тая дума до тук я споменавам няколко пъти, което я прави реална и съществуваща. Обаче ще я отрека. После пак ще я използвам, но си знайте, че е отречена.

И така – случайността. Вървя по улица пълна с движение, светлини и разбира се хора. Тъжен съм по мои съображения и искам да не е така. На следващата пресечка виждам човек, който свири на акордеон и пее песен за тъгата. Сляп е. Но песента му е за тъгата. Пред него на паважа седи шапка с пари, които той никога не е виждал, но знае че ги има. Точно така се почувствах и аз – не ме е виждал, но знае че ме има. Случайно да е знаел, че точно сега ще мина – едва ли. Аз също не го знаех.  Късмета пак е нейде на гуляй.

Продължавах да ходя. Тъгата остана да изслуша песента за себе си при слепия. Вече търсех нещо, което да ме накара да се усмихна. Търсех е силно казано, защото просто ходех и се опитвах да спася мислите си от шума на трамвая зад мен. Дойде момента да пресека от другата страна на улицата. Да мина на другия бряг на реката от павета и релси. Пресичах многото камъни по път, белязан от прави линии. И на брега на тази неподвижна река ме посрещна улично куче. Кучка по-точно. Покрай нея се въргаляха малките и кутрета и тя неразбираща думата „грижа” ги ближеше. Изглеждаше точно толкова доволна, колкото оня тип от рекламата за банкови кредити, който щеше да си купи апартамент скоро. В рекламата нямаше домашно куче, но и за това улично куче нямаше доволен човек с кредит. Усмивката ми дойде моментално не защото виждах любовта на това куче към децата му, а защото си представих как някой някъде казва  „кучка” на жена, която иска да обиди.

Следващата улица носеше името на цар. Стъпвах върху нещо, което е асфалт само по себе си, но е заслужило царско име. Там в Америка има цяла алея, по която можеш да ходиш върху звезди. Млечният път придоби нов смисъл за мен. Миризмата на храна също, защото бе решила да е там по същото време. Крачиш върху звезди и мирише на кебап. Исках да опитам да крача по кебап – ей така да видя на какво ли ще ми замирише.

На следващия  завой се отказах и от късмета. Настъпих разпилян на земята дюнер. Ходех върху кебап. За момент се изплаших от това, което ще помисля че искам.

Зарових с ръце в джобовете си. Там винаги имаше или нищо или телефон. Пожелах си на ум да намеря и двете. И стана. Бях доволен и извадих телефона, нищото си остана вътре защитавайки липсата на форма, която да можеш да сграбчиш. Исках да се обадя на някого. Исках да му кажа, че нося нищо, което с радост ще споделя. И телефона иззвъня. Отговорих на обаждането и след минути аз, нищото ми и човека, който ми позвъня седяхме на една маса.

Говорехме за всичко, а масата мълчеше. Седяхме над нея или по-точно тя седеше под нас. Пътят ми до тук ме беше довел до това място, на което исках да съм. Виното в чашата ми най-вероятно беше на същото мнение. Изпитването на вина и изпиването й се случваше тук и сега. Огледалото в тоалетната на долния етаж ми помогна да разбера, че рекламите за самобръсначки са толкова скучно нужни, че чак има смисъл в тях.

Поредната глътка вино напи тялото ми, но също така ме накара да потръпна пред това, което разбирах в момента. По пътя насам исках неща, копнеех за тях. А те се появяваха в цялата си естественост. Случайността и късмета бяха пак заедно и то далече от мен. Радваха се на новият им момент заедно, а аз осъзнах, че може и да ги няма. Всичко, което исках се материализира по този път. Не пътувах на стоп, просто ме качваха. И говореха за късмета. Така и не се видях с него.

 Сега седя пред нещо, което свети и приема всичко, което му казвам. Защото знам какво да натисна и точно кога да го направя. Късмета, вярвам и той прави така. А всичко, което ми се случва е причинено от това, което  искам да е  покрай мен. Случайността не е тук, търси си късмета нейде из нощните барове. И всичките клавиши които натискам, за да се превърнат в думи са си точно там – НЕ ЗАЩОТО ИМАМ КЪСМЕТ. Единственото нещо, което прави натискането на клавиш в буква е желанието. Идеята. Копнежа.

Ходя по клавишите, а те отекват в главата ми и се материалзират като думи.  Бос съм и усещам игличките по стъпалата си. Следите по пясъка ги отмива морето. Случайно да сте се питали защо ??

Между четири врати

Стоях на спирката и чаках рейса за към нас. В главата ми имаше избори и мнозинството гласове за сега бяха против това да си извадя цигара. Като всеки петък потока от коли беше на път да прерастне в цунами. Освен мен на спирката имаше още 4-5 човека. Единият от тях ми напрваи впечатление с това, че безличното му изражение го караше да се откроява. Сигурен съм, че не беше добър човек.

Не бяха минали и пет минути, когато до спирката спря стара кола. Изглеждаше уморена, цвета и беше като възраста й – неопределим. Прозореца от към шофъора изскърца, като цигулка в ръцете на шлосер и от вътре се показа жена. Жената попита дали има някой, който иска да пътува за Перник. Мойта дестинация. Хората, които чакаха с мен на спирката придобиха онова изражение, което си слагаме когато ни питат дали сме направили нещо нередно. Явно колата не им хареса. А това пък ужасно хареса на мен. Тръгнах към колата. Изборния ден в главата ми приключи, явно ще касирам резултатите по-късно.

Отворих задната врата и от вътре изпадна малък самолет, от онези които всеки като дете е правил от хартия. Взех го в ръка и се качих. В колата беше доста тъмно. На задната седалка седеше малко момче, на не повече от седем години. Подадох му самолета, а то се усмихна. Седнах и  потеглихме.

Детето ме попита за къде съм. Отговорих му, а то започна да изброява на глас кварталите, които знаеше. Жената отпред, очевидно майка му го прекъсна като каза, че той вече ходи на „очилище”. От намесата и в нашия разговор разбрах две неща. Първо, тя се притесняваше, че момчето ми досажда. И второ момчето се казваше Ицо. И така Ицето започна да се оправдава, че само веднъж е казал „очилище” и сега му се подиграват. Майка му се засмя и продължи да се шегува за негова сметка. Ицето се отказа да я слуша и продължи своя разпит. Попита ме уча или работя. Отговорих, че правя и двете и той моментално попита какво уча. Явно интереса му към работата още беше нейде на скрито място.

В този момент тъмната кола стана една идея по-светла и уютна. Седях и давах интервю, а журналиста до мен дори не можеше да напише думата „журналист”.  Но пък въпросите му се хранеха с искрения интерес да получат отговор. И то не точния отговор, защото моя малък журналист не знаеше нищо за мен. Съответно нямаше и представа кой съм и защо съм такъв.  Нещо, което ако преподават в университети по журналистика, щеше да произвежда съвършените професионалисти. Ицо лишен от школовка си вършеше работата прекрасно. И поглъщаше отговорите ми по начин, който никак не подсказавше какъв ще е следващият му въпрос. Това малко момче създаваше контакт с взаимен интерес. Дано някой професор по журналистика някога научи студентите си на това.

Отговорих на Ицо какво уча и той открито показа, че думата драматургия по никакъв начин не присъства в главата на малчуганите. Зарадвах се, без да го показвам и си помислих какво ли си е представил като е чул тая толкова непозната и нова дума. Наложи се да му обясня че уча за да стана сценарист и да пиша. И тогава на нашата малка сцена, обградена в купе, двигател и четири гуми се появи ново лице. От предната седалка изникна глава на момиче, определено по-възрастно от Ицо и се вторачи в мен. Каза, че това е „супер яко” и моментално ме помоли да изброя кои актъори харесвам. Това, че не знаех, че в колата има още някой заедно с факта, че момичето ми говореше на Вие унищожи способноста ми да говоря. Успях да си върна говора и започнах да изреждам. Последва нова тирада от въпроси. Тези двамата не ми даваха да си поема дъх. Но пък се чувствах щастлив от това, чувствах се някой. Бях попаднал на пресконференция, водена от истински майстори на разпита.

И така в следващите минути отговарях на неспиращите въпроси. Обясних какво значи генезис, как се снима филм (без дори самият аз да знам от личен опит), защо имам дълга коса, какво ме е накарало да си пробия устната и гледам ли детски филми. Това, че гледам детски филми превърна пресконференцията в дружески разговор на маса. Само че в кола. Случайно забелязах, че момичето на предната седалка записва всичко в тефтер. Боже, това наистина си беше интервю. Убедих се още повече в това твърдение, защото аз не бях задал нито един въпрос. Всичко, което научавах за моите спътници ставаше случайно. Което водеше до това, че исках да знам повече за тях, но те държаха контрола и преднината. Въпросите продължаваха в галоп. Лора. Момичето на предната седалка се казваше така.

Дойде момента, който според мен в дебелите книги се нарича „анализ на информацията”. В мойта книга ще го нарека „момента в който разбирах колко е хубаво да дишаш равномерно”. Не знам кой точно какво анализираше в момента, но Ицо реши да попита според мен каква музика слуша сестра му Лора. Не пропусна да се похвали, че вече може да й пише името. Разбира се аз не знаех каква музика може да слуша тя, а предположенията ми клоняха към нещо безстойностно. Лора отне правото ми на отговор и заличи предположенията ми с рязък замах като каза че слуша рок. Ицо обаче отключи в себе си инстинкта на журналиста винаги да има интрига и отрече последната информация. Лора повтори. Ицо също.

Съвсем забравих че съм в кола. Пред очите ми две различни и особено живи „медии” се провокираха взаимно. Очевидно беше, че борбата е за коментара ми. Все пак въпросът беше към мен и засягаше друг. А това, че не знам нищо за никой от участниците в диспута просто скъса жилото и на резервния ми парашут. Точно в този момент обаче не падах неспасяемо – аз летях.

