Отдавна вече не ухае на теб в стаята.
Сега поливам цветя. Приятна компания са, мълчат си, попиват всичко и сякаш странят. Искам да говорят, но явно го правят без да ги разбирам.
Отдавна вече не се чува гласа ти в стаята.
Сега се чува само музиката която си пускам. Все нещо трябва да общува с мен. Преди се опитваха хилядите размазани и дразнещи звуци отвъд прозореца, но така и не стигнахме до смислен разговор с тях. Предпочетох да онемеем един за друг с дограмата.
Отдавна присъствието ти е не озарявало стаята ми.
Първоначално го криеше тъмнината. Сетне енергоспестяваща крушка – никак не спести от енргията ми, за сметките за ток не мога да кажа. Сега светят свещи, но не траорни. Различни, големи, малки, кръги, ароматни, цветни и безцветни. Компенсиращи завинаги отишлата си дъга.
Отдавна стаята ми не те помни.
Залъгваща безпаметност. Шарена катричка задрямала в очакване в един от шкафовете ми днес сподели прахта си с мен. Под нея се появи музиката на моя живот. Едното изречение. Другото бе пожелание, ако ли не заклинание.
Отдавна знаех, че времето е часове, дни, месеци, години.