Смърт
Дъждът барабанеше по перваза с монотонна упоритост. Стъклото се пълнеше със следи от размазани капки, всичките чертаещи своя път надолу.
В стаята беше тихо, почти студено и най-вече тъмно, за ранният следобеден час. Въздухът не помръдваше, сякаш осъзнаващ страха от това да се движиш мокър. Всяка следваща стъпка е в пъти по-студена от предната.
Той седеше на бюрото, точно до прозореца през който светът плачеше, а цигарата му гореше като свещ пред икона. Неговата собствена икона, с образ отразен върху стъклото, приютяващо края на безброй капки. Цигара догаряше неподвижно замряла на устата му. Свещ в храм, тих и непосещаван от много време. На бюрото струпани седяха остатъци от още свещи, смачкан лист хартия с текст в синьо и чаша с малцова течност. Посегна и отпи от чашата. От вън се чу тътен на гръмотевица, а след краят й настъпи нещо като опит за тишина. Стана от бюрото, бръкна във вътрешният джоб на сакото си и извади опакова с хапчета, които до едно изпи. Чашата вече беше празна.
Птицата се удари до вратичката на таванското помещение, преметна се през прозореца и падна в сухото помещение. Всичкият дъжд вече беше зад гърба й. Но пък за сметка на това се озова сред пълна тишина. Едното й крило стоеше неестествено изпънато след удара, няколко от перата по него стърчаха необяснимо изкуствено на фона на останалите естествено прибрани. Събра сили и прибра раненото си крило, сетне се сви в един от ъглите на помещението и почти потръпна когато чу гръмотевицата отвън. Очите и за сметка на това останаха неподвижни и за пръв път в животът и не познаваха страх.
Стаята се запозна с димът от цигари. Лампата, висяща като неизказани думи, почти потъмня от облака сив пушек. Стените се размиваха, нищо че дъждът не стигаше до тях. Придобиваха формите на напоен акварел, петна се образуваха с лекотата на всяко вдишване. Той вече не беше седнал, а бюрото изглеждаше като изоставен любовник – сам, почти празен и пред стена от сълзи, макар и от дъжд. Ръцете му вече имаха ново съдържание, с добра форма и дължина и определено остро. Сребристата му същност леко отблясваше и хвърляше подвижни светли петна по размитите стени. Ако имаше малко повече светлина в помещението можеше да мине и за дискотечно кълбо. Но нямаше. Светлината беше на друго място, с други цели.
На тавана звуците бяха истински и почти успяваха да сътворят усещането за тълпа, целяща да нахлуе в затвореното помещение. Птицата се сви в себе си и сякаш се смали още повече. Прибра глава до тялото си, сетне се поизправи и заглади изкривените пера. Ако знаеше какво е огледало, щеше да разбере липсата му в момента. Потрепери. В таванската стаичка беше топло. Топлина от онези, които са задушни, самотни и по някакъв начин неподвижни. Чу, че на етажа под нея има живот, шум и нещо като суматоха. Сви се още по-силно и тялото и се смали, дори кривите пера изчезнаха. Очите и се притвориха в отказ да виждат, краката й омекнаха и се предадоха на нормалната сила на земята да дърпа всичко към себе си. Родените да летят поне веднъж са длъжни да кацат, а тя знаеше, че да лети вече няма да може.
Огледалото в стаята прие образът му. Отрази го по най-органичният начин на което беше способно и му показа самият него. Слаб, сив, избледняващ. С цигара в уста и с тежестта на целият му живот върху раменете му. От което изглеждаше леко прегърбен. Какво пък и красивите имат право да се прегърбват или да са сиви. Дори да са прозрачни им е позволено. И водата дава живот, но е прозрачна за тези които искат да виждат през нея. Приближи се до вратата, без да гледа намери ключът за осветлението и само след миг лампата си отиде. Пушенето вече нямаше да й пречи. Тъмнината не му попречи, както и на всеки хищник между другото, да намери скритата в правоъгълна бутилка плячка с висок градус и похотливо отпи от нея. Изпусна я на пода, крайниците му вече се бяха предали. Бутилката пък издрънча като спасителна камбана, но след като не спаси никого се умълча и реши да излее същността си по пода. Ножът в ръката му потрепна и се закани на клона на който се крепеше. Силата й почти сломи неговата крехка същност и секунди по късно сокът от отсечено дърво беше на свобода.
Все още валеше. Вятърът се опитваше да вкара дъжда в таванското помещение. Птичката вече не усещаше опитите му и просто седеше сгушена в ъгъла. До нея, свит на топка стоеше парцал, използван от асансьорните техници. Тя разбира се не знаеше това, но не беше и нужно. В миговете преди смъртта си никой не осъзнава какво не знае. Самият факт, че не си познавал нещо е по-страшен от самото познаване на нещото. Птичката затвори очи, миг по-късно ги отвори широко и разпери крила. Опита се да подскочи, да изпее нещо, но не успя. Хрип, последван от шумно падане сложи край на всичко. Вратът и омекна, отказа да носи повече побелялата й глава, раненото крило се отпусна и не помръдна повече. Всеки край носи спокойствието от себе си. Нищо повече не се случи в помещението с неподвижен въздух. Полетът беше невъзможен, макар че опитът си струваше. Животът си беше отишъл от тук, оставил скулптура на опит за летене.
Стаята се обогати с нов декор. Локва кръв, растяща и почти черна на фон, лишен от светлина. Само след секунди в новото езеро падна цигара, опита да се пребори за пламъка си, но се предаде пред червената влага и угасна. Тялото му се свлече подир нея. Ръката му се протегна към мъртвата угарка, потрепери и също угасна. Малкото светлина, която виждаше също избледня и стана черно-бяла. Чуваше, но не искаше да разпознава звуците на своите съседи. Задави се и закашля. Изпита жажда, но я остави незадоволена. Главата му се надигна и след като видя листът на масата, изписан и прилежно свит, се върна на пода. Клепачите свалиха завесите за финалното действие, а той се поклони пред публиката и остана свит в поклона си. Дъждът продължи да вали. Стъклото се запоти и сякаш отказа да показва повече, че навън всъщност има живот.