Играта между братчето и сестрата набра скорост и децибели. Лора бързо реши, че ще й трябва съдействие и накара майка си да потвърди, че тя слуша само рок. След това се обърна към мен и усетих как един търговец може да накара всеки да купи продукта, който му се предлага. Две детски очи заковаха вниманието ми, а гласа който ги подкрепи след това с цялата си бавна отчетливост ме убеди в това, че Лора слуша само и единствено рок. Едно на нула мойто момиче, на конкуренцията и трябва конкуренция.

Спряхме рязко на светофар. Само биковете не спират на червено. От спирането залитнах напред и почти се ударих в седалката. Което предизвика смеха на Ицо. И аз се засмях. По-късно разбрах защо съм го направил. В тази кола се чувствах сигурен, децата също. Бях дете отново и безгранично вярвах, че няма как да се случи нещо лошо, защото мама кара. Даже „не бях сигурен” не съществуваше, защото просто незнаех какво е да се случи нещо лошо. Ще се връщам често в този спомен. Грижите ми могат да разчитат на останалото време.

Разпита ми свърши и дойде време за коктейла след него. Имах шанс да задам и моите въпроси, но те си останаха незададени. Лора сподели, че започва да се занимава с музика и иска, когато порастне да има група в която да свири. Майка потърси спасение от тази ситуация и ме помоли да и кажа колко трудно е това. Отговорих, че не е. Наградата ми беше укорителен поглед в огледалото за задно виждане и чифт живи, радостни очи директно в лицето ми. После дойде звука от тефтера на Лора. Обръщаше нова страница.

Ицо вече се държеше точно като на коктейл. И очевидно бе прекалил с напитките. Въпросите и признанията му се преплитаха като връзка ключове около слушалките на уокмен в дожба на нечие яке. Лора предусещаше края на вечерта и това я мотивира да извади най-тежките си въпроси. Получи си отговорите, защото коктейла завладя и мен. Майката, моят личен шофъор за вечерта и още по-личен спасител от спирката със съмнителна компания, ми препоръча няколко филма и като един истински възрастен човек изрази надежда, че пак ще се видим. Децата не го направиха.

Колата спря на спирката, на която слизам редовно. Подадох парите, които така или иначе бяха за билет. Жената ги взе и ми се извини. Крайно характерно е за  нас да се извиняваме за каквото и да е. Подадох ръка на Ицо, но той беше заспал. Слязох и затворих вратата. Зад нас се чу клаксон, почти толкова нервен колкото и човека който бе решил да го използва. Колата седеше пред зелен светофар. Явно  това зад нас не беше бик. Стъпих на тротоара и заметнах раницата си. Лицето на Лора, вторачено в мен, се виждаше ясно през стъклото на вратата. В тъмната кола.

Аз (част 1)

Чаках на пешеходната пътека. Исках да видя зеленото човече отсреща за да мога да премина. Дали така наречените извънземни са начин да преминеш от другата страна и защо някой е решил, че зеленото човече означава „премини”. Бях безкрайно убеден, че има малки зелени човечета. На всеки ъгъл.


Преминах и стигнах до уличката пред сградата, в която свирехме. Липсата на зелено човече на бариерата ме върна в реалноста. С един болезнен удар точно в брадичката. Да те бият невидими неща – мечтата на всеки психотерапевт. Забравих да ви кажа, че вече имах какво да пия – вино. Купих го от магазина до спирката и бързах да съкратя живота му в бутилката. И така бариерата е зад гърба ми, проблемите на човека от трамвая също, а това което загнезди в главата ми беше дали Стинг разбираше какво значи – „message in a bottle”.

За репетицията няма да кажа нищо.

По-късно крачех по стъпалата и мислех, че не мога да мразя. Но мразех. Най-вече себе си заради това, че не мога да мразя. Беше тъмно и съвсем скоро щях да разбера защо е тъмно. И се мразех. В малките си крачки нагоре виждах големи скокове към дъното. Чудех се ако сега си поръчам омлет с чии ли яйца щяха да го направят. И имам ли нужда от сол.

Точно след вратата на първия етаж се запитах какво значи да се събуждам. Реших, че не искам да се събуждам и моментално ми се доспа. Може би защото имах желанието утрешният ми ден да започне свежо и да съм се наспал преди това. Ръцете ми бяха свикнали да са сами и се справиха идеално – намериха цигара. Така стана, че седях на стъпалата и пушех. Синъо, сиво и облаци. А бях едва на първото стъпало. Светлината изчезна заедно с желанието ми да я има. Не станах да търся ключа към нея – хареса ми да е тъмно.

Не знам колко време съм седял или по-точно спал, но се събудих от собствената си кашлица. Груба, раздираща гърдите ми и кънтяща из входа. Знаете ли какво е да си чуваш мислите от страни, а кашлицата ? Бях жаден и станах. Бутнах вратата и се изсипах на улицата. Нощта също беше там – около паркиралите коли и над лампите. Погледнах нагоре. Имаше облаци, от ония дето се чудиш дали са сиви или черни. Правилно ли беше да се каже, че когато има облаци не се вижда небето или пък облаците бяха небе.

Лесно намерих денонощен магазин. Когато ставаше въпрос да намеря нещо, което да ме трови , направо бях цар. Нищо не в състояние да ме спре. И ето ме отново ухилен, с бутилка мерло – от онези с капачките на резба, защото, разбира се не носех тирбушон с мен. Една от постоянно повтараните от мен грешки. Познавах района и се запътих към една малка градника с пейки. Там нямаше лампи и зрители, които да гледат моя бъдещ етюд с бутилката мерло. Извадих си цигара.

Аз (интро)

Денят не започна добре. Още сутринта го изкрещя с раздиращата аларма на телефона ми. Алармата можех да спра, но денят не. И ето връхлетя ме – миене на зъби, кафе, закуска и преплетени връзки на обувки. После улицата. Не мразя хората, мразя като се събират по много около мен. И задължително имат проблеми, които нямат търпение да споделят. Ако дори една благотворителна кухня за бездомници може да се захрани с техните истории ще има милиони преяли хора. Върха е като чуеш, че виаграта вдига призраци за нов живот.

Пътувам в рейс, почти празен защото е събота. Почивните дни винаги са празни. Хората ги няма на обичайните места защото се чувстват добре да си почиват от тях. Част от работата е да стигнеш на работа – ето за това никой не пътува когато почива. Интересно защо шофъора на рейса беше решил, че безформения шум от радиото, което се опитваше да е национално, е добър пътник. И така всички вътре имахме крайна цел и упорито губехме увереност по пътя към нея. Изведнъж се почувствах националист. Вярваш в нещо, което шуми и не разбираш, но си е вяра. Преглътнах национализма в мен и малко се намразих за това, че нямам вода, а съм жаден.

Преди спирката наставаха няколко човека, доста рано според мен. Помислих си, че за някои хора пътуването към нещо трябва да свърши възможно най-бързо. Стана ми тъжно и както винаги, когато ми ставаше тъжно се усмихнах. Представих си как живея пътувайки и на последната спирка ще съм умрял. Никак не исках да слизам преди това. Имах карта за това пътуване и никой нямаше право да ме свали защото съм нередовен пътник. Дали пък останалите, които наставаха преждевременно пътуваха гратис.

На моята спирка пикаеше куче. То никога нямаше да разбере, че е срамно да пикаеш на обществени места. Думата „обществени“ за това куче щеше да остане толкова непозната, колкото би бил един снеговалеж за съвременен египтянин. Има ли изобщо египтяни днес.

Слязох от автобуса и се задавих. Искаше ми се да се изхрача на улицата. Обаче нито улицата нито настроението ми заслужаваха тоя секрет да ги залее. За мен и двете неща бяха невинни и нямах право да ги цапам. Тогава забелязах че няма кош за боклук на тази спирка. Явно тук не беше място за боклуци.

Малко по-късно се возех в трамвай. Две седалки ме деляха от човек, който намираше за социален контакт да споделя живота си шумно докато, говори за него с непозната за всички ни жена. По мобилния си телефон. Телефоните очевидно се оказват нещо, което ако използваш на такива места можеш да привличаш внимание. Ужасно силно исках да му падне батерията. Гледката на този „страдащ” в обкръжението на още страдащи ме накара да повярвам в психотерапевтите. За много кратък миг.

Отивах на репетиция. Трябваше да съм готов за музика, а аз мислех само за мобилни комуникации, пикаещи безразборно кучета и хора, които дебнат за контрола – все неща от живота. Черно бял въпрос на да и не. Аз не познавам черно-бял сезон. Вратата на трамвая се отвори и слязох. Чух стъпките си докато слизах и се подхлъзнах на паважа долу. Понякога да слушам изпреварваше това да извършвам самото действие.

Сън

Вечер като всяка друга. С всичката онази тишина и залез, като крушка издишаща преди да изгори. Ако отворя прозореца най-вероятно ще кажа нещо и за небето и звездите, но няма да го направя. Чашата с вино ме държи в мълчалива компания и като джентълмен няма да я оставя да седи сама. Всички говорят колко е красива вечерта докато си навиват будилниците. Странно ми е да си лягам с нещо толкова красиво и да се подсигурявам, че ще се събудя на време за да изчезна на някъде след това.  Почвам да чувам неща, които иначе си остават скрити – все пак става все по-тихо. Като на театър гасят светлините и чакаш да започне представлението.  Понякога и сам ги гасиш, сънят  е моно спектакъл.

Ставам сутрин и се чудя, защо именно момента преди да съм заспал трябва да е пълен с мисли и желания. Мия си зъбите и нямам нито мисли нито желания. Машина. Отнема ми поне един час преди да започна да осъзнавам, че това е нов ден. И ще се случват нови неща, които да осмислям по залез. Мразя да му казват  ново начало. Начало на какво – на седмица, на работен ден, на пътуване с различен автобус към едно и също място. Не мога да се съглася, че щом си събудил задължително идва ново начало.

И цялата тая еуфория на събужденто ми става все по-чужда. Да се тъпчеш с кафе докато разправяш колко хубав сън си имал и още не можеш да се събудиш. Ето за това има казанчета в тоалетните, да удавиш нещо твое, което не ти харесва. И по подобен начин давим „новите начала“ с алкохол, точно преди лягане. Все повече се радвам, че не отворих прозореца – можеше и звездите да насера.

Обичам заспиването. Безплатно е за разлика от това, което го предхожда. Бутилка вино, билети за транспорт, обяд, кутия цигари. Даже за мързела да изгася лампата плащам. След това вкус на паста за зъби, борба с връзките на обувките ми и цялото старание да не виждам намръщените физиономии на хората отиващи на работа.  Ами признавам струва си да се спи.

Охлювите

               Геиниалността се крие в черупката на охлюв, пълзящ върху съмнения, лавиращ между хиляди крака стараещи се да го стъпчат. Докато охлюва пълзи вижда слузести купчинки раздробен хитин и плътта на себеподоните си смазани амбиции. Амбиции, скрили се в затвора на тънката черупчестта сигурност с надеждата, че именно така ще се спасят от всичко, което иска да ги смачка. А простата истина за охлюва, оцеляващ сред тълпата е движението. Движението напред, движението без страх, без колебание, без съмнения. Движението, което оставя следа, дори тя отдалеч да изглежда ивица слуз. Все пак тя си остава следа от движение, а не безформено петно бележещо смърт. Смъртта е край на движение – не е неговата среда или още по-лошо неговото начало.

                Никой не си задава въпроса от къде се появяват охлювите. Или защо изобщо се появяват. Някой, някога бе казал, че те идват на тази земя за да ни внушават чувство за вина.  Факт обаче остава, че ги има и без да се съобразяват с тези догатки те винаги си пълзят на някъде. Напълно безрасъдно, бавно и целенасочено. Ами ако вместо да ги „берем“ за някое екзотично блюдо или просто да ги размазваме с крак, в търсене на онзи садистичен звук от трошене на солети, си извадим една проста поука от тях?  Те идват от никъде, от нищото и тръгват за място, което мълчаливо ни спестяват. И още – имат черупки, в които да се крият, но някои от тях не го правят. Дали разбират, че тези черупки ги пазят единствено от погледи и нищо друго и за това не ги ползват. Криенето в този случай се обезсмисля, то води до загуба на време или ако щете загуба на живот. Отказването от този лукс немисля, че е безстрашие. По-скоро е воля да преследваш пътя към крайната си цел рискувайки да се превърнеш в пехтиено петно натрошени кости и размазана плът.

                Обаче някои охлюви достигат до храста от другата страна на шосето. Техният храст. Онова място, в което само до скоро са насочвали издължените си очи и към което са бързали – влачейки се в очите на всички, които кротко гледат от страни техния път. И там в основата на този храст на другия ден случаен човек може да открие напълно празната им черупка. А къде е охлюва ? Черупката му е захвърлена в храста, куха, самотна, ненужна. Собственикът и се е отказал от нея. А само на сто метра от този храст има голямо и свежо портокалово дръвче.

Асен и Мария (част VI)

            Двамата ходят по улицата към градинката пред блока на Асен. Главата  го боли и той придържащ Мария се радва на траорната тишина на нощта. Булеварда с всичките влудяващи звуци вече е далече зад тях.  Виждат пейка пред входа и сядат на нея. Асен се опитва да изправи Мария на облегалката но тя се свлича и пада на плочките пред пейката. Асен сяда до нея и я прегръща. Мария диша бавно и извръща глава към него, устните и се отварят с тиха молба. Асен посяга към джоба си и напипва найлонов плик и кутия цигари. Вади една и запалва. Дълбока глътка дим излиза през ноздрите му и се разсейва в облак над тях. Мария потръпва силно и стиска ръката му. Асен отново бърка в джоба си и вади плика. Разтваря го и в ръцете му се появява спринцовка. Дърпа от цигарата още веднъж и я хвръля настрани.

- Мария, аз мисля да си пускам коса.

Мария отговаря със задавен хрип и стиска ръката му още по-силно. Очите и са затворени, а лицето и грее в цвят по-бял от пълната луна.
           - Мария...

Асен вдига ръкава на фланелата и без да отделя стиналата го ръка забива инжекцията в нея. Затваря очи докато течноста вътре потъва във вените на Мария. Отпуска глава на пейката и хваща дланта и. На лицето му под затворените очи се стича сълза и оставя влажна диря по бузата му. Гърлото му експлоадира от остра болка и сладка течност потича към гърдите му. Опитва се да си поеме дъх но се задавя и отваря очи. Вижда кръв да се стича по тениската му и по улицата. Пред него с нож в ръка стои нисък човек и клати глава. Асен вдига ръка към гърлото си и напипва фонтана изпомпван от собственото му сърце. Главата вече не го боли и вижда мъгла.
            - Сенс... сега вече си лайно наистина. Да беше дошъл с нас а ?

Асен и Мария (част V)

Болка в дясното слепоочие и гласа на шофъора будят Асен. Той разтърсва глава и посяга рязко към джоба си, където държи своя метален бокс.

-          Батка стигнахме. Ти май позадрема а ? Седем левчета ти е сметката, ама айде да намериш точно, че сега излизам и немам дребни.

Асен вади портфейла си, разкопчава го сънито и вади няколко смачкани банкноти. Подава ги на шофъора и слиза от таксито. Затваря вратата и шумът от улицата го блъска със силата на бейзболна бухалка. Посяга с ръка и докосва слепоочието си. Главата го боли и гърлото му е сухо. Поглежда паркираните полицейски коли пред себе си и осветения вход на районното управление. Стои известно време неподвижен, всякаш чака мислите му да се завърнат облекчени от някъде далеко. Тръгва към входа и позвънявана на звънеца на дежурния.

                Отвътре се чуват тракащи по плочки стъпки и на входа се появява дебел полицай с зачервена дясна страна на лицето. Полицая намества шапката си, поглежда сбърчквайки очи и с лице от грубо обработен камък отваря вратата.

-          Кажете.

-          Тук съм да прибера Мария Дамянова. Обадих се по телефона преди час.

Полицая му кима да влезе и му посочва дървена пейка с отдавна загубен цвят. Асен сяда и гледа отдалечаващия се по коридора униформен. Шумът на неоновите лампи атакува болящата го глава и желанието  да се махне миг по-скоро от тук го завладява изцяло. От дъното на коридора изкънтява ключалка и като последни вик на умиращ долита звук на отваряща се метална врата. Два чифта крака тракат по плочките на пода -  едните тежки, а другите не.  

Мария, придържана под мишница от полицая изглежда като акварелна картина преживяла безброй дъждове. Очите и са скрити под клепачи тежащи цял един живот. Следи от размит грим украсяват хлътналите и бузи. Полицая бута Мария на пейката до Асен и му подава няколко листя. Формуляри и декларации. Асен подписва всичко без прочете нито ред и оставя документите на пейката. Прегръща Мария през кръста и двамата излизат навън.

Асен и Мария (част IV)

Асен e нервен. За пореден път днес. Болката в дясната му ръка крещеше за един спомен свързан с лице и отскачащ зъб. Шофъора говори сякаш за първи път някой го слуша. За  миг Асен си представя прексънатите бели линии на улицата като моменти, в които му се ще да диша. Кардиограма, която стои пред него. Радиото припращява и се чува коментар на футболен мач. Шофъора започва да надвиква коментатора и сам се превръща в такъв, сипейки поредица от псувни, съвети и постни заучени фрази. За момент огледалото за задно виждане среща погледа на Асен и той се замисля дали да не си пусне по-дълга коса. Колата спира рязко с крещящ звук на спирачки и още по-крещящи псувни от страна на водача и. Намръщен човек пред нея мърда устата си изричайки нещо, което определно залслужава да се нарече псувня и макар да не го чуват вътре  значението му е ясно. След тази среща пътуването им продължава. Асен подпира главата си на страничното стъкло и затваря очи. Гласа на шофъора кънти в купето като ехо в тунел. Асен заспива.

Асен и Мария (част III)

Асен разговаря по телефона описвайки кръгове в стаята си. На някоклко пъти посяга към табакерата си, но всеки път тя не е там, където е очаквал да бъде. В края на разговора хвърля телефона към стената и след като фойерверка в който той се раздробява там отшумява облича случайно намерена тениска. Гълта почти на екс съдържанието на бутилката с ментов сироп за зъби и трескаво започва да връзва обувките си. Мисълта му галопира развързана към факта, че току що е разбрал, че Мария е в местния полицейски участък. Изправя се след като е вързал обувките си и залита. Пада по гръб с разперени ръце и удря главата си в тапицирания с плочки под.

                Кашляки задавено Мария се буди. Затваря очи, отваря ги отново и с ужас разбира, че няма никаква разлика дали са отворени или не. Трепери. Опипва китките си изругава звучно и се опитва да се изправи на крака. По средата на опита си се препъва в нещо, което е очевидно невидимо за нея и пада. Болката от срещата и с пода за миг заглушава желанието и да се разплаче. Порой от сълзи се излива миг по-късно. Заравя пръсти в косата си и гледайки за една доза спасение се настанява отново в съзнанието и.

