Асен и Мария (част V)

Болка в дясното слепоочие и гласа на шофъора будят Асен. Той разтърсва глава и посяга рязко към джоба си, където държи своя метален бокс.

-          Батка стигнахме. Ти май позадрема а ? Седем левчета ти е сметката, ама айде да намериш точно, че сега излизам и немам дребни.

Асен вади портфейла си, разкопчава го сънито и вади няколко смачкани банкноти. Подава ги на шофъора и слиза от таксито. Затваря вратата и шумът от улицата го блъска със силата на бейзболна бухалка. Посяга с ръка и докосва слепоочието си. Главата го боли и гърлото му е сухо. Поглежда паркираните полицейски коли пред себе си и осветения вход на районното управление. Стои известно време неподвижен, всякаш чака мислите му да се завърнат облекчени от някъде далеко. Тръгва към входа и позвънявана на звънеца на дежурния.

                Отвътре се чуват тракащи по плочки стъпки и на входа се появява дебел полицай с зачервена дясна страна на лицето. Полицая намества шапката си, поглежда сбърчквайки очи и с лице от грубо обработен камък отваря вратата.

-          Кажете.

-          Тук съм да прибера Мария Дамянова. Обадих се по телефона преди час.

Полицая му кима да влезе и му посочва дървена пейка с отдавна загубен цвят. Асен сяда и гледа отдалечаващия се по коридора униформен. Шумът на неоновите лампи атакува болящата го глава и желанието  да се махне миг по-скоро от тук го завладява изцяло. От дъното на коридора изкънтява ключалка и като последни вик на умиращ долита звук на отваряща се метална врата. Два чифта крака тракат по плочките на пода -  едните тежки, а другите не.  

Мария, придържана под мишница от полицая изглежда като акварелна картина преживяла безброй дъждове. Очите и са скрити под клепачи тежащи цял един живот. Следи от размит грим украсяват хлътналите и бузи. Полицая бута Мария на пейката до Асен и му подава няколко листя. Формуляри и декларации. Асен подписва всичко без прочете нито ред и оставя документите на пейката. Прегръща Мария през кръста и двамата излизат навън.

Асен и Мария (част IV)

Асен e нервен. За пореден път днес. Болката в дясната му ръка крещеше за един спомен свързан с лице и отскачащ зъб. Шофъора говори сякаш за първи път някой го слуша. За  миг Асен си представя прексънатите бели линии на улицата като моменти, в които му се ще да диша. Кардиограма, която стои пред него. Радиото припращява и се чува коментар на футболен мач. Шофъора започва да надвиква коментатора и сам се превръща в такъв, сипейки поредица от псувни, съвети и постни заучени фрази. За момент огледалото за задно виждане среща погледа на Асен и той се замисля дали да не си пусне по-дълга коса. Колата спира рязко с крещящ звук на спирачки и още по-крещящи псувни от страна на водача и. Намръщен човек пред нея мърда устата си изричайки нещо, което определно залслужава да се нарече псувня и макар да не го чуват вътре  значението му е ясно. След тази среща пътуването им продължава. Асен подпира главата си на страничното стъкло и затваря очи. Гласа на шофъора кънти в купето като ехо в тунел. Асен заспива.

Асен и Мария (част III)

Асен разговаря по телефона описвайки кръгове в стаята си. На някоклко пъти посяга към табакерата си, но всеки път тя не е там, където е очаквал да бъде. В края на разговора хвърля телефона към стената и след като фойерверка в който той се раздробява там отшумява облича случайно намерена тениска. Гълта почти на екс съдържанието на бутилката с ментов сироп за зъби и трескаво започва да връзва обувките си. Мисълта му галопира развързана към факта, че току що е разбрал, че Мария е в местния полицейски участък. Изправя се след като е вързал обувките си и залита. Пада по гръб с разперени ръце и удря главата си в тапицирания с плочки под.

