Един ден, преди дъжда

    Казват, че орхидеите имат нужда от специални грижи защото не са никак обикновени и като такива не заслужават обикновени неща. Били лесно раними и доста взискателни към хората, които се грижат за тях. Да, грижат. Не можем да кажем за „техните собственици“, защото орхидеите няма как да имат собственици. Точно толкова са специални и необикновени.

                Като всяко нещо и тази история ще започне с начало. До някъде смотано, до някъде клиширано, но все пак начало. То ще ни отведе то малка закусвалня, която няма да наричаме с име, за да не пречим на реномето й, а и да не предизвикваме излишен интерес към нея. В тази закусвалня, малко преди полунощ в един самотен септемврийски ден, влезе мъж на около 30 години със запотени очила, мокра коса и сако, което можеше да претендира за по-мокро от косата. Влизането му беше отбелязано единствено от две неща – малкото звънче, което дрънчеше така или иначе при влизането на когото и да е и на второ място от барманката, която до преди миг се опитваше да пребори досадното акне от досадно дебелата си буза. Все пак трябваше и да работи и за това тя се зае да го обслужи. Изненада се, че той всъщност не искаше да се храни, камо ли да е сух.

                Мокрият посетител на закусвалнята извади малко тефтерче, надъвкан молив и нещо, което силно приличаше на снимка от паспорт, внезапно открила силата на влагата и чинно намачкала се до степен, непосилна и за олигавена от камила ваденка. Моливът, напук на очакванията за провал, започна да пише по страниците и така продължи докато притежателят му не довърши почти кана кафе. След което поръча… вода. Дъждът отвън вече прерастваше в буря.

                След не повече от час, в заведението влязоха няколко момчета, а според държанието им, очевидно търсеха нещо. Един от тях, висок и с трепереща десница, отмести качулката си и водата от дъжда навън се стече по страните му. Приближи се до момчето с тефтера и с рязко движение го изби от ръцете му.  В следващите няколко минути нищо в заведението не подсказваше, че се случва каквото и да било нередно нещо. От ръцете, лицето и почти цялото тяло на нашият посетител с тефтера, бяха останали малко места, лишени от кървави петна и фрактури. Барманката, за първи път в живота си, осъзнаваше израза „дебели пръсти“, докато се опитва да повика помощ. Навън все още валеше, но сякаш една идея по-тихо. Снимката беше още по-мокра, но той съумя да я придърпа до тефтера, след което го затвори и се усмихна. Струйките кръв, които се прокрадваха покрай бялото на зъбите му, намираха оттока в канавката до него. А той просто напипа молива в джоба си и беше сигурен, че е победил. Думите му оставаха… А до тях имаше малка, набързo надраскана рисунка на орхидея.

                

Отдавна

Отдавна свикнах да живея без теб.

Дните ми пак започваха рано и свършваха по тъмно, но вече спях, закусвах и се будех без онази буца, която ме давеше и ми пречеше да дишам и говоря.  Сутрин кафето ми горчеше, но напук го пиех без захар. Е, и това се промени, но пак го пия без захар.

Преди да превъзмогна факта, че те няма, ходех като без сянка, защото сянката бях аз. Винаги съм се опитвал да бъда изправен, но тогава просто свих рамене, огънах се - самотно стръкче трева в прясно разорана нива, брулена от летен вятър. Молех се да завали, за да мога да плача открито, без да се срамувам и без да се оправдавам от къде и защо са тези сълзи.  Радвах се дори на облачното време, не за друго, криеше сенките под очите ми и сивата ми кожа изглеждаше нормална. Вече не е така…отдавна свикнах да живея без теб.

Тогава се лекувах както смятах за добре. Обикновено изпивах по половин литър от това „лекарство“, което често менеше марката си, но рядко падаше под 40 градуса. Разбира се с този антибиотик не ползвах никакъв пробиотик и всичко това така добре обработи тялото, нервите и сърцето ми, че често прибягвах до истински лекарства, за да излекуват ефекта от моите. Нямах график, по който да приемам „лечението“ си. Често това се случваше, когато се будех посред нощ и нямаше шанс да заспя отново. Мисля си, всъщност не, помня, че по едно време наричах това „борба със скуката“. След това си намерих други оправдания и нарицателни, с които да го наричам и оправдавам. Храна? Сериозно… какво беше това?

Така свикнах без теб, че забравих и хората покрай мен – свикнах и без тях, нищо, че те не искаха да свикват без мен. Не исках да ги виждам. Едните, защото бяха толкова нещастни, лъгани, потиснати, изоставени или оплакващи се, че ме натоварваха допълнително, а ви казах, че раменете ми така и така се бяха огънали и не можех да нося повече от собствения си товар. Егоистично, знам. Другите пък не исках да виждам, защото им завиждах – имаха жени, деца… щастието струеше от тях като придошла река, излязла от коритото си. Та тая точно река заплашваше да ме залее и удави и за това предпочитах да стоя на сухо и далеч. Егоистично, знам.

Отдавна свикнах да живея без теб.

Дразнеше ме слънчевата светлина, сякаш ме сочеха с лъч от фенер и крещяха „ето го, този е, който ще остане сам“. За това гледах на света през тъмни очила, а и да си призная помагаха за сенките под очите. Щорите вкъщи ми бяха крепостната стена, само дето не можах да си намеря и ров за пред нея. Може би бях прекалено зает да се „лекувам“ от което не оставаха сили за копаене на малка дупчица, камо ли ров! Освен това предпочитах да си говоря сам, отколкото с някой друг по телефон. Казвам телефон, защото живите контакти почти бях занулил. Да, помните от преди малко – егоистично, знам. Оправдавах се с постоянна заетост и честно казано не лъжех, постоянно бях зает да се оправдавам. Сега вече съм както преди, не мога да спра да говоря, а когато успея да затворя уста, мисълта ми препуска към следващия залп от думи, които ще изрека след миг.

Апокалипсисът щеше да настъпи една вечер, в която реших, че ще дам монашески обет! Досещате се, че бях на двойна доза „медицина“ тогава. Мотивите ми бяха прости като паве – на първо място щом не мога с теб, значи няма да съм с никого и на второ… май не помня второто. На другия ден дойде болката, но си отиде идеята. Пак имах мотив и той беше, че монасите все пак не е редно да се „лекуват“ постоянно, нищо че реалността показва известна девиация от това. Все пак се спасих от тази потенциална лудост и продължих да живея без теб.

Днес ми е спокойно. Върнах огледалото в коридора, за да мога да виждам до къде съм стигнал в лечението си от „лековете“, с които прекалявах. И не само за това, някак си то ми показваше, че съм изправен – важно е за раменете. Щори все още имам, но не гледам на тях като на крепост, по-скоро екстра,  спестяваща отблясъци по телевизора в слънчев ден. И като казах слънце – вече сме приятели. Загърбих оправданията, нищо, че ме гонят и всячески се опитват да ме сграбчат за опашката, точно като в приказката  за лисицата и Косе Босе. Едно не се промени изобщо – все още обичам дъжда.

Отдавна свикнах да живея без теб.

Може би заради това накрая, когато наистина се появи в моя живот, не можах да те позная…