Ако тази сутрин не бях се събудил може би денят щеше да е същия като предния. Задръстванията щяха да се на по-малко досадни, пекарната пред блока пак щеше да събира децата от близкото училище, съседското куче пак щеше да препикае стария изгнил Москвич на тротоара маркирайки го за свой все едно пък някой друг го искаше изобщо.
Но аз се събудих. Без кафе за поредн път, но не само това беше нещото, което ми липсваше след сутрешната аларма. Усещането за еднаквост ме бе напуснало даже без дори да остави бележка на малката масичка до леглото ми. Не очаквах да не ми липсва хич при все, че сме свикнали един с друг.
Дори огледалото в банята тази сутрин реши да ме покаже по-усмихнат.
Докато слизах по стълбите кучето на съседа се размина с мен и мога да кажа със сигурност, че ми намигна. Стопанинът му се задоволи само със заученото „добро утро“. Някой бе боядисал входната врата в приятно синъо и ухаеше на боя.
Пролетта пък бе боядисала тротоара покрай улицата в зелено, а миризмата този път бе на нещо свежо, приятно и осезаемо мокро. Стори ми се, че Москвича се бе подмладил. Не мисля обаче, че бе от редовното сутрешно поливане.
Ходейки покрай улицата се разминавах с тълпа от усмихнати хора. Това ме учуди – цял живот сутрин гледам само мрачни, смръщени физиономии, но днес явно не беше „ цял живот“.
Поне пекарната си беше на ъгъла, както обикновено и мамеше своите обитатели с многоборойни аромати на току-що опечени закуски. Подминах я и отново усетих нещо ново – глад. Не закусвам сутрин, но сега бих изял каквото ми попадне с радост при това. Все пак се преборих а порива и продължих към метрото. Нали уж силните продължават.
Билета си го получих с пожелание за хубав ден, а никой не се опита да ме стъпче, когато се качих вътре. Дали наистина се бях събудил.
В мотрисата разбира се социалната близост отново бе на ниво и стотици хора почти се прегръщаха. Чак да го наречеш романтизъм, макар че проста насилствена близост би било далеч по-уместно. Освободи се място и понечих да седна, но се спрях от брошурка, която сякаш предния човек седящ тук бе снесъл. Беше рекламна диплянка на някакъв роман носещ заглавието „Здравей нов ден“. Секунда по-късно седях с мисли борещи се със звуците на реслите потъпквани от огромния метален червей преял със стотици пътници сред които бях и аз. Казах мислите, но всъщност бе само една. „ Кой ден е и защо няма име.“
Излизайки от станцията бях посрещнат от звуците на една много позната и любима песен. Асоциацията за скъп и изгубен вече човек се стелеше от акордеона и гласа на групата слепи улични музиканти. Каквото беше в джоба ми полетя към картонената кутия за да стане част от аплодисментите долу, маскирани като купчинка монети.
Докато се отдалечавах от навялата спомени песен пред мен премина с трясък трамвай целият изрисуван със сънчогледи. Реших да видя какво им е на тях всеки ден и вперих очи в слънцето. Ами да си призная – не мисля, че те виждат нещо привечер – почти ослепях. Сведох глава със затворени очи и миг по-късно започнах да виждам отново. Мътно, но все пак формите и цветовете се връщаха, всякъш съхнещи от изрисувалата ги преди малко четка.
Тогава погледа ми срещна две очи, които стояха в тази среща от другата страна на раирания тротоар прицелени към мен. Не, това не бяха очи. Това бяха кладенци пълни със жива вода. Това бяха две цветя, които никой цветар не би могъл да отгледа и нищо живо не би посмяло да ги откъсне. Едно от онези неща, които те карат да се удавиш на суша и дори да го направиш с пълното съзнание, че е лично желание или потребност. Лекарство, което би могло да лекува от всичко или пък не наименувани още звезди, оставили техните откриватели безмълвни. Може би защото спрях да дишам или пък защото така трябваше да стане около очите се оформи лице. Описанието му оставих на тези без грамотност. Само така думи не биха го оприличили на нещо. Водопад от неизживени спомени се изсипа над главата ми и от свежестта му се усмихнах. Момичето от другата страна направи същото, като по този начин украси лицето допълнително. Дъхът ми се предаде. Тръгнах да пресичам улицата без да свалям нито погледа нито усмивката, а отсреща се случваше същото. Там на тази пешеходна пътека.
А ако тази сутрин не бях се събудил ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар