Между залеза и изгрева

 Между залеза и изгрева тъмнината е развъдник на живот. Времето на онова, което през деня е спало настъпва  тихо, като стъпките на лунната светлина по паважа на улицата. Шепота прераства в крясък, сенките се извисяват над техните причинители, светлината заспива уморена от раздаване, а живота продължава в тъмното си амплоа.

Между залеза и изгрева любовта ни губи срам. Вкусът и става зрял и привлекателен, консумирането и засища всеки глад, насладата и носи умората на най-сладкия труд, споделен и чакан. Труд, даряващ ни със сън, отмората от който не може да се намери и в райските градини сред пълния покой на самотата.  Труд, даряващ с отплатата на нуждата от още. Нощна смяна от която се прибираш зареден.

Между залеза и изгрева сънят ни идва нощем. Понякога да компенсира тези, които са го нямали по светло, а понякога за до го допълни. При двата случая е гостенин, комуто никой не отказва подслон, дори да не разбира езика му. Присъствието говри винаги със силата на хиляди неизказани слова. А той пък се отплаща с разкази, картини, непознати места, цветове, полети, аромати или пък просто с цяр за някоя умора. И винаги се тълкува на сутринта.

Между залеза и изгрева тревата се подготвя за роса. Слънчогледите свеждайки глави към мишките излезли смело в тъмнината, се стягат за новия ден в очкаване на светлината. Всички лампи грейват, чакали този момент в който смисъла от тях е ясен и без да се задават въпроси. Даже утрото заспива в очакване на края на нощта.

Между залеза и изгрева стотици хора намират своята страна. Или пък своя миг на радост, своето призвание, своята звезда. Будувайки са способни да създават, да измислят, да творят и всичкото това само и само да не спят. И не защото сънищата им са не желани, напротив  те тогава ги сънуват, рисувайки ги през нощта.

Между залеза и изгрева се случват и редица не чак толкоз хубави неща. Да се убива на тъмно сякаш е по-лесно, както казват че се прави любовта. Да се краде пък става в пъти по-лесно при липсата на светлина, а имено по тъмно казват е най-трудно да се проследи следа. А доста тъжен факт милоните звезди искярщо да стават свидетели и на такива неща.

Между залеза и изгрева е красотата на нощта.

Картините

      Живота сам по себе си има смисъл.

     Много хора обаче се избиват да го обезмислят, други търсят дефиницята му с компас от въпроси „защо”, а има и един трети тип стараещ се просто да го изживее без тормозещата нужда от обяснение на нещата.

     Изброяването на тълкуванията на същия този живот твори понякога налудничеви картини, рисувани с палитра от необясними мисли. Един вид с необяснимост се търси обяснение. Следва едно излагане на тези платна в експозиция простираща се на улицата, в офиса, по кръчмите, въобще навсякъде. Та да може всеки да я види дори ни най-малко да не го желае. Автора на картината винаги успява да е покрай нея докато я гледат и с влажен поглед като на гладно куче пред килограм месо да проси за коментар. Много често се случва този коментар да оставя петънце нейде из картината, така че да направи нейното прерисуване наново задължително. След това – пак изложба.

     Срещат се „художници”, които винаги се оправдават, че видиш ли тяхната картина още не е довършена, но щом това стане, тя ще е шедъовър. А е възможно от мързел дори да не са я започвали, но пък да държиш публиката в напрежение винаги гарантира оставането и до края на представлението. Обаче кулминацията има навика да се преобразява неочкавано в кисела черешка на върха на тортата.

     Публиката от своя страна при всички случаи се чувства необяснимо длъжна да е критична. Едно такова вродено задължение, като онова нещо дето те кара да казваш „здрасти, как си”, когато видиш познат на улицата и отдалечавайки се с достойно безинтересие да очакваш какво точно няма да каже той. Та публиката винаги е готова да забелязва едни такива невидими неща. Някой детайл в светлосянката, който я прави повече „светло” от колкото „сянка” например. А ако картината е цветна задължително ще изглежда по-добре черно-бяла, което важи с пълна сила дори прочетено в обратен ред. И интересно как липсата на хора в картината винаги кара критика да иска да ги види там, а ако са имали наглоста вече да са изрисувани върху нея то моментално трябва да се пръждосват в неизвестна посока.

