- "Добре, ще
дойда."
Проехтя гръмотевица и затворих телефона.
Хич не ми се излизаше, нищо че на вън валеше, а аз
обожавам дъжд. Точно днес обаче не исках да правя нищо, просто ми се киснеше в
кабинета. Имах уиски, евтини турски пури и четири стени, които да държат навалицата
далеч от мен. Чувствам се толкова отегчен от хората и техните проблеми, че ми
се ще да не съм човек. Уви няма как.
През ден в кантората ми идват всевъзможни, най-често
напълно ненормални хора, които искат да преследвам, снимам и разобличавам също
толкова ненормални други хора. И всички смятат това за нормално. И разбира се, плащат за него.
Но днес, не, днес не искам да излизам. Господи как ми се
ще да се случи нещо, да си намеря извинение,
ако ще и времето да се свърши, но да не излизам навън. На пук на дъжда –
той е красив и от далече. За момент се замисилх да позвъня обратно, но се
сетих, че тя ми се обади от уличен телефон. По дяволите, няма нищо по-лошо от
липсата на оправдание. Отпих, изцедих в чашата последните капки от тази бутилка
и си отворих нова.
На стената срещу мен висеше снимката на един дебел банкер
– чукаше се с ученички от девическия колеж, за което плащаше огромни суми. Жена
му обаче по-добре се ориентира на кого да плати. Сега свинята е в затвора,
мадамата притежава милиони, както и безкрайна благодарност към мен, поне един път
седмично на кушетката в кабинета ми. Това беше последният ми голям случай преди
сегашната суша. Е суша за мен, а отвън порой.
От вън се чуха спирачки, клаксон и може би псувни,
размити от шума на дъжда. Уж този шум успокоява, а пък хората изглеждат доста
изнервени когато вали и по някакъв начин го усещат директно. Не като мен през
прозореца, с чаша уиски и неописуемото удоволствие на домашния халат. Трябва ми
оправдание, не искам да излизам. Защо тя не разбере без да й го казвам. Днес ще
бъда само със себе си.
Облегнах се на стола, свалих пантофите си и качих краката
си на бюрото. Имах нужда някой да ги разтрие, но повече се нуждаех от това да
съм сам в момента. Толкова сам, колкото мога.
При съседите звучеше радио. Джаз. Всички напоследък са
луди по него. Дори и аз, признавам си тази социална привързаност. Заради това
радио ми се допи още повече и доизлиза още по-малко. Перфектно – щях да седя,
да пуша, да пия, да слушам музика, да разполагам само със себе си и да знам
точно как да се възползвам от това. Майната й, ще си измисля оправдание
по-късно. Или никога.
Момента беше мой. Сетих се за първия си случай –
възрастна жена искаше да разбера кой скубе цветята на верандата й. Киснах
денонощия наред, скрит в храстите отсреща. Нищо не се случваше, освен в
съседната къща. Там живееше една от най-красивите жени, които съм виждал.
Страхотни крака, руса къдрава коса стигаща до под раменете, стегнато тяло и
гърди твърди като политиката на Сталин. Кибичех пред верандата на бабката,
мацката всеки път се разхождаше гола на излизане от банята и се наложи да
успокоявам нагона си сам, в същите храсти в които дебнех. Накрая не издържах и
накарах едно негърче да оскубе цветята на старата вещица, снимах го, бутнах му
5 долара и го изгоних. Старата вещица плати 20 за снимката. Не я видях повече…
за разлика от блондинката.
Сигурно съм задрямал от този спомен, защото се събудих
премръзнал. Дъждът беше спрял и беше потискащо тихо. Угарката от пурата ми се
търкаляше на паркета, правейки поредното черно петно. Краката ми се бяха
схванали върху бюрото, та се наложи да ги разтривам. Глътка уиски спаси
положението със студа. Станах, загърнах се с халата и чак тогава забелязах, че
часовникът е спрял. Не помня някога да беше спирал – беше от онези вечни стенни
часовници, с чието тиктакане свикваш лесно и ако спре ти става болезнено тихо.
Вече прав, видях и калните следи от коридора до бюрото в
стаята. Мъжки обувки, рамер 10. Определено мръсни, доста мокри и със сигурност
на не повече от половин час. Оставаше въпросът на кого са, как са се озовали
тук и защо аз не съм усетил нищо. Погледнах бутилката върху барчето, бях отпил
не повече от 100 грама. Значи не е тя виновна. Разтрих леко очи, посегнах лъм
кобура си и се сетих, че под халата съм гол. На мястото на кобура нещо
мокрееше. Реших да проследя стъпките.
Водеха към антрето. Завъртях ключа на лампата и видях
тялото си да лежи на пода, а под него локва кръв. Със същия халат, който носех
в момента. На около метър от главата на тялото (ми) на пода се търкаляше чаша с
разсипано уиски. От към левия ми хълбок все още течеше кръв, макар й едва забележимо. Стъпките правеха няколко
кръга около тялото (ми) и изчезваха обртано през входната врата. Странното
беше, че някак си възприемах прекалено лесно и спокойно всичко това.
Една част от мен реши да изтича и да позвъни в бърза
помощ, но доста бързо разбрах, че това е нелепо и доста невъзможно. Усмихнах се
и се наведох над трупа (ми). Да, чиста работа. Точно под дроба и в сърцето, от
упор. На мястото на кобура ми. Покрих с халата оголените си задни части и се
огледах в огледалото – разбира се нищо не видях. Върнах се в стаята за пура.
Вече имах оправдание да не ходя при нея.