                Кашляки задавено Мария се буди. Затваря очи, отваря ги отново и с ужас разбира, че няма никаква разлика дали са отворени или не. Трепери. Опипва китките си изругава звучно и се опитва да се изправи на крака. По средата на опита си се препъва в нещо, което е очевидно невидимо за нея и пада. Болката от срещата и с пода за миг заглушава желанието и да се разплаче. Порой от сълзи се излива миг по-късно. Заравя пръсти в косата си и гледайки за една доза спасение се настанява отново в съзнанието и.

                Пред блока на Асен стои паркиран почти матиран в миналото Пасат. От полуотворените му прозорци се изнизва сивкав дим. Почти като фон песен на Мерилин Менсън украсява тишината, карайки всико да не е на мястото си. Четримата обитатели на пасата мълчеливо пушат. Когато Асен се появява на входната врата вратите на автомобила се отварят в синхрон. Обитателите му излизат и обграждат Асен. Най-ниския от тях дъвче нещо, което от страни изглежда като парче дърво.

-          Сенс, брато... приличаш на лайно – след думите му останалите започват да се хилят.

Асен гледа през тях. Над тях. Лицето му е мълчаливо отражение на луната там горе.

-          Отиваме на малко занимание. Ще дойдеш ли – думите на ниския човек пред Асен са като глътка ниско платен алкохол.

-          Не – отговора му очевидно изпревари обмислянето му.

Ниския човек плюе нещо  на земята и посяга към яката на Асен. Само след секунда полита падайки по гръб с лице белязано от пет червени петна маркиращи срещата му с металния бокс. Един от хората в колата се опитва да слезе, но вратата ритната точно на момента превръща опита му в пехтиеста маса от кокали и кръв.  Шофъора решава да не напуска мястото си. Идея, която му се отплаща и до днес. Края на цялата случка се изля в локвата до колата. Парче стъкло, полупразно шише от водка и червено петно с неизвестен фактор размит от водата....

Асен и Мария (част II)

Асен седи в любимия си фотъойл в поза достойна да откаже дългогодишен йога от пътя му към освобождаване на душата от тялото. От устата му като гренясващ клон стърчи цигара, чиито шоколадов аромат се стели из стаята. Измъчен звук от вентилатор декорира лишеното му от съдържание изражение. В едната си ръка държи полупразна чаша с малцово оцветена течност. Светлината на телевизора отсреща  си играе рисувайки различни по форма и дължина сенки. Като калейдоскоп. Клепачите му не помръдват, сякаш са почетни стражи. Струйка пот се свлича от слепоочието му към голите гърди. Стрестнат той разтърсва глава и се изправя събаряйки чашата на пода. С бавни и напълно неравноделни крачки отива до коридора, където е оставил мобилния си телефон. По пътя  ругае на глас. Желанието да се обади на Мария точно сега се вкопчва в него и започва да го души със силата на миризмата от асансъора. Но този път Асен не иска да запушва нос. Походката му се изправя и той започва да набира номера й по протритата клавиатура на стария си телефон.

                Телефонен звън дразнещо настойчиво нахлува в стаята на спящия полицай. Появата му предизивква поредица от задавени псувни, изщракване на запалка и облачета дим от евтини цигари. Полицаят се взира в дисплея на звънящия телефон, въздиша напълно принудено и размахвайки го всякаш е с мъки спечелен  трофей го показва на Мария. Тя стои или по-скоро съществува в тясна стая с размери на бебешко одеяло и врата оребрена от решетки. Погледа й за миг придобива яснота, криеща в себе си разпозната команда на куче, което чува господаря си. Опитва се да се изправи на крака, залита и удря глава в решетките. Косата и се разлива неконтролирано във водопад. Полицаят отново размахва телефона,  мята цигарата си в коленете и и се навежда над нея.

-          Боклуче, явно някой те търси. Май е твойто дилърче. А може и да е сводника ти. Май ще взема да вдигна. Нямаш нищо против нали.

Думите му удрят Мария със силата на ураган. Усеща студен вятър, който я преобръща и мята из тясната стая. Опитва се да изкрещи, но единственото което излиза от устата и е прилепска прозявка. И отново пада.

