Какво прави човек, когато загуби любовта си… намира си нова.
Но нашият човек не искаше да прави това. Беше загубил своята
преди година (стана ли толкова) или може би дори повече. Да, разбира се, тя щеше да се върне и той
щеше да я приеме. Как обаче – дали като нова, жива и недопускаща да я докоснеш,
защото може да се опариш или като манджа, която ядеш и претопляш вече трети
ден? Беше ли готов да прости, при все че самият той очакваше да му се прости,
поради стоте милиона причини, битуващи в главата му и до една в основата на
предната раздяла. Да, тя се върна и да… той я прие.
Колата залиташе по пътя в пълен синхрон с пияното му и да кажем
доста непостоянно съзнание, тази нощ.
На всеки завой стомахът му търсеше раздяла с всичко, което му бе натрапено в последно
време – водка, бира, фъстъци и може би потушена вина. Или вино. Следите от
скорошният дъжд превръщаха пътя в пързалка, с което залитанията до някъде се
оправдаваха. Изминалите няколко дни, всъщност месеци, беше прекарал в кръчми,
барове, стълбища, мазета, тераси и като цяло места, които трудно помнеше.
Помощник за забравата бе алкохола, повода, самата му консумация, а причината –
така непрежалимата загуба. Всички тези съпътстващи обстоятелства му помогнаха
да не разбере как изхвърча от пътя и се забива в тривиален стълб, част от националната
електропроводна мрежа. След като се събуди разбра, че вече вместо кола ще кара
количка. С две колела.
Тя, любовта му, беше разбрала за случилото се по начин, който не
е много ясен. Зад най-разпространената теория стоеше предположението, че баща
му й се обадил. Та тя го посети в болницата, демонстрира дълбоко и искрено
състрадание, а най-страшното бе, че не се преструваше. Идваше на свиждане почти
всеки ден, говореха си много, накрая се стигна и до онзи момент, в който пак
бяха заедно. Щастлив момент.
Следващите няколко месеца Купидон беше напълно безработен. Двамата
бяха неразделни, преоткрили себе си, наваксващи за загубеното време. Тя се
грижеше за него, беше повече от ангел, майка и любовница в едно, странно и
неземно създание. Той приемаше това с цялото си сърце и правеше всичко за да
може да отвръща подобаващо. С времето започна да разбира, че това, което прави
никак не е достатъчно. Осъзна за себе си, че не е пълноценен мъж, прикован на
инвалидната количка и това започна да го затваря. Като всяко затваряне и
неговото доведе до отчуждение, а и двамата познаваха смисъла на тази дума, от
опит. Контактите им се ограничаваха до
ежедневните грижи, които тя полагаше, за да може един инвалид да се
чувства добре. Тя самата не се чувстваше
така, но дали от вина, дали от любов не спираше да е с него. Дали тайно се е
надявала на друго или друг, няма как да разберем от черни букви на бял лист.
Стана така, че един далечен израелски институт му предложи да
участва в програма, която обещаваше буквално да го изправи на крака. Радостта ,
подхранена от водопад от надежда, беше безкрайна и го превзе напълно. Не й беше
казал, защото се надяваше, че това ще е изненадата, която ще увековечи връзката
им. Беше спрял да разчита на думи и
искаше да действа изправен, на двата си крака, пред нея. След това да я
прегърне, целуне и заведе до леглото, където цялата му предна инвалидност да я
остави без дъх и сили.
Но това не се случи. Отказа се в деня, в който забеляза промяната в
нея. На пръв поглед си беше същата, красива и добра с него, но коремът й
растеше. Не издържа й я попита, след което съжали за момент и взе решение.
Искам само да вметна, че този момент на съжаление, беше точно моментът в който
разбра, че наистина я обича. Разбра също, че няма как той да е бащата, за което
първо прокле инвалидната количка, а след това изброените по-горе причини да
седне в нея. Решението му беше окончателно.
Тя си тръгна след разговор, който не е подходящ за споделяне,
тъй като е толкова личен, че би навял тъжни настроения, което никак не е целта
на тази история. Първите дни след заминаването й бяха точно толкова празни,
колкото бе очаквал, но след това сякаш свикна. Странно, но като че ли тя му
липсваше повече като човекът, който се грижи за него, от колкото като жена. И
нормално, отношенията им не бяха като на типична двойка, особено от към мъжките
задължения. После разбра, че му липсва всякак. Затворът, в който се намираше,
освен четирите стени и малкия прозорец, имаше и решетки от безсилие. Надяваше
се поне да му се обади или да му прати писмо. След това се сети, че никой не
праща писма вече и се усмихна, защото все пак беше получавал такива, дори
ходеше сам да си ги взима. Опипа тънките гуми на количката си и уверено пое към
килера, там неможеше да няма въже.
В Израел, докато излизаше от клиниката, си спомни този момент в
който се опита да стане прав и да направи примка. Разбира се, не беше успял и
падането, което последва го изправи на крака. Буквално.