Светлинката се заигра с мрака в стаята описвайки безразборни шарки по задимения таван. Бе отражение от стъклото на стенния часовник, но въобще не се намираше за таква. Тя беше самата себе си и се харесваше такава. Знаеше, че ще живее твърде кратко за да бъде нечие отражение и реши да се порадва на малкото време през което фаровете на автомобила отвън се отразяваха в часовника. Така и си отиде – заиграна и радостна.
Всъщност всичко в стаята на момичето беше такова – истинско за себе си и обгърнато от радостта на това, че съществува и е „нещо“. Стенният часовник на пример. Ето, той и сега забеляза как нещо ново се ражда тук. Вписва се сред останалите и независимо от това колко дълго се задържа все пак е доволно, че е било тук. Въздъхна за миг, който отрази като премести голямата си стрелка. Той самият много се гордееше от това, че не е един от тези новите бездушни часовници с батерии, ами всеки ден трябваше да го навиват. Обичаше това внимание, което засмяното момиче му отделяше точно след като закусеше сутрин.
Вече отишлата си светлинка бе събудила още един обитател на стаята. Гордо стоящата върху нощния шкаф сребърна кутия за бижута също се зарадва на среднощния гостенин на тъмната стая. Играта по тавана му напомни за палавите детски очички на момичето, когато за първи път я бе отворило, след като я получи за подарък преди много години. И след това редовно я хранеше с най-различни интересни гривни, обеци, герданчета и всевъзможни дрънкулки. Не всички оставаха за дълго, но пък някои стояха тук от доста време. Други изглеждаха странно екзотично, имаше и такива обвити в мистерия и затворени в себе си, но пък всяка една от тях оставаше нов спомен в кутията. Това бе нейното хоби - колекционираше спомени.
Голямата зелена порцеланова чаша с една изрисувана калинка пък сънуваше мълчаливо на дървената масичка в средата на стаята. Сънуваше за палитрата от аромати, които бе опитвала и споделяла от както е тук. За всички различни вкусове, които помнеше, както и за тези за които знаеше, че ще опита. Имаше си няколко любими и знаеше, че не нужно да казва кои са, защото и момичето ги обичаше. И сънят и не бе сън, а нежна компания за всяка нощ. Макар да не беше кошмар чашата искаше той да свърши час по –скоро за да може да се докосне до красивата си стопанка отново и пак в компанията на нещо неопитвано или пък приятно познато.
Нощната лампа над леглото със спящото момиче пък така и така не бе заспивала, макар и вече угасена. Обичаше да гледа спящата си стопанка и безмълвно да и благодари, за това, че и бе дала за пореден път шанса да прочета нова книга. Всяка вечер светейки тя надничаше над рамото на момичето и така те двете заедно четяха и се пренасяха далче от стаята. В Космоса на някоя далечна и непозната планета, в далечно царство с елфи, феи и рицари, в някой строящ се завод или тютюнева фабрика, пълна с интриги или просто в ренесансов Париж – за да видят колко много може да носи едно грозно за хорските очи човешеко същество. Да тя беше лампа, която дава светлина, но сиянието на тези моменти прекарани в четене с лъчезарното момиче я караха да чувства, че не е просто лампа и в никакъв случай нощна.
За чадъра в ъгъла пък всички обитатели на стаята можеха да разказват различни истории. Някои от тях бяха излизали с него и поназнайваха това онова. Неговата работа в дъждовно време бе да служи за подслон на момичето, за преграда между него и валящи дъжд. Но не веднъж той бе оставал просто наблюдател, защото момичето обичаше дъжда и свежстта, която той му дава, като се изсипе върху нея. Но чадъра никога не се чувстваше обиден или пренебрегнат от това, защото той бе верен спътник. Да бъдеш верен спътник не бе шега работа и той се гордееше, че знае как точно се става такъв и кога настъпва момента да си просто спътник, а не преграда.
Започна да се развиделява. Постепенно стаята вземаше утрения си душ от светлина в разилчни окраски подсушавайки се с хавлия от самата дъга. Обитатели и взеха да се пробуждат, а някои от тях, като зелената чаша с калинка, далеч по-нетърпеливо. Всички обаче обичаха да се будят с новия ден, защото с него ставаше и тяхната мила приятелка – причината да си имат дом и то такъв, като този. Чадъра се събуди по рано от обикновено и след един поглед пъм прозореца прецени, че днес ще бъде верен спътни, а не „чадъра” и задряма доволен.