Асен и Мария ( част I )

Асен изглежда недоволен. Обелва опаковката на кроасана си със зъби и захапва жадно появилата се от вътре кифла. Крачи намръщен по павирания тротоар и си мисли, че е крайно време да напусне бандата, в която членува. Късият му кариран панталон се е свлякал по краката му под тежеста не нещата, които носи в джобовете си. Металния бокс дрънчи като велосипеден звънец се блъска в табакерата до него. Дояжда си кроасана и изхвърля опаковката на улицата. Спира, поглежда към небето, връща се взима опаковката и я мята в близкия контейнер за боклук. Забелязва доволната физиономия на старата жена ходеща срещу него и отвръща с леко кимване. „Мамка му, лесно е“ – мисли си и посяга към табакерата. Само след миг сладкия вкус на шоколадовия тютюн от цигарата му го изпълва като хиляди пенсионери в новоткрит мол.

Мария стои пред входа на гарата точно по часовника с отдавна умрелите стрелки и си придава вид на безнадежно отчаяна. Оглежда се като  току-що събудил се бухал търсещ своята мишка за да задоволи глада си. Мисли си за дозата, от която се нуждае. Тази мисъл изпълва със слюнка пресъхналата и и напукана като пустинен фон уста. Забелязва костюмиран мачо с куфарче в ръка и се стрелва към него.

-          Много се извинявам... можете ли да ми дадете педесет стотинки, че не ми достигата трябва да се прибера при баба ми. Купих и лекарствата, а пък те се оказаха по-скъпи от колкото мислех и не ми останаха пари за път.

Мачото бърка с ръка в джоба на перфектния си панталон, очевидно струващ повече от колкото живота на Мария и подава банкнота от два лева. Мария му се усмихва и вади онзи поглед  на  човек спасен от удавяне. Мъжът се отдалечава безмълвен, а тя стискайки двата лева в ръка отново връща онази милосърдно драматична маска на лицето си. „Близо съм, ето беше лесно“ си мисли. Фокусира с влажните си очи нова жертва – жена на средна възраст облечена в рокля с дълбоко деколте крещящо „искам внимание“ и куфар на колелца. Изрича заучената фраза, а жената показвайки и среден пръс я подминава с досаден тропот на токчета, барабанящи по асфалта. „Мръсна курва“ – мисълта изкача в главата на Мария и тя се връща под часовника. На своя пост.

                Миризмата на кисело изпълва обонянието на Асен и се стрелва право към дробовете му в спазъм, който го подтиква да повърне. Преглъща и се кани да изхрачи на пода, но спира в последния момент. Слиза на етажа си и под звуците на недирижирана симфония вади връзка ключове. След кратка борба съпроводена от тихо изречени на глас псувни успява да отключи вратата. Влиза в антрето и мята ключовете на печално изглеждащ шкаф за обувки. Насочва се към банята събличайки фланелката си в движение, след което я мята на озовалата се пред него стойка за сушене на дрехи. Главата му пулсира с темпото на горещината на вън. Влиза в банята  пуска чешмата и загребва с шепи от течащата вода. Наплисква лицето си и прокарва пръсти през късата си коса. Затваря крана и се взира в огледалото срещу него. Образа от среща излгежда като препариран кактус от чиито връх се спускат вадички вода. И има омекнали бодли.

                Препускащи коне из морава набуяла от прясна роса. Това е усещането на Мария в момента. От ръката и като недозавързана вратовръзка на сватбар виси мръсна спринцовка. Тя седи в сянката на дъб татуиран с листя от обяви и един цветен некролог. Заглежда се в ластичните си дънки с цвят подобен на кучето, което преди малко я бе подминало. Мислите и се завихрят в сноп, който се отдалечава от нея със скороста на поредния изпуснат автобус. Отпуска ръце и иглата пада. Погледа и се насочва към отсрещната страна на нещо, което е толкова далеч и недостижимо, че в момента дори не излгежда реално. Усмивката и си проправя път на през сивотата на бледото и лице и замръзва като по сигнал секудни преди очите и да сложат тъмен воал над всико, което я кара да мисли в момента. Дългата и боядисана в зелено коса се спуска като завивка над нея превръщайки я в нещо като корен на приютилото я дърво. Пред нея се изправят чифт крака на полицай сочещ я обвинително с показалка от светлината на фенер.