    Изцяло белите, празни платна, пък са дело на автори гордо наричащи себе си „иноватори”. И с гениалността на творбата си те те принуждават сам да виждаш каквото си искаш върху нея. Брилянтен начин да си измиеш ръцете при все, че са изцапани от липсата на интерес да работят по някакви въпроси пречещи на живота да си тече без да го питаш на къде е потекъл. Изобщо да се пита е досадно понякога и никак не са малко привържаниците на това течение, които примерно когато се хранят не ядат хляб. Не че ги интересува защо (все пак въпросите са досадно нещо) но щом толкова себеподобни го правят значи се знае, че е нужно.

     Картините с мрачен сюжет от своя страна щедро залепят етикет „депресар” на своя автор. Не че веселите пък остават длъжни на техните си, но с малко по-цветни определения. Едва ли някой от лепящите етикети е бил в ателието на създателя на картината с полето от макове и малкото моченце там, което тича с хвърчило в ръчички. И едва ли е видял как той рисувайки го стотици пъти е посягал да пререже вените си при спомена за загубения си син. За да го нарекат „романтичния веселяк” в края на ревюто... Също така намръщения зрител на черно-бялата черква, пред която преминава погребална процесия, си представя ухиленото лице на автора и, който се смее пред смъртта с мисълта, че тя ще бъде края на един прекрасен и щастливо преминал живот. Но пък всичко това е смисъла на изложбите като че ли. Да може една авторска идея да се размножи в стотици „неавторски” или пък да срещне едно-две свои отражения, така че да се види отстрани.

    Изложбите са на всякъде. От самите нас зависи дали ще сме автори или тяхна публика.

    Или ще сме картина.

Опашка към нищото

                Края на опашката бе далече след началото и изправено пред нищото. Точно така, това бе устремена към нищото маса от хора. Дори не точно устремена, защото не помръдваше, а чинно си стоеше в очакване на споменатото вече нищо да връхлети върху и. Сред градящата я тълпа можеше да се види, чуе и коментира почти всяка една тема присъствала в сутрешна емисия новини. И почти до там.

                Като всяка опашка и тази си запазваше правото да те изненада с нещо за  да не оправдае очакваното пропиляване на няколко часа.  Дори да се редеше към нищото, тя всякаш леко загатваше, че би могла приемайки  търпение да ти осигури пътя до това, което после да запомниш като мечтаното пътуване. Цената не бе висока – нуждата от това пътуване, както и приемането на всички досадни малки препядствия по пътя, я покриваха напълно. Разбира се, спътниците за това пътуване жеални или не, трябваше да са част от него и колкото по-лесно се спогодиш с тях или се постараеш да се превърнат в нещо невидимо и нямо, толкова по приятен ще е пътя.

                От друга страна не всички от тях го заслужават. Винаги се появява по някой, който ще успее да докосне нещо в теб, да те трогне. С дела или думи, да те направи още по-съпричастен на радостта от пътуването крадейки по този начин от времето, което трае то. Но най-красиво си остава присъствието на човек с когото си тръгнал на това пътуване или към него.

                По пътя можеш да научиш много. Както от него, така и за него. Учители могат да ти бъдат гледките, случайно  дочутите разговори на спътниците ти, мислите ти – дирещи си място, звуците заобикалящи всичко описано до тук или пък тишината на кратката дрямка.  Точно буденето от такава дрямка, която винаги идва по време на пътуване, е едно от най-вълшебните неща – когато сънят и реалноста си подават ръка за поздрав, предавайки те един на друг. И отново пътя продължава и все повече забравяш за онази опашка, на която си чакал за да дойде реда ти да се качиш, на това което ще те отведе до заветната дестинация. А това отдалечаване може да е безкрайно приятно, при все че е отнело години.