Всъщност всичко в стаята на момичето беше такова – истинско за себе си и обгърнато от радостта на това, че съществува и е „нещо“. Стенният часовник на пример. Ето, той и сега забеляза как нещо ново се ражда тук. Вписва се сред останалите и независимо от това колко дълго се задържа все пак е доволно, че е било тук. Въздъхна за миг, който отрази като премести голямата си стрелка. Той самият много се гордееше от това, че не е един от тези новите бездушни часовници с батерии, ами всеки ден трябваше да го навиват. Обичаше това внимание, което засмяното момиче му отделяше точно след като закусеше сутрин.
Вече отишлата си светлинка бе събудила още един обитател на стаята. Гордо стоящата върху нощния шкаф сребърна кутия за бижута също се зарадва на среднощния гостенин на тъмната стая. Играта по тавана му напомни за палавите детски очички на момичето, когато за първи път я бе отворило, след като я получи за подарък преди много години. И след това редовно я хранеше с най-различни интересни гривни, обеци, герданчета и всевъзможни дрънкулки. Не всички оставаха за дълго, но пък някои стояха тук от доста време. Други изглеждаха странно екзотично, имаше и такива обвити в мистерия и затворени в себе си, но пък всяка една от тях оставаше нов спомен в кутията. Това бе нейното хоби - колекционираше спомени.
Голямата зелена порцеланова чаша с една изрисувана калинка пък сънуваше мълчаливо на дървената масичка в средата на стаята. Сънуваше за палитрата от аромати, които бе опитвала и споделяла от както е тук. За всички различни вкусове, които помнеше, както и за тези за които знаеше, че ще опита. Имаше си няколко любими и знаеше, че не нужно да казва кои са, защото и момичето ги обичаше. И сънят и не бе сън, а нежна компания за всяка нощ. Макар да не беше кошмар чашата искаше той да свърши час по –скоро за да може да се докосне до красивата си стопанка отново и пак в компанията на нещо неопитвано или пък приятно познато.
Нощната лампа над леглото със спящото момиче пък така и така не бе заспивала, макар и вече угасена. Обичаше да гледа спящата си стопанка и безмълвно да и благодари, за това, че и бе дала за пореден път шанса да прочета нова книга. Всяка вечер светейки тя надничаше над рамото на момичето и така те двете заедно четяха и се пренасяха далче от стаята. В Космоса на някоя далечна и непозната планета, в далечно царство с елфи, феи и рицари, в някой строящ се завод или тютюнева фабрика, пълна с интриги или просто в ренесансов Париж – за да видят колко много може да носи едно грозно за хорските очи човешеко същество. Да тя беше лампа, която дава светлина, но сиянието на тези моменти прекарани в четене с лъчезарното момиче я караха да чувства, че не е просто лампа и в никакъв случай нощна.
За чадъра в ъгъла пък всички обитатели на стаята можеха да разказват различни истории. Някои от тях бяха излизали с него и поназнайваха това онова. Неговата работа в дъждовно време бе да служи за подслон на момичето, за преграда между него и валящи дъжд. Но не веднъж той бе оставал просто наблюдател, защото момичето обичаше дъжда и свежстта, която той му дава, като се изсипе върху нея. Но чадъра никога не се чувстваше обиден или пренебрегнат от това, защото той бе верен спътник. Да бъдеш верен спътник не бе шега работа и той се гордееше, че знае как точно се става такъв и кога настъпва момента да си просто спътник, а не преграда.
Започна да се развиделява. Постепенно стаята вземаше утрения си душ от светлина в разилчни окраски подсушавайки се с хавлия от самата дъга. Обитатели и взеха да се пробуждат, а някои от тях, като зелената чаша с калинка, далеч по-нетърпеливо. Всички обаче обичаха да се будят с новия ден, защото с него ставаше и тяхната мила приятелка – причината да си имат дом и то такъв, като този. Чадъра се събуди по рано от обикновено и след един поглед пъм прозореца прецени, че днес ще бъде верен спътни, а не „чадъра” и задряма доволен.
Часовника на стената се усмихна с двете си стрелки, като ги подреди така, както само часовник, който умее да сме смее знае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар