Когато дойде времето

    Немощната му ръка с мъка стигна до най-долния бутон от таблото и още по-трудно го натисна. Асансьора бавно пое надолу, а той се вгледа в кървавата диря, която беше оставил върху таблото.

Цяла вечност по-късно асансьорът спря на приземния етаж и всичко утихна. Единствено лампата вътре, освен че светеше, издаваше и някакъв досадно монотонен шум. Той се опита да е безразличен за него и се концентрира върху отварянето на вратата. Почти успя да пребори възвратния механизъм, но залитна навътре и се опря в една от стените. През малкото пространство, което се откри от полуотворената врата, нахлу свеж въздух и това му даде сили да опита отново. Вторият опит бе успешен и той излезе във входа.

Улицата му се стори далеч по-тиха от мястото, на което беше само до преди малко. Замисли се колко малко всъщност е това, но болката, напираща от хълбока му, секна мисълта. Изправи гръб, до колкото можеше и тръгна по улицата. Всяка крачка пораждаше шоков заряд, който преминаваше през цялото му тяло и завършваше някъде дълбоко в главата му, от което почти губеше равновесие. Реши, че това не е достатъчно за да спре и да се откаже и продължи да върви по улицата. На първото кръстовище разбра, че не знае къде точно отива.

Вече беше завил, след като случайно избра посоката си, когато видя, че е напълно сам на улицата. Усмихна се, от което го заболя. Помисли си колко странен беше момента – винаги бе искал да не е сред поток от досадно изнервени хора, бързащи за нещо, което със сигурност не заслужава надценената му важност и слепи за всичко останало. Сега никой освен него не бързаше за никъде, нямаше го уличното лицемерие и суета. Продължи да върви и след малко отново се усмихна, защото видя, че улицата води към кея.

Нощта го наблюдаваше през редки сиво-черни облаци, а облеклото и бе тъмно синьо. Нямаше и помен от звезди, сякаш всичките бяха на важно събитие, някъде другаде, където ще им се отдели подобаващо звездно внимание, а не тук, над мръсната улица, която можеше да се похвали само с това, че винаги е водила към кея.

Стигна до улична лампа, чиято мръсно-кафява светлина почти не се категоризираше като такава. Подпря се на нея, защото вече нямаше сили да продължи или поне така бе решил. Ръцете му, треперещи от отпадналост опипаха хълбока му и с липса на всякаква изненада попаднаха на петно от кръв. По-скоро извор на кръв. Едната от тях, може би лявата, но не беше напълно сигурно, се отдръпна от там и се насочи към лицето му. Той я подуши, след това се увери, че всичко е крайно реално и избърса лицето си с нея. Изпитваше безкрайно неприятно усещане, че кожата му е суха и след като се избърса почувства хладно облекчение. Бледата светлина от лампата накара кървавата следа на лицето му да изглежда като пошла реклама на известна спортна марка.

Вече освежен и с нови сили, той продължи по улицата с надеждата, че крайното облекчение ще дойде там, на нейния край, където кея и морето деляха своята безкрайно стара връзка.

Но само след няколко крачки залитна, препъна се от собствените си крака и падна на паважа. Болката от падането беше нищо в сравнение с тази, която дойде след това. Ръката му отново намери бликащата кръв и той осъзна, че по-рано днес бе убил човек. Всъщност не беше напълно убеден, че го е направил, но беше напълно сигурен, че е опитал. Нещо, заровено под гърдите му се надигна и той повърна до себе си. След това стана, с помощта на сила, която не разбираше и докато се подпираше по стените на сградите покрай улицата продължи да върви.

Реши, че споменът, нахлул преди миг, има нужда от реалност и заопипва джобовете си. Бе загубил почти всякаква способност да усеща, с всеки един от крайниците си, но напук на това намери нож в десният си джоб. Извади го и го огледа. Луната също бе любопитна и даде своя дан, за да може той да различи стичащата се кръв по острието. Вече напълно убеден, че е извършил убийство той продължи към кея. Там имаше достатъчно вода, която щеше да измие всичко мръсно и ненужно.

Ето, кеят вече се виждаше. Напълно реален, напълно тъмен и напълно лишен от досадните чайки, които през светлата част на деня се стараеха да го насерат или поне да надвикат морето с непрестанните си крясъци. Видя една пейка, трудно разпознаваема в мрака, подсигурен от облаците и вече не любопитната луна и се насочи към нея. Искаше да спре, да си поеме дъх и след като се почувства отпочинал да стигне до края. Успя да стигне до пейката, но не и да седне на нея.

Вместо това се сгромоли в единият й край и почти загуби съзнание. Почти, защото чу скимтенето на куче. Опита се да види от къде идва то, очите му смъдяха – дали заради болката или заради липсата на светлина… Но успя да го види и това почти му коства живота, защото спря да диша.

Под пейката лежеше кучка, с онзи типичен неопределен расов произход и купиша странна козина и раждаше. Три малки вече проплакваха, там под пейката на кея, точно до морето, което така го привличаше. Поиска да може да се разплаче, но единственото нещо, което течеше от него, бе собствената му кръв. Сети се за ножа, опипа острието му, след което потърси извора на раната си. Усмихна се, намери нужното за да се появят сълзи, но въпреки това те не дойдоха. Легна по гръб, погледна небето през дъното на пейката, която странно изрисува решетки в очите му. Вече бе напълно неспособен да контролира нищо в тялото си и заради това усмивката му се вкамени в гротеска. Помисли си, че всеки има право да живее, дори по няколко пъти. Опита се да си прости, че е опитал да отнеме живот и му се щеше да може да докосне острието на ножа за последно. Но нямаше сили. Вместо това разтвори очи до колкото можа и потърси луната. Пое си дъх, като че го правеше за последно и го задържа завинаги.

