Баща

 “ Вики,

Пиша ти това писмо защото искам да знаеш, че ти вярвам, че всичко е наред и ще бъде така и за  напред. Ти си голямо момче, почти мъж и знам, че можеш да се справиш с всичко.  Въпреки това, ще се радвам да драснеш ред два на баща си, че да съм сигурен.

Татко ти,

Иван.“

Иван Деренов дописа писмото, сгъна листа и го прибра в плика. Тръгна да облизва ръба на капака му, но се сети, че вече това не е необходимо и отлепи предпазителя на самозалепващата лепенка, след което го затвори и се зае да пише адреса на получателя. Начинът, по който правеше всичко това, говореше за добре изградена рутина и абсолютно  отсъствие на непознати нови похвати. След като всичко с пощенския плик биде прилежно довършено, Иван се запъти по стълбището, водещо извън апартамента му, защото беше на работа и почти закъсняваше.

„Скъпи Вики,

Аз съм добре. Надявам се и ти да си добре и тайно вярвам, че ще разбереш намекът ми и ще пишеш, че си добре. Извинявам се, че не можахме да отидем заедно на риболов… Не защото нямах време, но защото винаги съм се страхувал да убивам живи същества и ме беше страх, че ще се изложа пред теб, като не мога да убия някаква си риба. Както и да е, оправдавам се, а не бива. Все пак, ако искаш, някога можем да опитаме да отидем на риба, ще оставя на теб да се справиш с улова, след като го извадим. Тук ми се иска да напиша от онези неща, как им казвахте, емотикони или нещо такова, дето се усмихва. Чакам да ми пишеш синко.

Твой баща,

Иван“

И разбира се Иван си понесе поредният работен ден, в който всичките му началници не пропуснаха да подчертаят, че са такива. С методи, които само един началник може да разбере или използва. Иван нямаше нищо против, даже не ги забелязваше. Той искаше само да се прибере и да провери пощата, нищо повече от това. Нито забележките им, нито бездушните думи, които уж минаваха за окуражаващи, нито и плановете им за развитие и оптимизация на работата му, а и тази на колегите му, го трогваше, че дори и интересуваше от части. Той просто искаше да провери пощенската си кутия.  Когато в сряда вечер, малко след като трамвая, минаващ на улицата на която Иван живееше, беше ударил неправилно паркиралият автомобил, притежание на бъдеща попфолк звезда, издрънча с цел да привлече колкото се може повече цъкащи с уста хора, той тъжно затвори празната пощенска кутия и изкачи седемдесет и шестте стъпала до квартирата си.  След като заключи вратата зад гърба си, седна и извади бутилката с водка.

„Скъпи Вики,

Пиша ти отовно, прости ми ако съм станал досаден, но като твой баща ми се налага да съм досаден. Ха, смея се, защото почти щях да напиша, че един ден ще разбереш, когато станеш баща. Обаче разбрах абсурда на това, което щях да напиша и за това спирам. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам за алкохола. Наистина е така и наистина не знам как да го преборя. В момента няма смисъл и да се опитвам отново, защото не го разбирам. Само ако не беше пил тогава… Пиша не разбираемо, за това спирам. Ще  ми се, ако е възможно, никога да не бяха измисляли алкохола!

Целувки (е не, това ще го задраскам!!),

Баща ти!

И.“

И тук Иван придърпа бутилката с водка, наля си голяма чаша и както всяка вечер, от половин година насам, се предаде пред нея. На другата сутрин стана и я изля в чешмата, точно както и през последните шест месеца, които вече нарекохме половин година. Направи си силно кафе, не му сипа захар, не само защото не беше купувал такава от много време, но и защото искаше да не усеща нищо сладко. Обу работният си панталон и се изкуши да провери пак пощенската кутия, но бързо размисли и се запъти към метрото. По пътя спря на две места – първото беше за да си купи варен геврек, а второто да го даде на едно сакато просещо дете.

„Вики,

Толкова много ми липсваш, че вече не знам как да започна писмото си. Искам да можеше да си тук, да можех да ти кажа всичко, което не ти казвах, само защото вярвах.. не мислех… не и това не, просто не ти казвах нищо, за да изглеждам сериозен. А не трябваше да е така, синко. Няма как да върна времето, но все пак те моля да ми простиш, ако можеш и ако искаш. Вече не мразя нито човека, нито алкохола, който беше изпил. Искам само да знам как си ти, как е майка ти… Ще й пратиш поздрави, нали!! Обещай! И пиши как сте, имате ли нужда от нещо. Знам, че тя ще каже нещо за яке, нали винаги й е студено! Чакам с нетърпение да ми пишеш!

Обичам те синко!

Иван!“

Иван затвори и този плик. Сложи марката върху него без да я мокри, пръстите му вече бяха обрали влагата от очите му и просто я пренесоха върху хартията. След като приключи с това, Иван стана, подмина шишето с водка, купчината вестници до него и прашасалата чаша, и отиде до големия скрин в хола. Там той отвори един от шкафовете му и постави пощенския плик вътре, там където имаше свободно място из между стотиците останали пликове. Всичките изглеждаха еднакво, някои леко вече пожълтяваха, но Иван не страдаше за остаряването им. След като затвори шкафа той взе рамкираната снимка под него и я доближи до гърдите си. На снимката бяха той, малко момче и красива жена, а в десният й горен ъгъл, по диагонал, седеше черна лента.