Мисълта

Мисълта се роди по тъмно.

Беше различна от останалите в котилото още от самата си поява. Точно и за това много бързо я изгониха от там и тя се залута сама из пространството ми. Премина през ръцете, карайки ги да треперят и понеже бе различна обяснението за треперенето им не се появи. Просто тялото отказваше да я разбере.

После стремглаво се гмурна до краката ми оплитйки ги. И отново нямаше обяснение за тази причина да ходя като подкосен. Но и там не и хареса.

Върна се нагоре по тялото и обви стомаха ми. Той, като всичко останало до тук не се почувства добре в нейна компания и  се сви болезнено. Стоя свит и мълчалив докато на мисълта не и стана ясно, че не искат контакт с нея за пореден път.

Тя отново се залута, търсеше, обикаляше и се плашеше от своята самота. Толкова далече от място, което не познаваше и без никой, който да разбере що за мисъл е.

Сетне с надежда се настани в дробовете ми. Присъствието и там ги задуши – нещо, което те старателно споделиха с мен. Така вървях без въздух, с черно бял поглед и въздържателски махмурлук. И преди да падна мисълта се смили над самотата си и избяга от и без това не получената компания на дихателните ми органи.

И избра сърцето.

Още щом се доближи до него то се разшири в прегръдка и я прие, като отдавна загубен приятел. Това я трогна и тя смело се доближи към непознатия си близък. Стояха заедно, разговаряха безмълвно и се откриваха. Спомените за общото им минало, което никога са нямали ги заливаха като гореща вода от чайник, а те бяха съставките на чая, които я очакват.

След безвременните мигове прекарани заедно мисълта си тръгна преобразена и по-жива от всякога. Тя щеше да се връща отново и отново тук, но никога нямаше да е същата.

Тя бе станала чувство.