Нов Ден

Будилника звъни. Ехото му разбута последните подредени редчета сън и отворих очи. Странно, някак си свикнах с израза аларма, за всяко мое будене. След кратко колебание отложих и днешното с няколко минути, интересна възможност на техниката. Кафе. По-скоро плацебо в голяма чаша, но пък миризмата му е по-силна и от него. Две лъжички захар, кафява че е по-полезна и започнах да разбърквам. Дали захарта или ранните си мисли ? И изобщо на чистия аромат, като порив нужни ли са му мисли, камо ли разбъркани. Да музика, липсваше ми музика. Решението бе лесно и скоро и тя дойде – под формата на тишина. Хубавата музика сутрин е в самата и тишина. Запалих цигара. Поредната притурка към началото. Добре, че прозореца беше отворен, към какво ли.

Пишещата машина си стоеше кротко от снощи. Вазата с увехналите отдавна идеи, на порции покапващи по масата пък стоеше там от векове. Преместих се до там с тях, и приятната компания на чашата кафе. Не рано е.

Фикуса в стаята беше дехидратиран, макар че никога не е страдал от махмурлук. Намек да пия лекарствата си – рутина. Сипах му вода, неговото лекарство, далеч по-чисто. Тогава се сетих, че не съм харесван от масата. И по-добре. И аз не обичам да стоя на същата тази маса, сред трите вилици – напълно излишни сами по себе си и малоумно свитата кърпа – бяла.

Време беше да облека нещо, мисля че от прозореца дойде идеята. Риза, от простора. В пресния и пран аромат имаше нов живот. Димът, щеше да го подправи по старо му. За момент, докато я свалях от простора си представих, че я бера като плод от дърво. Предпочитам да си представям пред това да гледам. Само така мога да пиша „Моята борба“ като моя.

От вън се чу клаксон, пилето на големия град. От градината на павирания булевард пееше своята ранна песен. Без любов, тъжна песен но пък поне различна от крясъците на пияни ми съсед, решил да изрази заводската си обич към съпругата снощи. Което ми напомни, че обичам. „Даже заради самото обичане“ – така обичах да си отговарям на самозададеният въпрос – „защо“. Буди ме някак.

Все пак трябва да стигна до масата и го направих. Пепелника също. В него се таеше слой минало, чакащ нещо ново – все сиво, но само ако го гледаш цветно. Усмихнах се, защото пак се запитах „защо“. Нов лист в машината, нов ред и начало на текст.

„Здравей Нов Ден....“

Не спах, но лишавайки се от съня си подарих сънища. Не беше трудно, защото нещо пееше. После гледах Луната и се питах, дали там има нещо, което вие при пълноземие. Циничното си отиде с усмивката на човека до мен. Остана само тривиалната цигара след него. И пак прозореца, но този път нещо от него подканваше да го затворя. Страх да не излезе дима или страх да не влезе пушек.

Средата на нощта е онзи момент, който никога не търся, но той ме намира. Като от вестник с обяви. Изрезката, дето стои на бюрото ти и редовно се обаждаш, опитвайки шанса си. Хубавото е, че не помня нищо от обажданията и, освен звъна...

Пак будилник, пак аларма. Съня се пробужда с усмивката на сънувалия го. Споделено е, както и самото място на случката – леглото. Дано има нещо, което да може да храни телата ни в хладилника. Иска ми се да го има, защото и двамата го заслужаваме. Ще го потърся.

Различни чинии. Винаги съм се чудел, защо нямам две еднакви неща в къщи. Чорапи. Не, не и това.  Дори намирам празните листа от пакета за различни, няма как да има такава повторяемост в пакет с 500 личности. Както и да е – закуската беше факт, както и червения квадрат около новата дата на календара. Отново не оцених пижамата си в търсене на риза...

Сънувалият си тръгна, аз не. Макар, че малка част от мен излезе през вратата с него. Пак дим, вече с кафе. Неразделни са. Ако и при хората имаше така неделима връзка всички щяха да са безмерно усмихнати, дори без телевизия.  Като дете мислех, че телевизора е семейство. После се оказа, че било подпис в общината. Смених кафето с бърбън, все пак наближаваше десет. Число с единица и отричане в един ред.