                Пред блока на Асен стои паркиран почти матиран в миналото Пасат. От полуотворените му прозорци се изнизва сивкав дим. Почти като фон песен на Мерилин Менсън украсява тишината, карайки всико да не е на мястото си. Четримата обитатели на пасата мълчеливо пушат. Когато Асен се появява на входната врата вратите на автомобила се отварят в синхрон. Обитателите му излизат и обграждат Асен. Най-ниския от тях дъвче нещо, което от страни изглежда като парче дърво.

-          Сенс, брато... приличаш на лайно – след думите му останалите започват да се хилят.

Асен гледа през тях. Над тях. Лицето му е мълчаливо отражение на луната там горе.

-          Отиваме на малко занимание. Ще дойдеш ли – думите на ниския човек пред Асен са като глътка ниско платен алкохол.

-          Не – отговора му очевидно изпревари обмислянето му.

Ниския човек плюе нещо  на земята и посяга към яката на Асен. Само след секунда полита падайки по гръб с лице белязано от пет червени петна маркиращи срещата му с металния бокс. Един от хората в колата се опитва да слезе, но вратата ритната точно на момента превръща опита му в пехтиеста маса от кокали и кръв.  Шофъора решава да не напуска мястото си. Идея, която му се отплаща и до днес. Края на цялата случка се изля в локвата до колата. Парче стъкло, полупразно шише от водка и червено петно с неизвестен фактор размит от водата....

Асен и Мария (част II)

Асен седи в любимия си фотъойл в поза достойна да откаже дългогодишен йога от пътя му към освобождаване на душата от тялото. От устата му като гренясващ клон стърчи цигара, чиито шоколадов аромат се стели из стаята. Измъчен звук от вентилатор декорира лишеното му от съдържание изражение. В едната си ръка държи полупразна чаша с малцово оцветена течност. Светлината на телевизора отсреща  си играе рисувайки различни по форма и дължина сенки. Като калейдоскоп. Клепачите му не помръдват, сякаш са почетни стражи. Струйка пот се свлича от слепоочието му към голите гърди. Стрестнат той разтърсва глава и се изправя събаряйки чашата на пода. С бавни и напълно неравноделни крачки отива до коридора, където е оставил мобилния си телефон. По пътя  ругае на глас. Желанието да се обади на Мария точно сега се вкопчва в него и започва да го души със силата на миризмата от асансъора. Но този път Асен не иска да запушва нос. Походката му се изправя и той започва да набира номера й по протритата клавиатура на стария си телефон.

                Телефонен звън дразнещо настойчиво нахлува в стаята на спящия полицай. Появата му предизивква поредица от задавени псувни, изщракване на запалка и облачета дим от евтини цигари. Полицаят се взира в дисплея на звънящия телефон, въздиша напълно принудено и размахвайки го всякаш е с мъки спечелен  трофей го показва на Мария. Тя стои или по-скоро съществува в тясна стая с размери на бебешко одеяло и врата оребрена от решетки. Погледа й за миг придобива яснота, криеща в себе си разпозната команда на куче, което чува господаря си. Опитва се да се изправи на крака, залита и удря глава в решетките. Косата и се разлива неконтролирано във водопад. Полицаят отново размахва телефона,  мята цигарата си в коленете и и се навежда над нея.

-          Боклуче, явно някой те търси. Май е твойто дилърче. А може и да е сводника ти. Май ще взема да вдигна. Нямаш нищо против нали.

Думите му удрят Мария със силата на ураган. Усеща студен вятър, който я преобръща и мята из тясната стая. Опитва се да изкрещи, но единственото което излиза от устата и е прилепска прозявка. И отново пада.

Асен и Мария ( част I )

Асен изглежда недоволен. Обелва опаковката на кроасана си със зъби и захапва жадно появилата се от вътре кифла. Крачи намръщен по павирания тротоар и си мисли, че е крайно време да напусне бандата, в която членува. Късият му кариран панталон се е свлякал по краката му под тежеста не нещата, които носи в джобовете си. Металния бокс дрънчи като велосипеден звънец се блъска в табакерата до него. Дояжда си кроасана и изхвърля опаковката на улицата. Спира, поглежда към небето, връща се взима опаковката и я мята в близкия контейнер за боклук. Забелязва доволната физиономия на старата жена ходеща срещу него и отвръща с леко кимване. „Мамка му, лесно е“ – мисли си и посяга към табакерата. Само след миг сладкия вкус на шоколадовия тютюн от цигарата му го изпълва като хиляди пенсионери в новоткрит мол.

Мария стои пред входа на гарата точно по часовника с отдавна умрелите стрелки и си придава вид на безнадежно отчаяна. Оглежда се като  току-що събудил се бухал търсещ своята мишка за да задоволи глада си. Мисли си за дозата, от която се нуждае. Тази мисъл изпълва със слюнка пресъхналата и и напукана като пустинен фон уста. Забелязва костюмиран мачо с куфарче в ръка и се стрелва към него.

-          Много се извинявам... можете ли да ми дадете педесет стотинки, че не ми достигата трябва да се прибера при баба ми. Купих и лекарствата, а пък те се оказаха по-скъпи от колкото мислех и не ми останаха пари за път.

Мачото бърка с ръка в джоба на перфектния си панталон, очевидно струващ повече от колкото живота на Мария и подава банкнота от два лева. Мария му се усмихва и вади онзи поглед  на  човек спасен от удавяне. Мъжът се отдалечава безмълвен, а тя стискайки двата лева в ръка отново връща онази милосърдно драматична маска на лицето си. „Близо съм, ето беше лесно“ си мисли. Фокусира с влажните си очи нова жертва – жена на средна възраст облечена в рокля с дълбоко деколте крещящо „искам внимание“ и куфар на колелца. Изрича заучената фраза, а жената показвайки и среден пръс я подминава с досаден тропот на токчета, барабанящи по асфалта. „Мръсна курва“ – мисълта изкача в главата на Мария и тя се връща под часовника. На своя пост.

                Миризмата на кисело изпълва обонянието на Асен и се стрелва право към дробовете му в спазъм, който го подтиква да повърне. Преглъща и се кани да изхрачи на пода, но спира в последния момент. Слиза на етажа си и под звуците на недирижирана симфония вади връзка ключове. След кратка борба съпроводена от тихо изречени на глас псувни успява да отключи вратата. Влиза в антрето и мята ключовете на печално изглеждащ шкаф за обувки. Насочва се към банята събличайки фланелката си в движение, след което я мята на озовалата се пред него стойка за сушене на дрехи. Главата му пулсира с темпото на горещината на вън. Влиза в банята  пуска чешмата и загребва с шепи от течащата вода. Наплисква лицето си и прокарва пръсти през късата си коса. Затваря крана и се взира в огледалото срещу него. Образа от среща излгежда като препариран кактус от чиито връх се спускат вадички вода. И има омекнали бодли.

                Препускащи коне из морава набуяла от прясна роса. Това е усещането на Мария в момента. От ръката и като недозавързана вратовръзка на сватбар виси мръсна спринцовка. Тя седи в сянката на дъб татуиран с листя от обяви и един цветен некролог. Заглежда се в ластичните си дънки с цвят подобен на кучето, което преди малко я бе подминало. Мислите и се завихрят в сноп, който се отдалечава от нея със скороста на поредния изпуснат автобус. Отпуска ръце и иглата пада. Погледа и се насочва към отсрещната страна на нещо, което е толкова далеч и недостижимо, че в момента дори не излгежда реално. Усмивката и си проправя път на през сивотата на бледото и лице и замръзва като по сигнал секудни преди очите и да сложат тъмен воал над всико, което я кара да мисли в момента. Дългата и боядисана в зелено коса се спуска като завивка над нея превръщайки я в нещо като корен на приютилото я дърво. Пред нея се изправят чифт крака на полицай сочещ я обвинително с показалка от светлината на фенер.

Между залеза и изгрева

 Между залеза и изгрева тъмнината е развъдник на живот. Времето на онова, което през деня е спало настъпва  тихо, като стъпките на лунната светлина по паважа на улицата. Шепота прераства в крясък, сенките се извисяват над техните причинители, светлината заспива уморена от раздаване, а живота продължава в тъмното си амплоа.

Между залеза и изгрева любовта ни губи срам. Вкусът и става зрял и привлекателен, консумирането и засища всеки глад, насладата и носи умората на най-сладкия труд, споделен и чакан. Труд, даряващ ни със сън, отмората от който не може да се намери и в райските градини сред пълния покой на самотата.  Труд, даряващ с отплатата на нуждата от още. Нощна смяна от която се прибираш зареден.

Между залеза и изгрева сънят ни идва нощем. Понякога да компенсира тези, които са го нямали по светло, а понякога за до го допълни. При двата случая е гостенин, комуто никой не отказва подслон, дори да не разбира езика му. Присъствието говри винаги със силата на хиляди неизказани слова. А той пък се отплаща с разкази, картини, непознати места, цветове, полети, аромати или пък просто с цяр за някоя умора. И винаги се тълкува на сутринта.

Между залеза и изгрева тревата се подготвя за роса. Слънчогледите свеждайки глави към мишките излезли смело в тъмнината, се стягат за новия ден в очкаване на светлината. Всички лампи грейват, чакали този момент в който смисъла от тях е ясен и без да се задават въпроси. Даже утрото заспива в очакване на края на нощта.

Между залеза и изгрева стотици хора намират своята страна. Или пък своя миг на радост, своето призвание, своята звезда. Будувайки са способни да създават, да измислят, да творят и всичкото това само и само да не спят. И не защото сънищата им са не желани, напротив  те тогава ги сънуват, рисувайки ги през нощта.

Между залеза и изгрева се случват и редица не чак толкоз хубави неща. Да се убива на тъмно сякаш е по-лесно, както казват че се прави любовта. Да се краде пък става в пъти по-лесно при липсата на светлина, а имено по тъмно казват е най-трудно да се проследи следа. А доста тъжен факт милоните звезди искярщо да стават свидетели и на такива неща.

