Картините

      Живота сам по себе си има смисъл.

     Много хора обаче се избиват да го обезмислят, други търсят дефиницята му с компас от въпроси „защо”, а има и един трети тип стараещ се просто да го изживее без тормозещата нужда от обяснение на нещата.

     Изброяването на тълкуванията на същия този живот твори понякога налудничеви картини, рисувани с палитра от необясними мисли. Един вид с необяснимост се търси обяснение. Следва едно излагане на тези платна в експозиция простираща се на улицата, в офиса, по кръчмите, въобще навсякъде. Та да може всеки да я види дори ни най-малко да не го желае. Автора на картината винаги успява да е покрай нея докато я гледат и с влажен поглед като на гладно куче пред килограм месо да проси за коментар. Много често се случва този коментар да оставя петънце нейде из картината, така че да направи нейното прерисуване наново задължително. След това – пак изложба.

     Срещат се „художници”, които винаги се оправдават, че видиш ли тяхната картина още не е довършена, но щом това стане, тя ще е шедъовър. А е възможно от мързел дори да не са я започвали, но пък да държиш публиката в напрежение винаги гарантира оставането и до края на представлението. Обаче кулминацията има навика да се преобразява неочкавано в кисела черешка на върха на тортата.

     Публиката от своя страна при всички случаи се чувства необяснимо длъжна да е критична. Едно такова вродено задължение, като онова нещо дето те кара да казваш „здрасти, как си”, когато видиш познат на улицата и отдалечавайки се с достойно безинтересие да очакваш какво точно няма да каже той. Та публиката винаги е готова да забелязва едни такива невидими неща. Някой детайл в светлосянката, който я прави повече „светло” от колкото „сянка” например. А ако картината е цветна задължително ще изглежда по-добре черно-бяла, което важи с пълна сила дори прочетено в обратен ред. И интересно как липсата на хора в картината винаги кара критика да иска да ги види там, а ако са имали наглоста вече да са изрисувани върху нея то моментално трябва да се пръждосват в неизвестна посока.

    Изцяло белите, празни платна, пък са дело на автори гордо наричащи себе си „иноватори”. И с гениалността на творбата си те те принуждават сам да виждаш каквото си искаш върху нея. Брилянтен начин да си измиеш ръцете при все, че са изцапани от липсата на интерес да работят по някакви въпроси пречещи на живота да си тече без да го питаш на къде е потекъл. Изобщо да се пита е досадно понякога и никак не са малко привържаниците на това течение, които примерно когато се хранят не ядат хляб. Не че ги интересува защо (все пак въпросите са досадно нещо) но щом толкова себеподобни го правят значи се знае, че е нужно.

     Картините с мрачен сюжет от своя страна щедро залепят етикет „депресар” на своя автор. Не че веселите пък остават длъжни на техните си, но с малко по-цветни определения. Едва ли някой от лепящите етикети е бил в ателието на създателя на картината с полето от макове и малкото моченце там, което тича с хвърчило в ръчички. И едва ли е видял как той рисувайки го стотици пъти е посягал да пререже вените си при спомена за загубения си син. За да го нарекат „романтичния веселяк” в края на ревюто... Също така намръщения зрител на черно-бялата черква, пред която преминава погребална процесия, си представя ухиленото лице на автора и, който се смее пред смъртта с мисълта, че тя ще бъде края на един прекрасен и щастливо преминал живот. Но пък всичко това е смисъла на изложбите като че ли. Да може една авторска идея да се размножи в стотици „неавторски” или пък да срещне едно-две свои отражения, така че да се види отстрани.

    Изложбите са на всякъде. От самите нас зависи дали ще сме автори или тяхна публика.

    Или ще сме картина.