Телефона ми звъни. Върши го съвестно, това работи все пак. Аз пък съвестно отричам тоя марксизъм у него – не е нужно да цениш труда – така ме учи редактора ми. Сега виждам, че е още на зарядното си. А моето си тръгна... като след аларма. Някъде в стаята трябва да имам лекарства.

Минава обяд. Часовника го крещи с трите си стрелки. Секундарник май му казваха, а е като ковач – забива пирон. Ако огледалото не ми връщаше усмивка редовно можеше и да го приема като забиване на пирон в ковчег. Сега по-скоро е напомняне за ритъм. Вече може и да слушам музика. Трябва.

Слизането по стълбите винаги ме е карало да се радвам, че мога да се движа. Асансьора е там, но не обичам да ми вършат работата. Теснотата му е като шамар, не майчин а от тези дето не знаеш защо си ги получил. Красив е когато носи аромат на употребилия го преди теб. Учи на това, че няма да си пръв, камо ли последен вътре. И все пак стълбите са по-привлекателни.

Входа разбира се отново е пълен с боклук. Реклами и промоции, промоции на реклами. Кой може да ти обещае толкова много неща на влизане, които с лекота би разритал на излизане. Това по никакъв начин не оправдаваше парите, които давахме за чистачката, но и данъците ги плащаш невидимо. Пак някой е паркирал пред входа.

В парка съм паркиран. Обичам да мирише на село в града. Дори машината за    пуканки, напомняща за себе си с всеки порив на вятъра не може да ме откъсне от селото, градирало до тук. Една катерица слезе до пейката, огледа се и като не видя нищо водещо до ледените епохи се върна там – на клона. Появиха се и активисти, зелени.  Тефтера ми е направен от хартия, тя пък от дърва. Значи е под закрилата им. Само за пореден път се удивявах на търпимостта ми към хората, които намираха слънчогледовото семе за орално удоволствие, нaпук на зелените от преди това.

Миризмата на хот-дог винаги е блазнила гладните. Кучета. Усмивката ми дойде заради играта на думи и вегетарианството. Да сложиш домати на нещо наречено топло куче е толкова интересно, че дори и бил борд не биха измислили за него. На близо имаше ледена пързалка – в миналото. Сега пред нея спираха рейсове със стотици не плащащи билети хора. И аз не обичам билета. Дупчиш парче хартия, което официално ти е застраховка. Кой би си продупчил спасителния си пояс ?

В средата на градинката се появи мим. Мисля да го заговоря, май ще има какво да каже. С показност се стига точно до първия плакат с дата. Там има и час и място, пък този човек не е на мястото си. Можеш ли да си ням сред море от звуци, когато провокацията да говориш е съизмерима с нормална човешка нужда. На колко върпоса се отговаря с жест. Взех си бира.

Пиша грозно. Когато бързам да не загубя мисълта си я обграждам с феномен от изкривени малки букви. Още от училище помня, че ми казваха – „ Говори, преди да пишеш“.  Добре, но като единствения ти слушател е роден в Китай под формата на 60 странична тетрадка....

          Чух майка да обяснява на сина си, че не е хубаво да яде каквото намери. А пък ден по-рано по телевизията говореха за прехрана. Аз съм лесен – две яйца, по очи или по гръб. Но как така тази жена обясни на сина си, че пържолата се яде до като е топла...

          Имам тераса. Седи над улица, носеща името на поет. Интересно решение, мисля, че архитекта е спал. После някой леко ще ме осъди, че  като  поливам цветята се сипе вода по тази улица. Ако можех да чувствам в този момент бих ги нарекъл сълзи, а те са просто вода, която капе от ръба...
          Глася си алармата. Чувствам се като терорист, който просто сверява часовника на бомбата. И като се взриви утре, пак ще хвръчат парчета, грозни крайници. Пак усмивка, и пак един глас – „егосит“.  Имаше май такова списание....
          Здравей Нов Ден. Като пожелание за лека нощ. Сън, който трябва да дойде... мечта, която трябва да вдиша... ризата, която ще облека... кафето с новата захар, чакаща лъжичката да я разбърка....

