Съавтор - Цветелина Петрунова
Иван Иванов се спъна заради евтините си китайски
джапанки, полетя по стълбите и счупи стъклото, което гордо носеше
номенклатурното название „етажна собственост“. След това падна пред входа и
умря.
Четири етажа по-нагоре и на самият покрив младият, според общите представи Дамян, откриваше радостта от допира на женски гърди. Толкова много я откриваше, че теорията за големия взрив напираше със страшна сила в онази част от тялото му, която обикновено го правеше изправен.
В мазето на блока изгоря крушка.
Седмица по-късно в районното, разследващият полицай Хаджиев, се бореше с остатъци от предната вечер, кафе и култивирана пица. Само от последното изпитваше някакво удоволствие. Случаят, по който работеше, беше особено досаден. Обир, с двойно убийство, при това с ясен извършител.
Герасим, който пък беше нарочен за извършител, седеше на стола и се опитваше да запомни коя от ръцете му е лява и коя дясна. Белезниците правеха начинанието му почти непосилно. Струйка пот, вярваща в гравитацията, се спусна по гърбът му и допълнително го накара да се почувства безпомощен. В главата му самотно се простираше мисълта, че не е трябвало да ходи в този блок, в този квартал и най-вече в този ден. Можеше да мине и без откраднатия телевизор, все пак предната седмица беше успешна в някакъв смисъл. Облиза долната си устна, имаше вкус на нещо като сол, а след това реши, че е набожен и започна да се моли да не го бият пак. Вратата се отвори и влезе отговора на молитвите му. За съжаление беше с различно мнение и Герасим загуби съзнание.
Дамян падаше. Толкова бързо, че не сам не разбра как ще свърши. Кръвта му циркулираше в особено безобразен ред, навсякъде, във всеки крайник. Не искаше да отваря очи, защото се страхуваше, че всичко ще се окаже фалшиво. От друга страна така силно желаеше да ги отвори и да види как точно щастието го спохожда, но не смееше. Умря с усмивка.
Часовникът на стената беше спрял, но никой не го знаеше поне от две години. Стрелките му стояха неприлично разкрачени и очакваха някой да направи нещо, което поне малко да раздвижи скуката, която ги сковаваше. Вместо това започнаха новините по радиото.
***
Година по-рано в една прашна и меко казано неугледна
фабрика в малък, многомилионен град в северна китайска провинция две съмнителни
фигури седяха на изкривен от тежестта, както на взетите, така и на предстоящите
решения работен тезгях. Бяха съвсем сами, което само по себе си беше чудо в
държава, пренаселена до такава степен, до каквато беше пренаселена държавата, в
която се намираха двамата. Бяха сами, основно защото имаха сериозна причина да
бъдат сами, но и най-вече, защото бяха много неприятни на външен вид. Държаха
лицата си постоянно в сенките, защото така изискваше тайнствеността и
коварността на срещата им, но и защото крушките бяха от 100 ватови нагоре и
очите им напористо смъдяха.
Планът, който беше ни повече, ни по-малко от всеобщо
завладяване на света, се състоеше в една стройна и повсеместна подривна
дейност, състояща се от агресивен износ на некачествени и откровено боклучави
продукти, които да отслабят до пълно омаломощяване с крайна цел изтребване до
крак на цялото световно население. Целта беше да уморят всеки потребител по
земята, в три стъпки. Първата се състоеше в директно усмътртяване с токсични
оцветители, опасни детски играчки, дефектни гумени джапанки, повредени
електрически крушки, изключително хлъзгави секс играчки и химически затормозени
пшеничени кълнове.
Втората беше изградена основно от непредумишлени и
предумишлени убийства, главно в този ред, породени от незнание или силна степен
на изнервеност, газове и сърбежи от гореспоменатите продукти.
Третата и финална
фаза от коварния план за подмолно завладяване на света чрез изтребване на
населението му се състоеше в самоубийства на последните му жители, до един
полудели безумци.