Между залеза и изгрева е красотата на нощта.

Картините

      Живота сам по себе си има смисъл.

     Много хора обаче се избиват да го обезмислят, други търсят дефиницята му с компас от въпроси „защо”, а има и един трети тип стараещ се просто да го изживее без тормозещата нужда от обяснение на нещата.

     Изброяването на тълкуванията на същия този живот твори понякога налудничеви картини, рисувани с палитра от необясними мисли. Един вид с необяснимост се търси обяснение. Следва едно излагане на тези платна в експозиция простираща се на улицата, в офиса, по кръчмите, въобще навсякъде. Та да може всеки да я види дори ни най-малко да не го желае. Автора на картината винаги успява да е покрай нея докато я гледат и с влажен поглед като на гладно куче пред килограм месо да проси за коментар. Много често се случва този коментар да оставя петънце нейде из картината, така че да направи нейното прерисуване наново задължително. След това – пак изложба.

     Срещат се „художници”, които винаги се оправдават, че видиш ли тяхната картина още не е довършена, но щом това стане, тя ще е шедъовър. А е възможно от мързел дори да не са я започвали, но пък да държиш публиката в напрежение винаги гарантира оставането и до края на представлението. Обаче кулминацията има навика да се преобразява неочкавано в кисела черешка на върха на тортата.

     Публиката от своя страна при всички случаи се чувства необяснимо длъжна да е критична. Едно такова вродено задължение, като онова нещо дето те кара да казваш „здрасти, как си”, когато видиш познат на улицата и отдалечавайки се с достойно безинтересие да очакваш какво точно няма да каже той. Та публиката винаги е готова да забелязва едни такива невидими неща. Някой детайл в светлосянката, който я прави повече „светло” от колкото „сянка” например. А ако картината е цветна задължително ще изглежда по-добре черно-бяла, което важи с пълна сила дори прочетено в обратен ред. И интересно как липсата на хора в картината винаги кара критика да иска да ги види там, а ако са имали наглоста вече да са изрисувани върху нея то моментално трябва да се пръждосват в неизвестна посока.

    Изцяло белите, празни платна, пък са дело на автори гордо наричащи себе си „иноватори”. И с гениалността на творбата си те те принуждават сам да виждаш каквото си искаш върху нея. Брилянтен начин да си измиеш ръцете при все, че са изцапани от липсата на интерес да работят по някакви въпроси пречещи на живота да си тече без да го питаш на къде е потекъл. Изобщо да се пита е досадно понякога и никак не са малко привържаниците на това течение, които примерно когато се хранят не ядат хляб. Не че ги интересува защо (все пак въпросите са досадно нещо) но щом толкова себеподобни го правят значи се знае, че е нужно.

     Картините с мрачен сюжет от своя страна щедро залепят етикет „депресар” на своя автор. Не че веселите пък остават длъжни на техните си, но с малко по-цветни определения. Едва ли някой от лепящите етикети е бил в ателието на създателя на картината с полето от макове и малкото моченце там, което тича с хвърчило в ръчички. И едва ли е видял как той рисувайки го стотици пъти е посягал да пререже вените си при спомена за загубения си син. За да го нарекат „романтичния веселяк” в края на ревюто... Също така намръщения зрител на черно-бялата черква, пред която преминава погребална процесия, си представя ухиленото лице на автора и, който се смее пред смъртта с мисълта, че тя ще бъде края на един прекрасен и щастливо преминал живот. Но пък всичко това е смисъла на изложбите като че ли. Да може една авторска идея да се размножи в стотици „неавторски” или пък да срещне едно-две свои отражения, така че да се види отстрани.

    Изложбите са на всякъде. От самите нас зависи дали ще сме автори или тяхна публика.

    Или ще сме картина.

Опашка към нищото

                Края на опашката бе далече след началото и изправено пред нищото. Точно така, това бе устремена към нищото маса от хора. Дори не точно устремена, защото не помръдваше, а чинно си стоеше в очакване на споменатото вече нищо да връхлети върху и. Сред градящата я тълпа можеше да се види, чуе и коментира почти всяка една тема присъствала в сутрешна емисия новини. И почти до там.

                Като всяка опашка и тази си запазваше правото да те изненада с нещо за  да не оправдае очакваното пропиляване на няколко часа.  Дори да се редеше към нищото, тя всякаш леко загатваше, че би могла приемайки  търпение да ти осигури пътя до това, което после да запомниш като мечтаното пътуване. Цената не бе висока – нуждата от това пътуване, както и приемането на всички досадни малки препядствия по пътя, я покриваха напълно. Разбира се, спътниците за това пътуване жеални или не, трябваше да са част от него и колкото по-лесно се спогодиш с тях или се постараеш да се превърнат в нещо невидимо и нямо, толкова по приятен ще е пътя.

                От друга страна не всички от тях го заслужават. Винаги се появява по някой, който ще успее да докосне нещо в теб, да те трогне. С дела или думи, да те направи още по-съпричастен на радостта от пътуването крадейки по този начин от времето, което трае то. Но най-красиво си остава присъствието на човек с когото си тръгнал на това пътуване или към него.

                По пътя можеш да научиш много. Както от него, така и за него. Учители могат да ти бъдат гледките, случайно  дочутите разговори на спътниците ти, мислите ти – дирещи си място, звуците заобикалящи всичко описано до тук или пък тишината на кратката дрямка.  Точно буденето от такава дрямка, която винаги идва по време на пътуване, е едно от най-вълшебните неща – когато сънят и реалноста си подават ръка за поздрав, предавайки те един на друг. И отново пътя продължава и все повече забравяш за онази опашка, на която си чакал за да дойде реда ти да се качиш, на това което ще те отведе до заветната дестинация. А това отдалечаване може да е безкрайно приятно, при все че е отнело години.

                Задава се нова мъничка дрямка. Изкусително примамваща и разбира се приета с безсмислена първоначална съпротива, безапелационно сломена от желанието да се събудиш след нея. И да си все по близо до това, което очакваш да намериш на края на пътя. А пътуването все още продължава. Дали за да може да дарява с още сладки моменти, родени от него или пък за да може да даде един финален и напълно незабравим такъв. Като онези мигове, в които си под вода достатъчно дълго, че да бързаш да изплуваш за една глътка въздух – винаги всякаш ти е първа след това.

                Да пътя ще продължи още, но времето ще мине приятно. Дрямката ще е кратка.

                Опашките към нищото, понякога могат да се окажат толкова непредсказуемо водещи към всичко.

                

Мисълта

Мисълта се роди по тъмно.

Беше различна от останалите в котилото още от самата си поява. Точно и за това много бързо я изгониха от там и тя се залута сама из пространството ми. Премина през ръцете, карайки ги да треперят и понеже бе различна обяснението за треперенето им не се появи. Просто тялото отказваше да я разбере.

После стремглаво се гмурна до краката ми оплитйки ги. И отново нямаше обяснение за тази причина да ходя като подкосен. Но и там не и хареса.

Върна се нагоре по тялото и обви стомаха ми. Той, като всичко останало до тук не се почувства добре в нейна компания и  се сви болезнено. Стоя свит и мълчалив докато на мисълта не и стана ясно, че не искат контакт с нея за пореден път.

Тя отново се залута, търсеше, обикаляше и се плашеше от своята самота. Толкова далече от място, което не познаваше и без никой, който да разбере що за мисъл е.

Сетне с надежда се настани в дробовете ми. Присъствието и там ги задуши – нещо, което те старателно споделиха с мен. Така вървях без въздух, с черно бял поглед и въздържателски махмурлук. И преди да падна мисълта се смили над самотата си и избяга от и без това не получената компания на дихателните ми органи.

И избра сърцето.

Още щом се доближи до него то се разшири в прегръдка и я прие, като отдавна загубен приятел. Това я трогна и тя смело се доближи към непознатия си близък. Стояха заедно, разговаряха безмълвно и се откриваха. Спомените за общото им минало, което никога са нямали ги заливаха като гореща вода от чайник, а те бяха съставките на чая, които я очакват.

След безвременните мигове прекарани заедно мисълта си тръгна преобразена и по-жива от всякога. Тя щеше да се връща отново и отново тук, но никога нямаше да е същата.

Тя бе станала чувство.

Стаята

Светлинката се заигра с мрака в стаята описвайки безразборни шарки по задимения таван. Бе отражение от стъклото на стенния часовник, но въобще не се намираше за таква. Тя беше самата себе си и се харесваше такава. Знаеше, че ще живее твърде кратко за да бъде нечие отражение и реши да се порадва на малкото време през което фаровете на автомобила отвън се отразяваха в часовника. Така и си отиде – заиграна и радостна.


Всъщност всичко в стаята на момичето беше такова – истинско за себе си и обгърнато от радостта на това, че съществува и е „нещо“. Стенният часовник на пример. Ето, той и сега забеляза как нещо ново се ражда тук. Вписва се сред останалите и независимо от това колко дълго се задържа все пак е доволно, че е било тук. Въздъхна за миг, който отрази като премести голямата си стрелка. Той самият много се гордееше от това, че не е един от тези новите бездушни часовници с батерии, ами всеки ден трябваше да го навиват. Обичаше това внимание, което засмяното момиче му отделяше точно след като закусеше сутрин.

Вече отишлата си светлинка бе събудила още един обитател на стаята. Гордо стоящата върху нощния шкаф сребърна кутия за бижута също се зарадва на среднощния гостенин на тъмната стая. Играта по тавана му напомни за палавите детски очички на момичето, когато за първи път я бе отворило, след като я получи за подарък преди много години. И след това редовно я хранеше с най-различни интересни гривни, обеци, герданчета и всевъзможни дрънкулки. Не всички оставаха за дълго, но пък някои стояха тук от доста време. Други изглеждаха странно екзотично, имаше и такива обвити в мистерия и затворени в себе си, но пък всяка една от тях оставаше нов спомен в кутията. Това бе нейното хоби - колекционираше спомени.

