Филип
имаше много страхове. С всеки изминал ден те се увеличаваха и заедно с тези, за
които той смяташе, че има по рождение, вече образуваха едно необятно поле,
засадено с всевъзможни сортове притеснения, опасения и като цяло страхове.
Лошото беше, че определението „необятно“ се разрастваше с неконтролируеми
темпове и надхвърляше собственият си, безконечен смисъл.
Когато
майка му го роди, той изпитваше страх да плаче, което за лекарите беше крайно
притеснително и те го заляха с куп диагнози, които за него не означаваха нищо,
но така ангажираха родителите му, че те горките от младо и щастливо семейство
се превърнаха в трепереща над бъдещето на детето си двойка. Не казваме, че
останалите родителите не треперят над бъдещето на децата си, но родителите на
Филип направо се тресяха с тектонична честота. Когато той проплака за първи
път, техният страх покори своя апогей и те окончателно изпаднаха в ужас, че
това е нещо нередно.
Години
по-късно, Филип, вече беше в детска градина, но за разлика от останалите, не
ядеше храната която му се даваше от градината, а специално донесена от
родителите му такава. Макар че беше съвсем нормално дете, което ходеше по нужда
точно толкова често, колкото и неговите връстници, това се смяташе за нещо
страшно и показателно, че му има нещо и това нещо отчаяно крещи за специални
грижи. Може би по това време започна изграждането на неговия страхлив и
недостатъчно уверен характер.
Филип
вече беше ученик, когато осъзна, че е заобиколен от страхове. Най-вече
страховете на неговите родители, но той ги прие като свои и започна да ги
надгражда, къде съзнателно, къде напълно без да иска. Страх го беше да общува с
други деца, защото можеха да го заразят с нещо (майка му го повтаряше
непрекъснато, а той обичаше майка си и й вярваше безрезервно). Страхуваше се от
топката за баскетбол, защото беше достатъчно тежка, че да счупи някоя неговите
недостатъчно здрави и добре развити кости (знаеше за това, защото баща му го
караше да пие разни лекарства за укрепване на костната структура) и особено
много го беше страх да пее в часовете по музика, защото всичките му страхове
слагаха буца в гърлото му и той по-скоро ръмжеше и виеше, от колкото да пее. Всички
деца покрай него растяха, а той се страхуваше дори от това. Баба му беше
починала от старост, а старостта беше следствие от това, че растеш.
В
гимназията Филип вече беше един обещаващ страхливец, с гарантирано бъдеще на
затворен в себе си човек, пълен с всевъзможни притеснения и безгранична
невъзможност да покаже какъвто и да е талант. Това сякаш не го притесняваше
докато той пишеше в своя дневник, който държеше затворен на сигурно в нощното
си шкафче, далеч от всички опасни места на които един дневник би могъл да
попадне и да му се случат редица ужасни неща, като например да го пипа някой с
мръсни и пълни със заразни болести ръце или още по-ужасно, да го прочете
неграмотен човек и да му се присмива, само защото не разбира колко е важно да
си на сигурно място.
Целият
този комфорт на това да си част от стерилност, която другите – изложени на
опасностите от свободното, немарливо общуване с околната среда - не разбират,
отиде на пух и прах когато един ден се появи момиче на име Оля. Оля заговори
Филип, а Филип от ужас да не направи нещо, което да му навреди се усети
принуден да й отговори. Все пак никой не говореше с него, което някак си
оправдаваше страховете му, че това е опасно. Но Оля се държеше с него различно
и той усети, че тя разбира опасностите и определено е лишена от онези неща,
които могат да ти навредят. Че кой би си позволил да се държи така, ако знаеше,
че е нередно и може да доведе до някаква зараза или… нещо още по-страшно. Филип
и Оля станаха близки. Даже можем да кажем, че прекарваха доста голяма част от
времето си заедно, изучаваха опасните и нелечими заболявания, четяха за
проблемите на обществото и спореха философски по различни теми, най-често
застъпващи неразбирането между хората. И аз двамата това неразбиране беше в
основата на всичко и те го разбираха. Накрая стана така, че Филип усети, че се
нуждае от това да вижда Оля непрестанно. Не знаеше какво предизвиква това,
никой не го беше предупредил, че такива неща са възможни.
Тогава
Филип сподели с майка си за него. Можем да кажем, че с това си действие той
запали пожар, който нищо на този свят не можеше да изгаси. Майка му, разбира
се, веднага намери диагнозата от която страдаше синът й и я именува „влюбване“.
