Лист от календар

Календара на стената

Понеделник 14.05.2009г. Листът от календара дращейки се откъсна и полетя в кофата до барплота. Той тъкмо бе станал и обикаляше кухнята по боксерки и потник. Нуждаеше се от кафе и лениво отвори шкафа над мивката. Имаше пет плика от една и съща марка кафе. Леко се учуди на себе си защо е купил толкова много кафе, после метна джезвето на котлона. Само след минута в кухнята се разнесе пленително изкушаващата миризма на варящо се кафе. На масата седеше купичка със засъхнал флейкс по нея. Опита да си спомни кога го е оставил тук, но нищо не изплува. Пак не помнеше предния ден.

Звънчето на микровълновата печка издрънча. Млякото му бе готово. Свали току-що изпържените яйца и се зае със закуската. До като ядеше в главата му хвърли котва мисълтта, че отново не помни как бе заспал. Странно, нямаше махмурлук и все пак не помнеше и миг. Дори не знаеше дали трябва да ходи на работа и какво по дяволите работи. Дъвчеше мълчаливо замислен закуската си отпивайки от време на време от кафето си и реши, че ще потръси помощ.

Посегна към телефона на масичката и се спря. До него имаше лист от тефтер с написан телефонен номер, име и час. И дата. Днешната дата. Спря ръката си точно над телефона, а съзнанието му се предаде над реакциите при вида на този лист. Значи все пак е търсил помощ. Отсътпи няколко крачки назад от масичката. Застина прав на сред стаята, сякаш бе на процес и не можеше да каже нищо в своя защита. БЕ ТЪРСИЛ ПОМОЩ и не помнеше и за това. Значи не са му помогнали. „Имам час все пак“ помисли и събра смелост да се върне до телефона. Набра номера от листчето и зачака след първия сигнал.

Отсрещният равен и леко сладникав глас закова безмълвието му. От някъде познат, незнайно защо изкушаващ и не на последно място професинален. Насили се да се представи, но никъде в съзнанието му нямаше и помен за име. Сподели проблема си, а гласа от среща приятелски го разпозна. За момент се изплаши. Мисълта, че го познават, без самия той да се познава го порази инфарктно.

 В крайна сметка на лице беше уговорка за среща. По-късно този ден. Почувства се мръсен. Банята не беше далече, а пътя до там – безплатен. Минути по-късно дъжда изливащ се от душа гасеше всяко желание за размисъл. Порой, буря, потоп от чистота небрежно се стичаше  в канала. Всичко мръсно си отиваше с лекота и безмълвно.

Стреса от миризмите на улицата се изля като цунами над него. Походката му бе небрежно неритмична, бялата му риза контрастираше на сивата пешходна алея и хилядите цветове на магазините и локалите по нея. Всяка крачка напред, бе поредния му ход към края на романа. В лъжа ли живееше или самия той бе лъжа. Не, прекалено тривиални и филмирани мисли. Парченца рекламен блок с обещан щастлив край. Остави се на походката си и на уличните аромати. Две лично зависими неща.

Сградата, в която беше срещата му напомняше на прото идеята на ренесанса преди векове. Единствения крясък на модерната реалност стоеше оформен като такси пред мърлявите стълби. Потока от обелки на слънчогледово семе субтитрираше цялата картинка, заковавйки я където и е мястото. Почувства човекоподобен страх от непознатото, стоейки пред стълбите на своеобразната бастилия в центъра на София. Триумфа на победата му относно самия него се криеше зад стара, излющена врата в края на стълбите. Закрачи натам. Към неизвестното за него и познатото на огледалната му страна.

От вътре сградата миришеше сиво. Древността явно имаше особено отношение към места, като това. Може би това беше един от домовете и, а той очевидно бе идвал тук и преди. Не чак в древността, но не и преди нея. Единственото, което наистина му пречеше да се почувства весел и на място  бе самия факт, че не познаваше нищо от тази среда. Сигурен беше, че за него това не е ново място. Приятно забравено може би, но не и ново.