Голямата зелена порцеланова чаша с една изрисувана калинка пък сънуваше мълчаливо на дървената масичка в средата на стаята. Сънуваше за палитрата от аромати, които бе опитвала и споделяла от както е тук. За всички различни вкусове, които помнеше, както и за тези за които знаеше, че ще опита. Имаше си няколко любими и знаеше, че не нужно да казва кои са, защото и момичето ги обичаше. И сънят и не бе сън, а нежна компания за всяка нощ. Макар да не беше кошмар чашата искаше той да свърши час по –скоро за да може да се докосне до красивата си стопанка отново и пак в компанията на нещо неопитвано или пък приятно познато.

Нощната лампа над леглото със спящото момиче пък така и така не бе заспивала, макар и вече угасена. Обичаше да гледа спящата си стопанка и безмълвно да и благодари, за това, че и бе дала за пореден път шанса да прочета нова книга. Всяка вечер светейки тя надничаше над рамото на момичето и така те двете заедно четяха и се пренасяха далче от стаята. В Космоса на някоя далечна и непозната планета, в далечно царство с елфи, феи и рицари, в някой строящ се завод или тютюнева фабрика, пълна с интриги или просто в ренесансов Париж – за да видят колко много може да носи едно грозно за хорските очи човешеко същество. Да тя беше лампа, която дава светлина, но сиянието на тези моменти прекарани в четене с лъчезарното момиче я караха да чувства, че не е просто лампа и в никакъв случай нощна.

За чадъра в ъгъла пък всички обитатели на стаята можеха да разказват различни истории. Някои от тях бяха излизали с него и поназнайваха това онова. Неговата работа в дъждовно време бе да служи за подслон на момичето, за преграда между него и валящи дъжд. Но не веднъж той бе оставал просто наблюдател, защото момичето обичаше дъжда и свежстта, която той му дава, като се изсипе върху нея. Но чадъра никога не се чувстваше обиден или пренебрегнат от това, защото той бе верен спътник. Да бъдеш верен спътник не бе шега работа и той се гордееше, че знае как точно се става такъв и кога настъпва момента да си просто спътник, а не преграда.

Започна да се развиделява. Постепенно стаята вземаше утрения си душ от светлина в разилчни окраски подсушавайки се с хавлия от самата дъга. Обитатели и взеха да се пробуждат, а някои от тях, като зелената чаша с калинка, далеч по-нетърпеливо. Всички обаче обичаха да се будят с новия ден, защото с него ставаше и тяхната мила приятелка – причината да си имат дом и то такъв, като този. Чадъра се събуди по рано от обикновено и след един поглед пъм прозореца прецени, че днес ще бъде верен спътни, а не „чадъра” и задряма доволен.

Часовника на стената се усмихна с двете си стрелки, като ги подреди така, както само часовник, който умее да сме смее знае.

Ако тази сутрин не бях се събудил

Ако тази сутрин не бях се събудил може би денят щеше да е същия като предния. Задръстванията щяха да се на по-малко досадни, пекарната пред блока пак щеше да събира децата от близкото училище, съседското куче пак щеше да препикае стария изгнил Москвич на тротоара маркирайки го за свой все едно пък някой друг го искаше изобщо.

Но аз се събудих. Без кафе за поредн път, но не само това беше нещото, което ми липсваше след сутрешната аларма. Усещането за еднаквост ме бе напуснало даже без дори да остави бележка на малката масичка до леглото ми. Не очаквах да не ми липсва хич при все, че сме свикнали един с друг.

Дори огледалото в банята тази сутрин реши да ме покаже по-усмихнат.

Докато слизах по стълбите кучето на съседа се размина с мен и мога да кажа със сигурност, че ми намигна. Стопанинът му се задоволи само със заученото „добро утро“. Някой бе боядисал входната врата в приятно синъо и ухаеше на боя.

Пролетта пък бе боядисала тротоара покрай улицата в зелено, а миризмата този път бе на нещо свежо, приятно и осезаемо мокро. Стори ми се, че Москвича се бе подмладил. Не мисля обаче, че бе от редовното сутрешно поливане.

Ходейки покрай улицата се разминавах с тълпа от усмихнати хора. Това ме учуди – цял живот  сутрин гледам само мрачни, смръщени физиономии, но днес явно не беше „ цял живот“.

Поне пекарната си беше на ъгъла, както обикновено и мамеше своите обитатели с многоборойни аромати на току-що опечени закуски. Подминах я и отново усетих нещо ново – глад. Не закусвам сутрин, но сега бих изял каквото ми попадне с радост при това. Все пак се преборих а порива и продължих към метрото. Нали уж силните продължават.

Билета си го получих с пожелание за хубав ден, а никой не се опита да ме стъпче, когато се качих вътре. Дали наистина се бях събудил.

В мотрисата разбира се социалната близост отново бе на ниво и стотици хора почти се прегръщаха. Чак да го наречеш романтизъм, макар че проста насилствена близост би било далеч по-уместно. Освободи се място и понечих да седна, но се спрях от брошурка, която сякаш предния човек седящ тук бе снесъл. Беше рекламна диплянка на някакъв роман носещ заглавието „Здравей нов ден“. Секунда по-късно седях с мисли борещи се със звуците на реслите потъпквани от огромния метален червей преял със стотици пътници сред които бях и аз. Казах мислите, но всъщност бе само една. „ Кой ден е и защо няма име.“

Излизайки от станцията бях посрещнат от звуците на една много позната и любима песен. Асоциацията за скъп и изгубен вече човек се стелеше от акордеона и гласа на групата слепи улични музиканти. Каквото беше в джоба ми полетя към картонената кутия за да стане част от аплодисментите долу, маскирани като купчинка монети.

Докато се отдалечавах от навялата спомени песен пред мен премина с трясък трамвай целият изрисуван със сънчогледи. Реших да видя какво им е на тях всеки ден и вперих очи в слънцето. Ами да си призная – не мисля, че те виждат нещо привечер – почти ослепях. Сведох глава със затворени очи и миг по-късно започнах да виждам отново. Мътно, но все пак формите и цветовете се връщаха, всякъш съхнещи от изрисувалата ги преди малко четка.

Тогава погледа ми срещна две очи, които стояха в тази среща от другата страна на раирания тротоар прицелени към мен. Не, това не бяха очи. Това бяха кладенци пълни със жива вода. Това бяха две цветя, които никой цветар не би могъл да отгледа и нищо живо не би посмяло да ги откъсне. Едно от онези неща, които те карат да се удавиш на суша  и дори да го направиш с пълното съзнание, че е лично желание или потребност. Лекарство, което би могло да лекува от всичко или пък не наименувани още звезди, оставили техните откриватели безмълвни. Може би защото спрях да дишам или пък защото така трябваше да стане около очите се оформи лице. Описанието му оставих на тези без грамотност. Само така думи не биха го оприличили на нещо. Водопад от неизживени спомени се изсипа над главата ми и от свежестта му се усмихнах. Момичето от другата страна направи същото, като по този начин украси лицето допълнително. Дъхът ми се предаде. Тръгнах да пресичам улицата без да свалям нито погледа нито усмивката, а отсреща се случваше същото. Там на тази пешеходна пътека.

А ако тази сутрин не бях се събудил ?

Сутрин

Сутрин.

 Сутрин се чувстваше прекрасно жива, пълна с енергия и желание за лов на нови мечти, които да добави към всички останали стари и все още мечтани. Всичко беше ново, непознато и чакащо да бъде изживяно. Кошмарите и заспиваха по изгрев, надеждите и се раждаха с приспивната песен за лека нощ на всичко черно и старо, което я преследваше с настъпването на нощта. Отворения прозорец на стаята и нежно подканваше новия ден на гости при приятел, който би го оценил.

Закуската и често бе различна, но компанията и за нея бе една и съща. Проста усмивка. Скрит отговор на игривите отражения на слънцето в каната с вода. Всяка сутрин сресваше косата си старателно. Искаше да е красива за новия ден. Срамежливо след това отиваше близо до прозореца с идеята да провери дали се харесва на светлината от вън, но така и не получаваше отговор. Може би мълчанието и казваше достатъчно, защото никога не се чувстваше нещастна в тези моменти.

Отдавна изсъхналият слънчоглед в голямата глинена ваза, резервирала единия ъгъл на спалнята и, споделяше красивата и мисъл, че нещо докоснато дори веднъж от слънцето не може да загине просто така. Дори да е било само за миг, дори този миг да е коствал следите от изгарянето с всичките му последици си е струвал цената за това да си вечно помнещ  го. И жив, дори като изсъхнало цвете, но с цвят.

Разходката в парка до улицата на която живееше отново и отново и даваше това, което можеш да получиш само ако живееш сам и затворен и попаднеш сред нещо живо, зелено и в най-прекрасния случай мокро от сутрешен дъжд. Играта на децата, тичащи като живи огледала в които тя редовно се оглеждаше, прегръдката на влюбена двойка на някоя пейка, напомняща и че любовта също се разхожда или пък някое улично куче тичащо изплезено на скитническия си живот. Всичко това бе като оазис в средата на пустиня от контакти, където можеш да пиеш от извор на движение и нови емоции.

Винаги след разходката отиваше до подлеза на кръстовището, което мразеше заради много пътища от които да избираш и които водят към непознати места. В този подлез „живееше“ един бездомен просяк. Всъщност за нея той не бе бездомен. Той имаше всички домове, които хората нямаха и се радваше на свободата да избира в кой от тях да отсяда всяка нощ. Лицето му, за цялото време, за което го познаваше не бе издало и капка неприязън към начина му на съществуване, което в много научни трудове бъркат с термина „живот“. Напротив, този човек и се усмихваше и на пук на това, че бе глухоням и казваше толкова много и то красиви неща, че срещите и с него за нея бяха нещо, което всеки пациент на скъпо платен психиотерапевт би намерил за невъзможно. Вингаи му носеше по нещо – чай, кроасан, цвете, вестник – нещо мъничко, което да го не го задави, защото не може да преглътне големината и кича му. Благодарността му с цялото си безмълвие се стоварваше върху и след всяка тяхна среща. Очите на този човек не вендъж я бяха наричали, „моето слънчево дете“. Обичаше да е при него дори за миг.

Прибирайки се към апартамента си посещаваше и малкото магазинче за чай. Представата и за Рай не би била пълна, ако не познаваше ароматите на това място. А пък факта, че почти всеки ден идваше тук с лекота я караше да ходи по леко. Като човек завърнал се от рая. Пазарувайки от това място, тя пренасяше ароматите от райската градина в нейното инак не толкоз слънчево апартаментче. И там можеше да си спомня усмихвайки се за разходките си през деня.

След обяд, когато слънцето ставаше достъчно жарко, че да и напомня за самата нея, тя обичаше да опитва от новите аромати, които си е купила през деня. Винаги с книга в ръка. И винаги не разбираща защо нещо, което може да ухае толкова прекрасно трябва да се описва с трите си букви – чай. Не ползваше захар, аромата на книгите и подслаждаше горещата напитка по свой собствен начин, безвреден и опиянващо сладък.

Вечерите идваха почти неканено при нея. Старата и нощница, нейната броня за през нощта, стоеше гордо на крехкото и тяло и сякаш родителски я прегръщаше за лека нощ. Винаги пишеше в дневника си преди да угаси свещите в стаята. Наричаше го „душата, която можеш да докоснеш“. И обичаше да я докосва, обичаше да споделя своята си душа, която не виждаше и с която не можеше да комуникира толкова лесно или пък с молив. Обичаше моливи, начина по който ухаеха на дърво и на нещо истинско. Начина по който оставяха следи върху хартията и цялата им натуралност. След всеки подобен разговор заспиваше с усмивка. Надсмиваше се над кошмарите си, които неминуемо щяха да надникнат над съня и. Беше радостна, че дните са слънчеви дори на закрито и ароматите са там, чакащи да ги вдиша, без да ходи до библейския Рай.

Не се страхуваше да спи и да сънува. Утрото бе там – за нея и за самото него.

Прах от картичка

Отдавна вече не ухае на теб в стаята.

Сега поливам цветя. Приятна компания са, мълчат си, попиват всичко и сякаш странят. Искам да говорят, но явно го правят без да ги разбирам.

Отдавна вече не се чува гласа ти в стаята.

Сега се чува само музиката която си пускам. Все нещо трябва да общува с мен. Преди се опитваха хилядите размазани и дразнещи звуци отвъд прозореца, но така и не стигнахме до смислен разговор с тях. Предпочетох да онемеем един за друг с дограмата.

Отдавна  присъствието ти е не озарявало стаята ми.

Първоначално го криеше тъмнината. Сетне енергоспестяваща крушка – никак не спести от енргията ми, за сметките за ток не мога да кажа. Сега светят свещи, но не траорни. Различни, големи, малки, кръги, ароматни, цветни и безцветни. Компенсиращи завинаги отишлата си дъга.

                Отдавна стаята ми не те помни.

Залъгваща безпаметност. Шарена катричка задрямала в очакване в един от шкафовете ми днес сподели прахта си с мен. Под нея се появи музиката на моя живот. Едното изречение. Другото бе пожелание, ако ли не заклинание.

                Отдавна знаех, че времето е часове, дни, месеци, години.

Жив - част 3

23.07.2011

В общуването с дегизирани курви по баровете си научих цената. Или по-скоро се научих колко много не мога да си позволя да харча от себе си за мигове удоволствие. Цената на едно питие и цената на няколко минути, които категорично не бих запомнил са толкова еднакви, че дори две бели ризи биха изглеждали многоцветни на простора следващата сутрин. Въпрос на вкус или на подправки, но предпочитам да ям нещо добре сготвено.

.......................................................................................................

Аромата на кибрит винаги е карал дробовете ми да ликуват. Достатъчна радост да си спомниш детството, старата къща, печката и тоталната липса на неща, които тогава не са липсвали. Сутрешната аларма кукуригаше редовно без никаква възможност да цъкнеш на спасителния бутон „отложи“. СОТ-а  от своя страна тичаше из двора и редовно ме изкушаваше да му дам малко от закуската си. Рекет с отплата.

.......................................................................................................

Сега се будя с отговорности, а преди се будех с аромата на току що запалената печка. Кафето замести топлата попара с домашно мляко, а сънотворните нагло заместиха приказките за лека нощ, разказвани от далеч по-милия образ на баба ми пред този на анонимен психотерапевт. Дори снега вече вали по различен начин, един рутинен. С годините не се помъдрява, просто се остарява.

.......................................................................................................

Спазъм

С мислите си създаваме емоции, способни да убиват предни такива. Липсата на контрол над чувствата ни ги прави толкова реални и съответно плашещи, че идеята да се скрием от тях изниква по-бързо и от февруарско кокиче. За живота на това кокиче никой не би се сетил или погрижил, защото е поредното цвете, което ще бъде обрано, подарено, отгледано... но за чувствата и емоциите си сме способни да се грижим. Даже да убиваме.

Преди да се научим да пишем се учим да говорим, а след това се учим да пишем това за което говирм почти винаги с редакция. Чудно и по някакъв начин нелепо звучи да говорим с редакция, при все че мисълта и устата са свързани тясно като нагон на диво животно. Тоест без редакция.  За малко време можем да кажем много неща, които в последствие биха коствали векове обясниея, а може би и разкаяния. Зависта към безмълвните животни очевидно си пробива път.

И всеки път когато новата свещ седи в свещника и хвърля сянка над масата не е трудно да се видят отблясъците на живот – от ярката страна и на смърт от тъмната. Далеч по трудно намирам да можеш да дочакаш свещта да догори и да сменя ъгъла на сянката си или пък да те гори с парафинов намек да си буден докато го прави....

Самото викане на такси не е трудна задача, сложното е да избереш къде да те откара, а пък идеята защо да е точно там би могла да вгорчи цялото пътуване....

Винаги в такива моменти си спомням вкуса на крем-карамела. Сладоста да стигнеш до дъното, където е горчиво. Но пък интереса към дъното е бил причина за кончината на милиони купички крем...  Трудно ми е да разбера сам за себе си защо е нужно да търсим края нa нещо, което може да свърши и само, че чак и да го моделираме.

Буденето от сън не винаги може да ми донесе удоволствие. Не мисля, че раздялата с нещо, което е равносилно на мечта и го наричат сън може да се нарече приятно, камо ли пък събуждане.  Умората ли ни води до това да записваме, нуждата от почивка ли ни кара да сънуваме, липсата на реалност ли ни кара да мечтаем. Гладът определно ни кара да ядем и то ежедневно. Вкусът на храната отдавна ни е станал толкова лично познат и привичен, че е незабележим. За разлика от мечтите и сънищата ни. Наистина понякога не забелязваме и сънищата си, всякаш и с тях се храним непрестанно. Но пък колко рядко съм се възхищавал на храна за разлика от пътите в които съм изпитвал екстаз и непреодолимо желание  сънят ми да стане нещо, което ще мога да докосна и да усетя отново или поне веднъж, но реално.

Утрините според мнозина са пълни с живот и ново начало.  Дали тогава всяка вечер е пълна със смърт и край. Тъмнината и светлината не бива да се гледат на тъмно и на светло. Двете според мен са като човешките ръце, еднакво необходими ни, но винаги едната е по-добре развита. И двете обаче са ни нужни  сами по себе си. Докато денят ражда светлина, ще има нужда от залези, а докато нощта плаче ще има утринна роса.

В хаосът на мислите си след поредното събуждане се ражда нуждата от това да рзбера защо. Този спазъм със своята сила е повода да се будя,  а причината е че съм жив.

Сбогом, Дядо !

Поклон пред всичко това, което беше и си за мен и моя живот ! :

"Вечно ще те чакам,
мили мой, ела при мен,
с песен на сърцето
ще те срещам всеки ден,

устните ти жарки
ще целувам до забрава,
пак ще сме щастливи,
мили мой, ела при мен!"

Лист от календар

Календара на стената

Понеделник 14.05.2009г. Листът от календара дращейки се откъсна и полетя в кофата до барплота. Той тъкмо бе станал и обикаляше кухнята по боксерки и потник. Нуждаеше се от кафе и лениво отвори шкафа над мивката. Имаше пет плика от една и съща марка кафе. Леко се учуди на себе си защо е купил толкова много кафе, после метна джезвето на котлона. Само след минута в кухнята се разнесе пленително изкушаващата миризма на варящо се кафе. На масата седеше купичка със засъхнал флейкс по нея. Опита да си спомни кога го е оставил тук, но нищо не изплува. Пак не помнеше предния ден.

Звънчето на микровълновата печка издрънча. Млякото му бе готово. Свали току-що изпържените яйца и се зае със закуската. До като ядеше в главата му хвърли котва мисълтта, че отново не помни как бе заспал. Странно, нямаше махмурлук и все пак не помнеше и миг. Дори не знаеше дали трябва да ходи на работа и какво по дяволите работи. Дъвчеше мълчаливо замислен закуската си отпивайки от време на време от кафето си и реши, че ще потръси помощ.