След това му обясни колко опасно и пагубно може да е това и как повечето
болести, дори хроничните, имат лечение, но тази не. Филип се изплаши… отново.
Този път обаче страхът му беше от нов, крайно непознат за него тип и той,
обучен, отгледан и вярващ в прямотата отиде при Оля, за да й каже, че е болен
от нещо ново, което се нарича любов. Идея, сама по себе си доста шексприска и
достойна да промени този разказ по начин, който никак не е заложен в началото
му…
Обаче
когато Филип намери Оля, тя не беше сама. Наистина, беше там където той по
принцип често я срещаше, но този път не четеше книга и не ровеше в
библиотекарският компютър, така щедро оборудван с достъп до Интернет (отваряме
скоба, само за да поясним, че този разказ е от едно по-старо време, в което
Интернет беше нещо, достъпно само на определени и редки места, понякога представляващи
компютър в библиотека. Та Филип завари Оля в прегръдките на Асен, обещаващият
млад футболист от по-горния курс. Осемнадесет годишният Филип когато видя това
първоначално си го обясни с факта, че Асен е в напреднал стадии на същата
болест, от която страдаше и самият той, но след това разбра, че нещата не са
така и изпита безкрайна болка. Може би част от причината за това беше
обяснението на Оля, че не става въпрос за болест, а за нещо, което Филип никога
няма да може да й даде, защото е различен, „не лош, но различен и все пак
жените имат нужда от мъже“. До тук с обясненията кое, как и защо се случи в
тази библиотека.
Филип
се затвори завинаги и безконечно в себе си и завърши философия в престижен
университет. Вече живееше сам, за негов личен, а още по-голям за родителите му,
ужас. Философията му даваше обяснения за нещата, които никоя друга наука не
обясняваше (което можем определим като безкраен и неоспорим плюс, при все че
има религия и други претенденти за същото). Освен да преподава, той не правеше
нищо друго… или поне другите неща, които правеше можеха да се определят като
скучни, че да им се отделя време за да бъдат описвани тук.
Един
ден, според календара сряда, 14 Декември, а според философията най-обикновен
ден от човешкото битие, в който нищо не следваше логика или последователност,
Филип се сблъска с Мая. Мая също се сблъска с Филип, но за нея сблъсъка не беше
толкова случаен, защото тя посещаваше часовете му с интерес, роден още преди
години, когато тя беше малко момиче с мъжка прическа и силно изразени
комуникационни проблеми. Филип си я спомни, те бяха съученици в гимназията, но
тя тогава беше от другата страна, страната на хората с които е опасно да се
общува.
Та
Филип и Мая се сблъскаха в стола на университета в който Филип преподаваше и
таблите им с храна обмениха доста повече неща от колкото двамата в момента на сблъсъка.
Филип понечи да избяга за да изчисти от
себе си всички следи, които разпиляната храна му беше оставила, Мая обаче го
догони за да му помогне. Докато тя бършеше петната от дрехите му, той изпита
паника и му се прищя да избяга. Направи го и се прибра.
На
следващият ден пак се видяха. Мая се опита да му се извини, Филип не искаше да
говори с нея, изпитваше страх да не го изцапа отново, но този път още
по-страшно и дори невъзможно за почистване. Следващите няколко дни Филип
отсъства от лекции, отново от страх да не я срещне и да му се налага да си
намира оправдание да избяга. Когато накрая се върна в университета разбра, че
Мая е прекъснала и вече не учи тук. Първоначално му олекна, но след това
разбра, че нещо не е наред. Осъзна, че за първи път в живота му някой се е
опитал да му помогне, а не да го предпази и това го натъжи. Вече ходеше
небрежно в столовата и чакаше някой да разсипе храната си върху него и след
това да му предложи помощта си, за да го почисти, но това не се случваше.
Минаха
няколко месеца, Филип все така слизаше в стола за да обядва, но не докосваше
храната си все в същото очакване и пак и пак нищо не се случваше. Когато накрая
загуби интерес към това, от страх, че му отделя прекалено много внимание, се
появи Мая. Тя се приближи към него, докато той седеше над недокоснатата си
храна и му показа носната си кърпа, с която се беше опитала да го почисти преди
време. Тя също беше изцапана. Филип разбра, че не само той има нужда от
почистване.