Разбира се имаше и пазач в сградата. И разбира се, за да подразни настроението му, той го поздрави като отдавна известен приятел. Хлъзгавите плочки по пода почти оправдаваха залитащата му походка, но нищо не можеше да обясни липсата на чиста представа защо е тук. Забляза, че има камери по тавана на помещението и крещящо пожела да се добере до записите от тях. Най-вероятно там имаше отговори на хилядите му незададени гласно въпроси. После реши, че не е възможно отговорите да са просто филм. Поне името да можеше да си спомни.

Посрещна го приятно изглеждаща жена. За първи път днес усети желание за нещо, макар и толкова първично. Молбата и да изчака своя ред в коридора сред масата от фикуси, огледала, стъклени маси и тотално неразбираем импресионизъм по стените му се стори позната. Отново се ужаси от това, че не може да разбере кое какво е. Но пък и се подчини и зачака. За момент затвори очи и се остави на съня. А той дойде по-бързо дори от болката на малкото момченце, паднало току що от колелото си.

Събуди го отново гласа на жената, която преди минути го помоли да чака. От съня бе останал единствено стреса на загубата му. Изправи се и залитна. Слабост ли беше това или просто момент. Жената го покани в стаята, а той се подчини. Психиатър. От среща стоеше психиатър. Изтръпна.

***

Часовника падна с почти предсмъртен стон. Той се изправи в леглото си. Беше му студено, а бе потен. Свали тениската си и я захвърли към единия ъгъл на стаята. Отново тишина и отново не знаеше как е стигнал до тук. Вдигна часовника и погледна стрелката на алармата. Очевидното бе, че именно той я е сложил там, но липсата на обяснение защо и кога не изплащаше събуждането му. Почувства глад за кафе и стана. Вървейки към кухнята разбра, че всъщност е жажда. Не можа да си обясни разликата между двете.

Шкафа се отвори почти лениво. От вътре строено го погледнаха десетки пакети с кафе. Нещо изкрещя безмълвно от страни и погледа му се прикова към календара на стената. Усъмни се дали е сменил последния лист от него. Календара не реагира.Кафето надделя.

Закусваше отново, като всеки път, който не помнеше. На вратата се почука и той стана с кремвирш в ръка на там. Отвори и се сблъска с обект на реклама на парфюм. Или по-скоро на липсата му. Дебел, оплешивяващ човек въоръжен със смръщена физиономия стоеше сякаш търсещ внимание в рамката на вратата. Портрет. Портерета оживя с тирада от заплахи, обещания и отново заплахи. Кремвирша не се вписа в картината и свърши. Човека от пред вратата явно знаеше повече. И искаше още повече. След неговата тирада всичко свърши със затварянето на вратата.

За пореден път се почувства неловко. Само преди миг му говореха, че дължи наем и че всичките му оправдания,  че не е добре са плод на личното му желание да се крие в лъжи. Върна се при кафето си, погледна малката бяла порцеланова чаша и я захвърли към стената. Там тя избухна в черно петно със стотици малки летящи навсякъде бели парченца. И това не даде отговор, нито търсеното спокойствие.

Телефона извъня сякаш режисирано. Той затвори очи, сякаш се криеше в слепотата си. Постоя така до третото позвъняване, след което се предаде и вдигна слушалката. При цялата неяснота на утрото му отсреща пак се чу познат, приятелски глас. Прилоша му и залитна. Не зададе въпрос а получи отговор. Отново уговори среща с непознатия глас от среща, но това не го притесни. Самия той също беше непознат. Замисли се как хората знаят номера на телефона му, при все че той не го знаеше. И тази мисъл не преживя достатъчно.