Посегна към телефона на масичката и се спря. До него имаше лист от тефтер с написан телефонен номер, име и час. И дата. Днешната дата. Спря ръката си точно над телефона, а съзнанието му се предаде над реакциите при вида на този лист. Значи все пак е търсил помощ. Отсътпи няколко крачки назад от масичката. Застина прав на сред стаята, сякаш бе на процес и не можеше да каже нищо в своя защита. БЕ ТЪРСИЛ ПОМОЩ и не помнеше и за това. Значи не са му помогнали. „Имам час все пак“ помисли и събра смелост да се върне до телефона. Набра номера от листчето и зачака след първия сигнал.

Отсрещният равен и леко сладникав глас закова безмълвието му. От някъде познат, незнайно защо изкушаващ и не на последно място професинален. Насили се да се представи, но никъде в съзнанието му нямаше и помен за име. Сподели проблема си, а гласа от среща приятелски го разпозна. За момент се изплаши. Мисълта, че го познават, без самия той да се познава го порази инфарктно.

 В крайна сметка на лице беше уговорка за среща. По-късно този ден. Почувства се мръсен. Банята не беше далече, а пътя до там – безплатен. Минути по-късно дъжда изливащ се от душа гасеше всяко желание за размисъл. Порой, буря, потоп от чистота небрежно се стичаше  в канала. Всичко мръсно си отиваше с лекота и безмълвно.

Стреса от миризмите на улицата се изля като цунами над него. Походката му бе небрежно неритмична, бялата му риза контрастираше на сивата пешходна алея и хилядите цветове на магазините и локалите по нея. Всяка крачка напред, бе поредния му ход към края на романа. В лъжа ли живееше или самия той бе лъжа. Не, прекалено тривиални и филмирани мисли. Парченца рекламен блок с обещан щастлив край. Остави се на походката си и на уличните аромати. Две лично зависими неща.

Сградата, в която беше срещата му напомняше на прото идеята на ренесанса преди векове. Единствения крясък на модерната реалност стоеше оформен като такси пред мърлявите стълби. Потока от обелки на слънчогледово семе субтитрираше цялата картинка, заковавйки я където и е мястото. Почувства човекоподобен страх от непознатото, стоейки пред стълбите на своеобразната бастилия в центъра на София. Триумфа на победата му относно самия него се криеше зад стара, излющена врата в края на стълбите. Закрачи натам. Към неизвестното за него и познатото на огледалната му страна.

От вътре сградата миришеше сиво. Древността явно имаше особено отношение към места, като това. Може би това беше един от домовете и, а той очевидно бе идвал тук и преди. Не чак в древността, но не и преди нея. Единственото, което наистина му пречеше да се почувства весел и на място  бе самия факт, че не познаваше нищо от тази среда. Сигурен беше, че за него това не е ново място. Приятно забравено може би, но не и ново.

Разбира се имаше и пазач в сградата. И разбира се, за да подразни настроението му, той го поздрави като отдавна известен приятел. Хлъзгавите плочки по пода почти оправдаваха залитащата му походка, но нищо не можеше да обясни липсата на чиста представа защо е тук. Забляза, че има камери по тавана на помещението и крещящо пожела да се добере до записите от тях. Най-вероятно там имаше отговори на хилядите му незададени гласно въпроси. После реши, че не е възможно отговорите да са просто филм. Поне името да можеше да си спомни.

Посрещна го приятно изглеждаща жена. За първи път днес усети желание за нещо, макар и толкова първично. Молбата и да изчака своя ред в коридора сред масата от фикуси, огледала, стъклени маси и тотално неразбираем импресионизъм по стените му се стори позната. Отново се ужаси от това, че не може да разбере кое какво е. Но пък и се подчини и зачака. За момент затвори очи и се остави на съня. А той дойде по-бързо дори от болката на малкото момченце, паднало току що от колелото си.

Събуди го отново гласа на жената, която преди минути го помоли да чака. От съня бе останал единствено стреса на загубата му. Изправи се и залитна. Слабост ли беше това или просто момент. Жената го покани в стаята, а той се подчини. Психиатър. От среща стоеше психиатър. Изтръпна.

***

Часовника падна с почти предсмъртен стон. Той се изправи в леглото си. Беше му студено, а бе потен. Свали тениската си и я захвърли към единия ъгъл на стаята. Отново тишина и отново не знаеше как е стигнал до тук. Вдигна часовника и погледна стрелката на алармата. Очевидното бе, че именно той я е сложил там, но липсата на обяснение защо и кога не изплащаше събуждането му. Почувства глад за кафе и стана. Вървейки към кухнята разбра, че всъщност е жажда. Не можа да си обясни разликата между двете.

Шкафа се отвори почти лениво. От вътре строено го погледнаха десетки пакети с кафе. Нещо изкрещя безмълвно от страни и погледа му се прикова към календара на стената. Усъмни се дали е сменил последния лист от него. Календара не реагира.Кафето надделя.

Закусваше отново, като всеки път, който не помнеше. На вратата се почука и той стана с кремвирш в ръка на там. Отвори и се сблъска с обект на реклама на парфюм. Или по-скоро на липсата му. Дебел, оплешивяващ човек въоръжен със смръщена физиономия стоеше сякаш търсещ внимание в рамката на вратата. Портрет. Портерета оживя с тирада от заплахи, обещания и отново заплахи. Кремвирша не се вписа в картината и свърши. Човека от пред вратата явно знаеше повече. И искаше още повече. След неговата тирада всичко свърши със затварянето на вратата.

За пореден път се почувства неловко. Само преди миг му говореха, че дължи наем и че всичките му оправдания,  че не е добре са плод на личното му желание да се крие в лъжи. Върна се при кафето си, погледна малката бяла порцеланова чаша и я захвърли към стената. Там тя избухна в черно петно със стотици малки летящи навсякъде бели парченца. И това не даде отговор, нито търсеното спокойствие.

Телефона извъня сякаш режисирано. Той затвори очи, сякаш се криеше в слепотата си. Постоя така до третото позвъняване, след което се предаде и вдигна слушалката. При цялата неяснота на утрото му отсреща пак се чу познат, приятелски глас. Прилоша му и залитна. Не зададе въпрос а получи отговор. Отново уговори среща с непознатия глас от среща, но това не го притесни. Самия той също беше непознат. Замисли се как хората знаят номера на телефона му, при все че той не го знаеше. И тази мисъл не преживя достатъчно.

Слизаше по стълбите в блока. Сянката му слизаше само на метър от него. Или го изпреварваше или изоставаше. Но неизменно вървше с него. Между етажите се криеше антиквариат. На моменти тривиално земен под формата на ръждясал или просто опикан дюшек, а само три стъпала след това гротескно черен под формата на решетка от ковано желязо с безмълвно препарирани метални гълъби. Докато слизаше към изхода етажите го даряваха със своята моментна история. Диапроекция на кулинария, боя и битово насилие. На първия етаж го очакваха пощенските кутии. Строена стена от бемълвни кутийки всичките с имена. Гробище. Спря и се учуди, че не знае кой е неговия гроб.

***

Музиката в бара му бе позната. По-скоро беше отдавна загубено познанство, но някак живо. Вкуса от течността в бутилката също. Седеше в бара с увиснали крака, точно както висяха неотговорените му въпроси. Своеобразен простор насред дървения, пушлив джаз и непознати хора. Какво ли значеше да си непознат за останалите. Усмивката му отговори своевременно, тъй като и той не се познаваше. Дори би флиртувал със себе си, ако пожелае. Бармана бършеше поредното невидимо петно очевидно стараейки се да изглежда ангажиран от работата си. Повечето хора тук седяха сами със себе си и очевидно намираха в това така желаната компания. Мълчаливи събеседници без никакви спорове в диалога си.

Към него се приближи момиче. Носеше косата си под семпла черна докерска шапка, която почти скриваше пепелявия и цвят. Ризата и очевидно бе с размер над нея, а очите и бяха способни да погълнат произволен океан. Порази го лекотата с която тя превзе съседното му пространство и открадна глътка от напитката му. После без да се представи го заговори. Разказът и бе толкова прекрасен за него, че на моменти се съмняваше в дихателните си способности. Не можеше да повярва, че някой помни толкова много от миналото си и че може да го разказва така небрежно. Не знаеше дали питието му или момичето са по опиянващи, но очевидно губеше представа за реалността.

***

Този път се събуди от нещо странно, но приятно ухаещо. Отново нещо непознато, но пък пределно близко. Видя причината спяща до него в леглото му. Без докерската шапка, но пък с познатата коса. Искаше кафе, както всяка една сутрин. Изплаши се от последната си мисъл. ТОЙ ПОМНЕШЕ че иска кафе всеки ден. Стана почти безшумно, внимавайки да не отвие причината за събуждането си. Ходейки към кухнята забеляза телефона до стената и листята до него. Записките за срещите му. Видя и чинията със спагети останали от онзи ден, но никак не се впечатли от собствената си небрежност да чисти след всяко ядене. Шкафа с кафето го посрещтна заличвайки липсата на домашно кученце, махащо с опашка. Усмихна се на собствената си разсеяност да купува всеки ден нов пакет с кафе. Зае се да налива вода в кафеварката и през рамо погледна към леглото си. Не искаше да събуди момичето там. Не искаше спомена му да стане преждевременно разсърден.

Спомена. Нещо тежко се стовари на раменете му и почти го накара да коленичи. Изпусна кафеварката, но не чу падането и. Видя малкото огледало над мивката и човека в него. Андрей. Името му бе Андрей. Чинията не стоеше на масата от вчера, а от дни на сам. Спомни си и кога беше купил кафявите пердета в кухнята. Спомни си разказа на момичето от предната вечер. Отново погледна към леглото и недишайки се усмихна на това, което спеше там. Докато се връщаше към мивката и падналата там кафеварка забеляза светлото правоъгълно петно на стената, там където до вчера имаше календар....