Спазъм

С мислите си създаваме емоции, способни да убиват предни такива. Липсата на контрол над чувствата ни ги прави толкова реални и съответно плашещи, че идеята да се скрием от тях изниква по-бързо и от февруарско кокиче. За живота на това кокиче никой не би се сетил или погрижил, защото е поредното цвете, което ще бъде обрано, подарено, отгледано... но за чувствата и емоциите си сме способни да се грижим. Даже да убиваме.

Преди да се научим да пишем се учим да говорим, а след това се учим да пишем това за което говирм почти винаги с редакция. Чудно и по някакъв начин нелепо звучи да говорим с редакция, при все че мисълта и устата са свързани тясно като нагон на диво животно. Тоест без редакция.  За малко време можем да кажем много неща, които в последствие биха коствали векове обясниея, а може би и разкаяния. Зависта към безмълвните животни очевидно си пробива път.

И всеки път когато новата свещ седи в свещника и хвърля сянка над масата не е трудно да се видят отблясъците на живот – от ярката страна и на смърт от тъмната. Далеч по трудно намирам да можеш да дочакаш свещта да догори и да сменя ъгъла на сянката си или пък да те гори с парафинов намек да си буден докато го прави....

Самото викане на такси не е трудна задача, сложното е да избереш къде да те откара, а пък идеята защо да е точно там би могла да вгорчи цялото пътуване....

Винаги в такива моменти си спомням вкуса на крем-карамела. Сладоста да стигнеш до дъното, където е горчиво. Но пък интереса към дъното е бил причина за кончината на милиони купички крем...  Трудно ми е да разбера сам за себе си защо е нужно да търсим края нa нещо, което може да свърши и само, че чак и да го моделираме.

Буденето от сън не винаги може да ми донесе удоволствие. Не мисля, че раздялата с нещо, което е равносилно на мечта и го наричат сън може да се нарече приятно, камо ли пък събуждане.  Умората ли ни води до това да записваме, нуждата от почивка ли ни кара да сънуваме, липсата на реалност ли ни кара да мечтаем. Гладът определно ни кара да ядем и то ежедневно. Вкусът на храната отдавна ни е станал толкова лично познат и привичен, че е незабележим. За разлика от мечтите и сънищата ни. Наистина понякога не забелязваме и сънищата си, всякаш и с тях се храним непрестанно. Но пък колко рядко съм се възхищавал на храна за разлика от пътите в които съм изпитвал екстаз и непреодолимо желание  сънят ми да стане нещо, което ще мога да докосна и да усетя отново или поне веднъж, но реално.

Утрините според мнозина са пълни с живот и ново начало.  Дали тогава всяка вечер е пълна със смърт и край. Тъмнината и светлината не бива да се гледат на тъмно и на светло. Двете според мен са като човешките ръце, еднакво необходими ни, но винаги едната е по-добре развита. И двете обаче са ни нужни  сами по себе си. Докато денят ражда светлина, ще има нужда от залези, а докато нощта плаче ще има утринна роса.

В хаосът на мислите си след поредното събуждане се ражда нуждата от това да рзбера защо. Този спазъм със своята сила е повода да се будя,  а причината е че съм жив.