Слизаше по стълбите в блока. Сянката му слизаше само на метър от него. Или го изпреварваше или изоставаше. Но неизменно вървше с него. Между етажите се криеше антиквариат. На моменти тривиално земен под формата на ръждясал или просто опикан дюшек, а само три стъпала след това гротескно черен под формата на решетка от ковано желязо с безмълвно препарирани метални гълъби. Докато слизаше към изхода етажите го даряваха със своята моментна история. Диапроекция на кулинария, боя и битово насилие. На първия етаж го очакваха пощенските кутии. Строена стена от бемълвни кутийки всичките с имена. Гробище. Спря и се учуди, че не знае кой е неговия гроб.

***

Музиката в бара му бе позната. По-скоро беше отдавна загубено познанство, но някак живо. Вкуса от течността в бутилката също. Седеше в бара с увиснали крака, точно както висяха неотговорените му въпроси. Своеобразен простор насред дървения, пушлив джаз и непознати хора. Какво ли значеше да си непознат за останалите. Усмивката му отговори своевременно, тъй като и той не се познаваше. Дори би флиртувал със себе си, ако пожелае. Бармана бършеше поредното невидимо петно очевидно стараейки се да изглежда ангажиран от работата си. Повечето хора тук седяха сами със себе си и очевидно намираха в това така желаната компания. Мълчаливи събеседници без никакви спорове в диалога си.

Към него се приближи момиче. Носеше косата си под семпла черна докерска шапка, която почти скриваше пепелявия и цвят. Ризата и очевидно бе с размер над нея, а очите и бяха способни да погълнат произволен океан. Порази го лекотата с която тя превзе съседното му пространство и открадна глътка от напитката му. После без да се представи го заговори. Разказът и бе толкова прекрасен за него, че на моменти се съмняваше в дихателните си способности. Не можеше да повярва, че някой помни толкова много от миналото си и че може да го разказва така небрежно. Не знаеше дали питието му или момичето са по опиянващи, но очевидно губеше представа за реалността.

***

Този път се събуди от нещо странно, но приятно ухаещо. Отново нещо непознато, но пък пределно близко. Видя причината спяща до него в леглото му. Без докерската шапка, но пък с познатата коса. Искаше кафе, както всяка една сутрин. Изплаши се от последната си мисъл. ТОЙ ПОМНЕШЕ че иска кафе всеки ден. Стана почти безшумно, внимавайки да не отвие причината за събуждането си. Ходейки към кухнята забеляза телефона до стената и листята до него. Записките за срещите му. Видя и чинията със спагети останали от онзи ден, но никак не се впечатли от собствената си небрежност да чисти след всяко ядене. Шкафа с кафето го посрещтна заличвайки липсата на домашно кученце, махащо с опашка. Усмихна се на собствената си разсеяност да купува всеки ден нов пакет с кафе. Зае се да налива вода в кафеварката и през рамо погледна към леглото си. Не искаше да събуди момичето там. Не искаше спомена му да стане преждевременно разсърден.

Спомена. Нещо тежко се стовари на раменете му и почти го накара да коленичи. Изпусна кафеварката, но не чу падането и. Видя малкото огледало над мивката и човека в него. Андрей. Името му бе Андрей. Чинията не стоеше на масата от вчера, а от дни на сам. Спомни си и кога беше купил кафявите пердета в кухнята. Спомни си разказа на момичето от предната вечер. Отново погледна към леглото и недишайки се усмихна на това, което спеше там. Докато се връщаше към мивката и падналата там кафеварка забеляза светлото правоъгълно петно на стената, там където до вчера имаше календар....

Жив - част 2

Пошлата музика, както и пошлото ястие се услажда с подходящите подправки. Тази вечер вонеше на подравки – все богати на спирт. Сто разговора на триста теми всички поръсени с канела от фалш. Как се прави.... как става това....

Кафявия цвят на канелата ме подтиква към лек, но назидничев умисъл.

Идвам с клонка маслини. Символ на мир или добавка към коктейл – избора е ваш. Държа само чашата да не е плитка – обема за размисъл ми е нужен колкото и липсата му. А е тъжно като в таверна да се чупят вашите чаши. Ще се прибера при себе си – там съм винаги добре дошъл.

