Двамата се качиха
почти заедно в трамвая. Кучето тромаво следваше стареца и след като се качи
легна до седалката му. Старецът се обърна и попита момичето зад него дали
кучето му пречи. Получи отрицателен отговор и усмихнато се обърна на другата
страна. Кучето кръстоса предните си лапи и положи главата си върху тях. Беше
едро.
Един човек, седящ
пред стареца, забеляза кучето и попита колко е голямо. Старецът отвърна, че е
доста голям и лесно се вижда. Добави, че и двамата са си дебели, ма си се
харесват такива. Хората наоколо се разсмяха. Смеех се и аз. Кучето всякаш
разбра за тази шега и направи физиономия, достойна за разклаждане на още повече
смях. Получи му се.
Старецът сподели,
че между него и кучето има само една голяма разлика. Кучето още имало мерак, а
той не. Когато момичето зад него попита за какво е тоя мерак, старецът отвърна,
че е за онези работи дето са между мъж и жена и намигна. После тъжно добави, че
при него е заминал. Попитаха го дали ще го пуска пак за разплод, старецът
отвърна отрицателно с поклащане на глава. Каза, че е прекално чувствителен и
раним и трудно преживява разделите. Разказа за случка преди няколко седмици.
Разхождали се из парка, кучето видяло женска и се завъртяло покрай нея. Обаче
стопаните и я придърпали и си тръгнали. От тогава всеки ден кучето дърпало
стареца да ходят на същото място. Поклати пак глава и каза – „не, няма да го
пускам пак, та да му разбиват старото сърчице”.
Хората около тях
се умълчаха, всеки се закопа в собствените си мисли, всякаш търсеха спомен за
техните сърца. И кога са били разбивани. Или кога са разбивали чужди. Аз също
отключих катинара на съндъка ми със спомени. И се разрових вътре, загребах с
ръце. Стигнах чак до дъното му, после се отказах. И пак го заключих. Да си
седят там, научили са ме на каквото е нужно. Докато правех това, чух още
катинари около мен да изщракват.
Кучето, явно
усети че нещата стават прекалено сериозно и драматични, и бутна с муцуна
момичето на седалката до него. Момичето се усмиха и го погали по главата.
Заговори му нещо тихо, а кучето намигна. Знаеше, че с това винаги може да
успее. Но го направи на точното място и в точният момент. И успя. Пак се
усмихвахме. А момичето се усмихваше, всякаш току що са го целунали за първи
път. Един човек, леко намръщен и стискащ торбичка с хляб и салам, му завидя.
Очите му го издадоха.
Трамвая спря
рязко, тела се сблъскаха с други тела. Чу се псувня, спирачки. Кучето мълчеше.
Само поизпъна лапи и върна главата си върху тях. Сега пък аз му се усмихнах.
Понесе тази човешка несгода на пода, без звук. А хората какво направиха – ами
псуваха и проклинаха, като всеки път когато видят преграда. Най-добрият приятел
на човека, се оказва наистина, че не е човек.
След внзеапното
спиране старецът поразтри колене. Изохка и се оплака, че го болят краката.
Кучето го подуши и дари с поглед, влажен като тревата в майско утро. Личеше му,
че знае. Думи не му трябваха. До тях момичето вече осъзнаваше какво е любов. Аз
пък се радвах, че съм там за да видя още нещо истинско. Старецът сподели, че
кучето му винаги усеща къде го боли, за разлика от лекарите при които ходи.
Измърмори нещо за загриженост и го потупа по главата. Нежен жест, който накара
животното да затвори очи. По някога и ние правим така – когато нещо ни докосне
истински затваряме очи за да не може да видим останалите фалшиви неща.
Появи се една
лелка, от онези дето наистина не знае човек какво правят по цял ден. Изхриптя и
гласно сподели, че това е безобрази – куче в трамвая. Ако погледите на
останалите пътници можеха да запалят огън, щяхме да си изгорим там на
секундата. Лелката изпуфтя още веднъж и лишена от подкрепа се обърна на другата
страна. Олекна ни. Грозни лица след тежък ден
- кому са нужни.
Момичето стана,
спирката на която трябваше да слиза явно бе дошла. Погали кучето и го целуна по
главата. Кучето примигна и пак я побутна с муцуна. Момичето слезе, а кучето
гледаше след него. Не бяха от една порода, но то гледаше с малко тъга. Така се
гледа само ако виждаш, това към което гледаш. Замислих се, че и аз ще слизам
скоро. А ми беше приятно в тази среда. До като ние, хората, се чудим защо
животните не говорят, те се чудят защо ние говорим.
Качи се човек.
Пиян. Залитащ, като птиче при първия си опит да полети. Доближи кучето, а то се
изправи на предни лапи и го изгледа продължително. Човекът говореше за
несгодите на живота, но когато срещна кучешките очи млъкна. И заплака. Кучето
се приближи и го подуши, после пак го погледна в очите. Човекът седна на една
седалка и моментално заспа. Кучето го гледаше. Аз гледах кучето.
Спирката ми
дойде, а не я чаках. Тоест не я желаех истински. Усмихнах се, погледнах към
старецът, неговото куче и всички около тях. Нямаше тъжни лица, нямаше
намръщени, уморени очи. Значи можело. Докато слизах пожелах лека вечер, а
кучето примигна и всякаш кимна. Значи говорели.