                Задава се нова мъничка дрямка. Изкусително примамваща и разбира се приета с безсмислена първоначална съпротива, безапелационно сломена от желанието да се събудиш след нея. И да си все по близо до това, което очакваш да намериш на края на пътя. А пътуването все още продължава. Дали за да може да дарява с още сладки моменти, родени от него или пък за да може да даде един финален и напълно незабравим такъв. Като онези мигове, в които си под вода достатъчно дълго, че да бързаш да изплуваш за една глътка въздух – винаги всякаш ти е първа след това.

                Да пътя ще продължи още, но времето ще мине приятно. Дрямката ще е кратка.

                Опашките към нищото, понякога могат да се окажат толкова непредсказуемо водещи към всичко.

                

Мисълта

Мисълта се роди по тъмно.

Беше различна от останалите в котилото още от самата си поява. Точно и за това много бързо я изгониха от там и тя се залута сама из пространството ми. Премина през ръцете, карайки ги да треперят и понеже бе различна обяснението за треперенето им не се появи. Просто тялото отказваше да я разбере.

После стремглаво се гмурна до краката ми оплитйки ги. И отново нямаше обяснение за тази причина да ходя като подкосен. Но и там не и хареса.

Върна се нагоре по тялото и обви стомаха ми. Той, като всичко останало до тук не се почувства добре в нейна компания и  се сви болезнено. Стоя свит и мълчалив докато на мисълта не и стана ясно, че не искат контакт с нея за пореден път.

Тя отново се залута, търсеше, обикаляше и се плашеше от своята самота. Толкова далече от място, което не познаваше и без никой, който да разбере що за мисъл е.

Сетне с надежда се настани в дробовете ми. Присъствието и там ги задуши – нещо, което те старателно споделиха с мен. Така вървях без въздух, с черно бял поглед и въздържателски махмурлук. И преди да падна мисълта се смили над самотата си и избяга от и без това не получената компания на дихателните ми органи.

И избра сърцето.

Още щом се доближи до него то се разшири в прегръдка и я прие, като отдавна загубен приятел. Това я трогна и тя смело се доближи към непознатия си близък. Стояха заедно, разговаряха безмълвно и се откриваха. Спомените за общото им минало, което никога са нямали ги заливаха като гореща вода от чайник, а те бяха съставките на чая, които я очакват.

След безвременните мигове прекарани заедно мисълта си тръгна преобразена и по-жива от всякога. Тя щеше да се връща отново и отново тук, но никога нямаше да е същата.

Тя бе станала чувство.

Стаята

Светлинката се заигра с мрака в стаята описвайки безразборни шарки по задимения таван. Бе отражение от стъклото на стенния часовник, но въобще не се намираше за таква. Тя беше самата себе си и се харесваше такава. Знаеше, че ще живее твърде кратко за да бъде нечие отражение и реши да се порадва на малкото време през което фаровете на автомобила отвън се отразяваха в часовника. Така и си отиде – заиграна и радостна.


Всъщност всичко в стаята на момичето беше такова – истинско за себе си и обгърнато от радостта на това, че съществува и е „нещо“. Стенният часовник на пример. Ето, той и сега забеляза как нещо ново се ражда тук. Вписва се сред останалите и независимо от това колко дълго се задържа все пак е доволно, че е било тук. Въздъхна за миг, който отрази като премести голямата си стрелка. Той самият много се гордееше от това, че не е един от тези новите бездушни часовници с батерии, ами всеки ден трябваше да го навиват. Обичаше това внимание, което засмяното момиче му отделяше точно след като закусеше сутрин.

Вече отишлата си светлинка бе събудила още един обитател на стаята. Гордо стоящата върху нощния шкаф сребърна кутия за бижута също се зарадва на среднощния гостенин на тъмната стая. Играта по тавана му напомни за палавите детски очички на момичето, когато за първи път я бе отворило, след като я получи за подарък преди много години. И след това редовно я хранеше с най-различни интересни гривни, обеци, герданчета и всевъзможни дрънкулки. Не всички оставаха за дълго, но пък някои стояха тук от доста време. Други изглеждаха странно екзотично, имаше и такива обвити в мистерия и затворени в себе си, но пък всяка една от тях оставаше нов спомен в кутията. Това бе нейното хоби - колекционираше спомени.

Голямата зелена порцеланова чаша с една изрисувана калинка пък сънуваше мълчаливо на дървената масичка в средата на стаята. Сънуваше за палитрата от аромати, които бе опитвала и споделяла от както е тук. За всички различни вкусове, които помнеше, както и за тези за които знаеше, че ще опита. Имаше си няколко любими и знаеше, че не нужно да казва кои са, защото и момичето ги обичаше. И сънят и не бе сън, а нежна компания за всяка нощ. Макар да не беше кошмар чашата искаше той да свърши час по –скоро за да може да се докосне до красивата си стопанка отново и пак в компанията на нещо неопитвано или пък приятно познато.

Нощната лампа над леглото със спящото момиче пък така и така не бе заспивала, макар и вече угасена. Обичаше да гледа спящата си стопанка и безмълвно да и благодари, за това, че и бе дала за пореден път шанса да прочета нова книга. Всяка вечер светейки тя надничаше над рамото на момичето и така те двете заедно четяха и се пренасяха далче от стаята. В Космоса на някоя далечна и непозната планета, в далечно царство с елфи, феи и рицари, в някой строящ се завод или тютюнева фабрика, пълна с интриги или просто в ренесансов Париж – за да видят колко много може да носи едно грозно за хорските очи човешеко същество. Да тя беше лампа, която дава светлина, но сиянието на тези моменти прекарани в четене с лъчезарното момиче я караха да чувства, че не е просто лампа и в никакъв случай нощна.

За чадъра в ъгъла пък всички обитатели на стаята можеха да разказват различни истории. Някои от тях бяха излизали с него и поназнайваха това онова. Неговата работа в дъждовно време бе да служи за подслон на момичето, за преграда между него и валящи дъжд. Но не веднъж той бе оставал просто наблюдател, защото момичето обичаше дъжда и свежстта, която той му дава, като се изсипе върху нея. Но чадъра никога не се чувстваше обиден или пренебрегнат от това, защото той бе верен спътник. Да бъдеш верен спътник не бе шега работа и той се гордееше, че знае как точно се става такъв и кога настъпва момента да си просто спътник, а не преграда.

Започна да се развиделява. Постепенно стаята вземаше утрения си душ от светлина в разилчни окраски подсушавайки се с хавлия от самата дъга. Обитатели и взеха да се пробуждат, а някои от тях, като зелената чаша с калинка, далеч по-нетърпеливо. Всички обаче обичаха да се будят с новия ден, защото с него ставаше и тяхната мила приятелка – причината да си имат дом и то такъв, като този. Чадъра се събуди по рано от обикновено и след един поглед пъм прозореца прецени, че днес ще бъде верен спътни, а не „чадъра” и задряма доволен.

Часовника на стената се усмихна с двете си стрелки, като ги подреди така, както само часовник, който умее да сме смее знае.

Ако тази сутрин не бях се събудил

Ако тази сутрин не бях се събудил може би денят щеше да е същия като предния. Задръстванията щяха да се на по-малко досадни, пекарната пред блока пак щеше да събира децата от близкото училище, съседското куче пак щеше да препикае стария изгнил Москвич на тротоара маркирайки го за свой все едно пък някой друг го искаше изобщо.

Но аз се събудих. Без кафе за поредн път, но не само това беше нещото, което ми липсваше след сутрешната аларма. Усещането за еднаквост ме бе напуснало даже без дори да остави бележка на малката масичка до леглото ми. Не очаквах да не ми липсва хич при все, че сме свикнали един с друг.

Дори огледалото в банята тази сутрин реши да ме покаже по-усмихнат.

Докато слизах по стълбите кучето на съседа се размина с мен и мога да кажа със сигурност, че ми намигна. Стопанинът му се задоволи само със заученото „добро утро“. Някой бе боядисал входната врата в приятно синъо и ухаеше на боя.

Пролетта пък бе боядисала тротоара покрай улицата в зелено, а миризмата този път бе на нещо свежо, приятно и осезаемо мокро. Стори ми се, че Москвича се бе подмладил. Не мисля обаче, че бе от редовното сутрешно поливане.

Ходейки покрай улицата се разминавах с тълпа от усмихнати хора. Това ме учуди – цял живот  сутрин гледам само мрачни, смръщени физиономии, но днес явно не беше „ цял живот“.

Поне пекарната си беше на ъгъла, както обикновено и мамеше своите обитатели с многоборойни аромати на току-що опечени закуски. Подминах я и отново усетих нещо ново – глад. Не закусвам сутрин, но сега бих изял каквото ми попадне с радост при това. Все пак се преборих а порива и продължих към метрото. Нали уж силните продължават.

Билета си го получих с пожелание за хубав ден, а никой не се опита да ме стъпче, когато се качих вътре. Дали наистина се бях събудил.

В мотрисата разбира се социалната близост отново бе на ниво и стотици хора почти се прегръщаха. Чак да го наречеш романтизъм, макар че проста насилствена близост би било далеч по-уместно. Освободи се място и понечих да седна, но се спрях от брошурка, която сякаш предния човек седящ тук бе снесъл. Беше рекламна диплянка на някакъв роман носещ заглавието „Здравей нов ден“. Секунда по-късно седях с мисли борещи се със звуците на реслите потъпквани от огромния метален червей преял със стотици пътници сред които бях и аз. Казах мислите, но всъщност бе само една. „ Кой ден е и защо няма име.“

Излизайки от станцията бях посрещнат от звуците на една много позната и любима песен. Асоциацията за скъп и изгубен вече човек се стелеше от акордеона и гласа на групата слепи улични музиканти. Каквото беше в джоба ми полетя към картонената кутия за да стане част от аплодисментите долу, маскирани като купчинка монети.

Докато се отдалечавах от навялата спомени песен пред мен премина с трясък трамвай целият изрисуван със сънчогледи. Реших да видя какво им е на тях всеки ден и вперих очи в слънцето. Ами да си призная – не мисля, че те виждат нещо привечер – почти ослепях. Сведох глава със затворени очи и миг по-късно започнах да виждам отново. Мътно, но все пак формите и цветовете се връщаха, всякъш съхнещи от изрисувалата ги преди малко четка.

Тогава погледа ми срещна две очи, които стояха в тази среща от другата страна на раирания тротоар прицелени към мен. Не, това не бяха очи. Това бяха кладенци пълни със жива вода. Това бяха две цветя, които никой цветар не би могъл да отгледа и нищо живо не би посмяло да ги откъсне. Едно от онези неща, които те карат да се удавиш на суша  и дори да го направиш с пълното съзнание, че е лично желание или потребност. Лекарство, което би могло да лекува от всичко или пък не наименувани още звезди, оставили техните откриватели безмълвни. Може би защото спрях да дишам или пък защото така трябваше да стане около очите се оформи лице. Описанието му оставих на тези без грамотност. Само така думи не биха го оприличили на нещо. Водопад от неизживени спомени се изсипа над главата ми и от свежестта му се усмихнах. Момичето от другата страна направи същото, като по този начин украси лицето допълнително. Дъхът ми се предаде. Тръгнах да пресичам улицата без да свалям нито погледа нито усмивката, а отсреща се случваше същото. Там на тази пешеходна пътека.

А ако тази сутрин не бях се събудил ?

Сутрин

Сутрин.

 Сутрин се чувстваше прекрасно жива, пълна с енергия и желание за лов на нови мечти, които да добави към всички останали стари и все още мечтани. Всичко беше ново, непознато и чакащо да бъде изживяно. Кошмарите и заспиваха по изгрев, надеждите и се раждаха с приспивната песен за лека нощ на всичко черно и старо, което я преследваше с настъпването на нощта. Отворения прозорец на стаята и нежно подканваше новия ден на гости при приятел, който би го оценил.

Закуската и често бе различна, но компанията и за нея бе една и съща. Проста усмивка. Скрит отговор на игривите отражения на слънцето в каната с вода. Всяка сутрин сресваше косата си старателно. Искаше да е красива за новия ден. Срамежливо след това отиваше близо до прозореца с идеята да провери дали се харесва на светлината от вън, но така и не получаваше отговор. Може би мълчанието и казваше достатъчно, защото никога не се чувстваше нещастна в тези моменти.