Здравей Нов Ден....

Сън...

Сънят, за разлика от спането не винаги свършва с буденето…

Бяло. Всичко наоколо е бяло. Цялата тази белота се изцежда от сиво небе. Идеалният момент да си далтонист. Идеалният момент да вървиш и да чуваш, че го правиш. Стъпките скърцат и оставят следи. Временни разбира се, защото нова белота ще ги покрие. Има и вятър. Опитва се да помага нещата да се подредят. Но все по-често постига единствено ...

Дали наистина е сладко да се събуждаш. Гаранция, че си жив – поне още един ден. Кафе, цигара, яйца. Краят на съня е началото на пореден ден. Храната не е задължителна, обаче някак си се вписва в действителността. Тоалетната е мястото за телесния катарзис от изминалия ден. И започва едно гузно, почти философско чудене „а сега накъде”. Обикновено на работа. И обикновено от съня не остават трайни спомени.

По пътя за това неопределно „там” обикновено не сме сами. Блъскането е като борбата на милиони сперматозоиди да стигнат до яйцето. Преди кокошката. И цялото това нещо се нарича ежедневие, с правото на оригиналност понякога. Целта му е неясна, но пък чинно се гони. Дори е забавно покрай мръщенето на повечето сперматозоиди да се хилиш с ясното съзнание, че отново нещо не е наред в реда на нещата. Май така се ражда живота, с блъскане, с мръщене, с пот и доста често машинално. И после всяка година се празнува по веднъж радостното събитие.

А сънят си остава там, където будилника пищи изнервен. Колко ли досадно е да вършиш това. Да се занимаваш с отделянето на мечти от разхождането на куче и правенето на закуска. И понеже с времето и това май става скучно, за разнообразие се измислят глупости от сорта на това  да прибираш лайната на това куче в пликчета. Защо? За черни дни или за да има кой да произвежда пликчета. Кучетата поне са невинни в слуачая. Все пак те си серат и без да има пликчета. Като хоим на пазар и там в пликчета ни слагат нещата.

Обикновено се счита за нормално да пожелаваш сладки сънища. Обикновено не винаги обаче са сладки. Защо никой не пожелава сладко събуждане, пък след това е почти религиозно изтъркано да се казва, че утрото е по-мъдро от вечерта. Сега с радост разбирам хората, които заспиват сутрин. И изобщо кой и с какво право е определил кога е вечер и кога сутрин. Поредната даденост, която се приема като онези разтворими витамини, които задължително са полезни. За сметка на всичко, което е полезно и без да го разтваряш. И с думите е така. Особено когато си говорим сами.

Тълкуването на сънищата е професия, че даже и индустрия. Самото съществуване на неизборим брой книги и хора, които се занимават с това е доказателство, напълно реално и ненужно като въпроса „как си” зададен на познат човек на случайна среща. А там някъде хората се радват на фантастика и измислени истории. След това на сутринта взимат една от тези книги и разбират, че след като си сънувал змия, която хапе камък, то задължително ще имаш успех в работата. Ако имаш работа. И летенето нощем, винаги означава че си свободен. Да вярваш в тая свобода.

Изобщо тая работа с четенето на приказки за да приспиш детето е малко странна. Никой не приспива възрастните. Те така или иначе ще заспят. И все по-рядко това ще става с целувка за лека нощ. И все по-рядко ще става с първия опит на будилника да покаже кой ръководи парада. Защото демокрацията е тук – можеш и да не се съгласиш с неговия глас. Защо заспиваме с навит будилник? Ако спането е толкова безценно, защо трябва ОБЕЗАТЕЛНО да има какво да ни буди?

Целувка за лека нощ. Целувка за добро утро. Секс по средата. Сън след това. Или по време на ТОВА. Будене или нужда от заспиване. Приказка или кошмар. Пот или просто хъркане, докато всичко не свърши. Как да избереш? В момента, в който това стане лесно и можем да си избираме сами какъв да бъде сънят ни нуждата от него ще стане поредния ипотечен кредит. Пет минути топлина и часове студ.