Кучката роди четвъртото си кученце.

Градината с розите

(Посветено на този, който го пожела)

        След като за пореден път огледа мястото, което беше гледал безброй пъти досега, той се  увери в избора си. Внимателно свали раницата си и я остави върху обраслата с рехави треви почва. Извади от нея малка лопатка и се зае да премахва всичко, което намираше за ненужно докато накрая не остана само пръст – без нищо излишно.

Доволен от това, което беше свършил за по-малко време от колкото очакваше, той се огледа, премисли пропорциите на бъдещото си дело и очерта грубо правоъгълник върху земята. Едната страна беше около три метра, а другата около метър и половина. Усмихна се, защото беше успял да се впише в теснотията, ширеща се около неговото място. Отново огледа безмълвните си съседи и си обеща да не им пречи, нито и да ги копира.

След това съблече якето си, нави ръкавите на ризата си, до колкото да не му пречат и се зае да копае малки дупки, които оформяше като гнезда. Когато приключи и с това, разбра че се е изпотил и се замисли дали да не почине за момент. Отказа се, все пак времето не беше против него, нямаше вятър, а слънцето светеше сякаш със собствената си сянка – ненатрапчиво и съучастнически безразлично.

В раницата си носеше няколко грудки на различни цветя, избирани месеци наред и оценявани по аромат, цветове и форми, вместо по грижите, които евентуално биха били отнели за да живеят където и да било. Започна да ги полага в прясно изкопаните им жилища и се стараеше всяко едно от тях да получи нужният му комфорт и разстояние от околните, за да може да живее без да е в сянка или задушавано от нечие присъствие.  Когато и последното от тях беше грижовно поставено в почвата, зарито и обгрижено, той си позволи да спре за момент.

Запали цигара и се опита да си представи какво е да не пушиш. По-скоро се опитваше да си спомни. Докато цигарата вършеше своето и гореше, гравитацията прибра пепелта колкото се може по-близо до себе си и покрай прясно засадените цветя, тук там се разпиляха сивкави миниатюрни пепеляви импровизации. Почивката свърши, появи се лек вятър, дошъл точно на време за да проветри помещението, което нямаше стени и покрив, а само под.

Дойде време за най-сериозната (поне той така смяташе) част от нещата – да изкопае дупката, в която щеше да положи млада фиданка на дръвче. Самото дръвче беше все още младо, толкова фино, че дори лекия вятър, появил се преди малко, заплашваше да го прекърши. След като изкопа и тази дупка, той го отви от хартията, която го пазеше и заплаши вятъра да си върви. За негово чудо това почти се случи. Фиданката легна в новото си ложе, той сложи тор и я зари. Вятърът отново беше тук, но стеблото на бъдещото дръвче някак си отказваше да й обърне внимание. Чувстваше се готово да се бори за себе си и никак не изпитваше онзи страх от преди малко. Скоро щеше да има свои корени и някакви си там ветрове, дъждове, лишеи, плевели и зловредни погледи не можеха да му попречат.

Когато свърши със засаждането, той прибра всичките си инструменти обратно в раницата, извади от нея малък вързоп и го положи в скута си. Беше седнал със сгънати колене и все по-често гледаше ограденият с ниски чемшири съседен правоъгълник. В неговите граници цъфтяха всевъзможни цветя, всяко от тях уникално в цветовете и формите си и до последното от тях сияещи от живот. В единият край на този цветен парцел се намираше каменна плоча с две имена, две години (разделени с удебелено тире) и една черно-бяла снимка, рамкирана в посребрен обков.

Той разви вързопа и погледна писмото и малката роза, направена от салфетка, които до преди миг бяха увити в него. Изправи се, като за момент загуби равновесие – краката му вече не бяха същите, като през онзи ден преди двадесет години, когато за първи път беше дошъл тук. 

Прекрачи чемширите и докато внимаваше да не настъпи някое от цветята се премести пред каменната плоча. Коленичи, остави писмото и се поколеба с хартиената роза в ръка. Всеки път, когато идваше тук се колебаеше, защото не бе уверен, че я е направил както трябва, защото така и не намери време, когато можеше, да се научи…  да бъде научен как да ги прави.

Въпреки това остави розата, там където дъждът и времето бяха превърнали предните в мукавено петно. Писмата никога не оставяше там, а ги зариваше съвсем внимателно, така че да не си личи къде са. И всеки път не намираше и помен от предното. Обещал си беше да не мисли за причините за това, но дежурната сълза се спусна по дясната страна на лицето му и той се упрекна, че розите му никога не се получават и за това и изгниват непотърсени. Този път не каза нищо, дори и на ум. След като зарови писмото и почисти всичко, което се нуждаеше от това, стана и се върна на предното си място. Там, където до преди няколко часа беше пусто и неугледно.

Легна върху влажната, подравнена пръст и затвори очи. Обонянието му се изправи пред невъзможното предизвикателство да осъзнае и разпознае всичките тези аромати, които го нападнаха в купом, веднага след като беше легнал. Единственият, който най-силно и трайно се натрапи и остана в него беше този на хартиената роза.