Отдавна изсъхналият слънчоглед в голямата глинена ваза, резервирала единия ъгъл на спалнята и, споделяше красивата и мисъл, че нещо докоснато дори веднъж от слънцето не може да загине просто така. Дори да е било само за миг, дори този миг да е коствал следите от изгарянето с всичките му последици си е струвал цената за това да си вечно помнещ  го. И жив, дори като изсъхнало цвете, но с цвят.

Разходката в парка до улицата на която живееше отново и отново и даваше това, което можеш да получиш само ако живееш сам и затворен и попаднеш сред нещо живо, зелено и в най-прекрасния случай мокро от сутрешен дъжд. Играта на децата, тичащи като живи огледала в които тя редовно се оглеждаше, прегръдката на влюбена двойка на някоя пейка, напомняща и че любовта също се разхожда или пък някое улично куче тичащо изплезено на скитническия си живот. Всичко това бе като оазис в средата на пустиня от контакти, където можеш да пиеш от извор на движение и нови емоции.

Винаги след разходката отиваше до подлеза на кръстовището, което мразеше заради много пътища от които да избираш и които водят към непознати места. В този подлез „живееше“ един бездомен просяк. Всъщност за нея той не бе бездомен. Той имаше всички домове, които хората нямаха и се радваше на свободата да избира в кой от тях да отсяда всяка нощ. Лицето му, за цялото време, за което го познаваше не бе издало и капка неприязън към начина му на съществуване, което в много научни трудове бъркат с термина „живот“. Напротив, този човек и се усмихваше и на пук на това, че бе глухоням и казваше толкова много и то красиви неща, че срещите и с него за нея бяха нещо, което всеки пациент на скъпо платен психиотерапевт би намерил за невъзможно. Вингаи му носеше по нещо – чай, кроасан, цвете, вестник – нещо мъничко, което да го не го задави, защото не може да преглътне големината и кича му. Благодарността му с цялото си безмълвие се стоварваше върху и след всяка тяхна среща. Очите на този човек не вендъж я бяха наричали, „моето слънчево дете“. Обичаше да е при него дори за миг.

Прибирайки се към апартамента си посещаваше и малкото магазинче за чай. Представата и за Рай не би била пълна, ако не познаваше ароматите на това място. А пък факта, че почти всеки ден идваше тук с лекота я караше да ходи по леко. Като човек завърнал се от рая. Пазарувайки от това място, тя пренасяше ароматите от райската градина в нейното инак не толкоз слънчево апартаментче. И там можеше да си спомня усмихвайки се за разходките си през деня.

След обяд, когато слънцето ставаше достъчно жарко, че да и напомня за самата нея, тя обичаше да опитва от новите аромати, които си е купила през деня. Винаги с книга в ръка. И винаги не разбираща защо нещо, което може да ухае толкова прекрасно трябва да се описва с трите си букви – чай. Не ползваше захар, аромата на книгите и подслаждаше горещата напитка по свой собствен начин, безвреден и опиянващо сладък.

Вечерите идваха почти неканено при нея. Старата и нощница, нейната броня за през нощта, стоеше гордо на крехкото и тяло и сякаш родителски я прегръщаше за лека нощ. Винаги пишеше в дневника си преди да угаси свещите в стаята. Наричаше го „душата, която можеш да докоснеш“. И обичаше да я докосва, обичаше да споделя своята си душа, която не виждаше и с която не можеше да комуникира толкова лесно или пък с молив. Обичаше моливи, начина по който ухаеха на дърво и на нещо истинско. Начина по който оставяха следи върху хартията и цялата им натуралност. След всеки подобен разговор заспиваше с усмивка. Надсмиваше се над кошмарите си, които неминуемо щяха да надникнат над съня и. Беше радостна, че дните са слънчеви дори на закрито и ароматите са там, чакащи да ги вдиша, без да ходи до библейския Рай.

Не се страхуваше да спи и да сънува. Утрото бе там – за нея и за самото него.