Жив - част 1

02.03.2011

Жена, която без сън оставяме да се наспивам ненаспан. Не бих и поверил и досег до самия мен, това което съм открил от мен,

Сънят е част от фабулата на настъпващия ден. Парченца истински плод в разтвора от безлични аромати, които ще  вдишвам до новия залез.

Обичам страрите ми дрехи да са като новите, но не носени. Всякаш така съм аз, но нов. Неизоносен, остаряващо модерен пък било и само за мен самия. В непостоянното поддържане на стила си май, че го изглаждам. Всъщност и дрехите си гладя.

Най-голямо и масово похабяване на думи, понякога обличащи и мисли се излива във вестниците. Дали не е подходяща идеята новините да се печатат и на билетите за градския траноспорт. Така и така и двете се използват по веднъж. Тогава се замислям и за гратисчиите, при все че никой не глобява за вестниците.

Пак се връщам към съня. Спомена за него или липсата му, тъжното на спане без сън. „ Да отидеш в Рим и да не стреляш по папата“ бе казал някой преди време. Събуждането без спомен от съня е точно като тази печално завършваща екскурзия от предния ред.

Дори в секса не всички са равни – дискриминация подхранвана от редица науки за консумацията му. И пак не всички получават това, което са очаквали. Няма новина. Но пък правото на свободен, „демократичен“ избор го има, освен в третия свят. Май и за сексуалната революция важи правилото, че започва с кръв.

Траверси

Първата стъпка върху влажните релси я направи плахо, но после се окопити. Закрачи уверено, като новородено по пътя си – влажен, но водещ към бъдеще. Беше тъмно, мъгливо и не ясно – бъдеще. Походката му ставаше все по-уверена, минаваше всеки един траверс, като момент от своето детство. Спъна се след няколко крачки, но продължи. Беше се спъвал и преди това, така че това не го притесни.  Миризмата на влага се присъедини към него, щеше да е верен спътник поне за малко.

Релсите се виеха покрай стара гара и продължаваха към тесен участък над мост. Той се усмихна, защото откриваше символика в това. Винаги, когато му ставаше тясно бе преминавал през мост към другата страна, широка и зелена. Продължи да ходи по дървените парчета между релсите. За момент му заприличаха на десетки ковчези, изпълнени с мъртвешка тишина. Почувства се виновен, че стъпва отгоре им, но след това се самооправда, защото само така можеше да продължи. Газейки трупове.

Гарата остана зад гърба му. Всички светлини, наченки на живот а дори и кошчетата за боклук бяха на стотина метра зад него. Извади цигара. За момент пламъка на запалката му го заслепи, нова звезда изгря точно под носа му. Малка частица от галактиката се роди току що и с магията на новия живот го плени. После пак стана тъмно.

Пред него релсовия път завиваше на дясно. Без право на избор, но не и прав път. Цигарата вече гореше,  аромата и доминантно измести влажния мирис на всичко покрай него.  В този момент истински му липсваше музика. Тишината до такава степен изостряше сетивата му, че беше на път да се пореже в ръбовете и.  Вдиша дълбоко след което отново се остави на цигарата си.

Вървеше вече повече от колкото бе вървял съзнателно на тъмно. Спомни си за книгите, които бе чел в които всеки ужасен сценарии започваше така. Усмихна се.  Искаше да провери неговите сценаристи. Появи се куче.

То ходеше с него, но не и по пътя му, а тичаше покрай релсите. Заговори го. То егоистично мълчеше. Усети, че всъщност егоиста е той за това, че бидейки човек, кара нещо нечовешко да се държи като него. Провикна се силно за да го изплаши, спря на място и започна да го ругае. Кучето го гледаше. Дълбок поглед, от онези които самия той често показваше на очен преглед. Докато се взираше тишината отстъпи. Преклони се пред  монотонно мърморене на голям звяр, препускащ към плячката си.

Кучето не спря да го гледа – учудено, право до релсите. Погледа му пропагандираше тих бунт спрямо факта, че са на различни нива. Той се отпусна. Спомни си какво е да си сам и красотата на това, да не можеш да си спомниш, че си сам. Звяра зад ъгъла се появи.

60 тона метал минаха през тялото му като ужасна мисъл на кандидат студент, че може би няма да бъде приет. Усмивката в момента в който го скъсаха на изпита подсказваше, че ще се яви пак. Нещо изсфистя, замириса на метал. Кучето продължи да гледа неразбиращо в празното място на което той беше преди миг. Чу се писък – на спирачки. Нищо друго не бе в състояние и на място да оплаче това, което се случваше.

Угарката от фаса излетя спасявайки се към близък храст.

Огледалото и АЗ

 ***

„Здравей, ти кой си“

„Здравей, аз съм ти.“

„Ммм не, аз съм аз, а не ти“

„Ами и ти и аз сме аз и ти. Ние сме ние“

„Моля ?“

„Ами понякога аз съм повече ти от колкото самия ти. Но не винаги. Успяваш да ме изненадваш от време на време“

„Защо ми ги говориш тези неща. Изобщо за какво се мислиш ? „

„Защото само аз мога да ти ги кажа. Ти си зает да си прекалено безличен понякога, даже си досаден. Огледай се. ОООО да виждаш ли – аз съм ти“

„Ами аз се чуствам добре, не виждам какво точно те притеснява“

„Ха-ха. Та ти си смешен. Не само с шегите ти, които хората обожават. Ти си смешен за теб, за мен  и за нас. Защо точно реши, че ще дойдеш да ме гледаш и ще имаш правото да задаваш въпроси. Дори не можа да ме познаеш ?“

„Ти си измислен, видение. Не мога да повярвам, че ти се връзвам“

„А аз не мога да повярвам, че ме виждаш толкова често, че от едно видение, както ме нарече току що съм станал реалността, коят всеку път виждаш в огледалото. Помисли, знам че можеш.“

„Но аз не търся !!“

„За това и всеки път ме намираш тук. Криеш ли се от нещо, срам ли те е да ме познаеш, като ме гледаш всеки ден ?“

„НЕ.Защото ти не си реален“

„О аз съм повече реален от действителността ти, която няма отражение. Дори сянката ти е с моята форма и дори за нея се оглеждаш редовно. Ще отречеш ли ?“

„Не е така. Говориш глупости и мисля да те оставям“

„ООО, ще избягаш. Браво, твоя начин. Както избяга от всичко до тук. Бягай ТИ – аз ще остана. За да можеш да виждаш всеки път когато „уж“ не ме търсиш, че можеш и да не си слаб и да не бягаш. Но пак ще избягаш, а е смешно че само от бягането си не можеш да избягаш на далеч“

„Престани да говориш глупости и да ме учиш“

„Защо. Ти не искаш да се учиш от нищо, защото си уверен, че знаеш всичко. Нали така или греша“

„Не е така. Ако беше истина нямаше да греша толкова лесно.“

„Но го правиш. Даже в момента грешиш, като ме отирчаш“

„Виж, не искам да е така..“

„О я стига, жалък си... като не искаш направи нещо. Спри да говориш !! „

„Подстрекаваш ли ме, защото мога да започна с промените веднага !!“

„Така. Това вече е ново, пак се нервираш на думите ми, но този път май ги намираш на сериозно а ?“

Образа от огледалото леко се отдалечи и в двете измерения на границата му. Чу се отваряне на прозорец, силен шум от улица – хаос от движение, хора, звуци. Нов силен шум на спасение, а после тишина. Пердетата се развяха сред лишения от думи момент, предаващи се на спасението. Така тривиално. Така желано – край, раждащ начало....

В стаята нахлу свеж въздух. Нов дъх.

„Здравей Аз“

„Здравей Ти“

„Познах те“

„И аз те познавам приятелю, вече можеш да си вървиш. Не ти трябва огледален образ за да си зъвършен. Довиждане Аз“