Чаках на пешеходната пътека. Исках да видя зеленото човече отсреща за да мога да премина. Дали така наречените извънземни са начин да преминеш от другата страна и защо някой е решил, че зеленото човече означава „премини”. Бях безкрайно убеден, че има малки зелени човечета. На всеки ъгъл.
Преминах и стигнах до уличката пред сградата, в която свирехме. Липсата на зелено човече на бариерата ме върна в реалноста. С един болезнен удар точно в брадичката. Да те бият невидими неща – мечтата на всеки психотерапевт. Забравих да ви кажа, че вече имах какво да пия – вино. Купих го от магазина до спирката и бързах да съкратя живота му в бутилката. И така бариерата е зад гърба ми, проблемите на човека от трамвая също, а това което загнезди в главата ми беше дали Стинг разбираше какво значи – „message in a bottle”.
За репетицията няма да кажа нищо.
По-късно крачех по стъпалата и мислех, че не мога да мразя. Но мразех. Най-вече себе си заради това, че не мога да мразя. Беше тъмно и съвсем скоро щях да разбера защо е тъмно. И се мразех. В малките си крачки нагоре виждах големи скокове към дъното. Чудех се ако сега си поръчам омлет с чии ли яйца щяха да го направят. И имам ли нужда от сол.
Точно след вратата на първия етаж се запитах какво значи да се събуждам. Реших, че не искам да се събуждам и моментално ми се доспа. Може би защото имах желанието утрешният ми ден да започне свежо и да съм се наспал преди това. Ръцете ми бяха свикнали да са сами и се справиха идеално – намериха цигара. Така стана, че седях на стъпалата и пушех. Синъо, сиво и облаци. А бях едва на първото стъпало. Светлината изчезна заедно с желанието ми да я има. Не станах да търся ключа към нея – хареса ми да е тъмно.
Не знам колко време съм седял или по-точно спал, но се събудих от собствената си кашлица. Груба, раздираща гърдите ми и кънтяща из входа. Знаете ли какво е да си чуваш мислите от страни, а кашлицата ? Бях жаден и станах. Бутнах вратата и се изсипах на улицата. Нощта също беше там – около паркиралите коли и над лампите. Погледнах нагоре. Имаше облаци, от ония дето се чудиш дали са сиви или черни. Правилно ли беше да се каже, че когато има облаци не се вижда небето или пък облаците бяха небе.
Лесно намерих денонощен магазин. Когато ставаше въпрос да намеря нещо, което да ме трови , направо бях цар. Нищо не в състояние да ме спре. И ето ме отново ухилен, с бутилка мерло – от онези с капачките на резба, защото, разбира се не носех тирбушон с мен. Една от постоянно повтараните от мен грешки. Познавах района и се запътих към една малка градника с пейки. Там нямаше лампи и зрители, които да гледат моя бъдещ етюд с бутилката мерло. Извадих си цигара.
Преминах и стигнах до уличката пред сградата, в която свирехме. Липсата на зелено човече на бариерата ме върна в реалноста. С един болезнен удар точно в брадичката. Да те бият невидими неща – мечтата на всеки психотерапевт. Забравих да ви кажа, че вече имах какво да пия – вино. Купих го от магазина до спирката и бързах да съкратя живота му в бутилката. И така бариерата е зад гърба ми, проблемите на човека от трамвая също, а това което загнезди в главата ми беше дали Стинг разбираше какво значи – „message in a bottle”.
За репетицията няма да кажа нищо.
По-късно крачех по стъпалата и мислех, че не мога да мразя. Но мразех. Най-вече себе си заради това, че не мога да мразя. Беше тъмно и съвсем скоро щях да разбера защо е тъмно. И се мразех. В малките си крачки нагоре виждах големи скокове към дъното. Чудех се ако сега си поръчам омлет с чии ли яйца щяха да го направят. И имам ли нужда от сол.
Точно след вратата на първия етаж се запитах какво значи да се събуждам. Реших, че не искам да се събуждам и моментално ми се доспа. Може би защото имах желанието утрешният ми ден да започне свежо и да съм се наспал преди това. Ръцете ми бяха свикнали да са сами и се справиха идеално – намериха цигара. Така стана, че седях на стъпалата и пушех. Синъо, сиво и облаци. А бях едва на първото стъпало. Светлината изчезна заедно с желанието ми да я има. Не станах да търся ключа към нея – хареса ми да е тъмно.
Не знам колко време съм седял или по-точно спал, но се събудих от собствената си кашлица. Груба, раздираща гърдите ми и кънтяща из входа. Знаете ли какво е да си чуваш мислите от страни, а кашлицата ? Бях жаден и станах. Бутнах вратата и се изсипах на улицата. Нощта също беше там – около паркиралите коли и над лампите. Погледнах нагоре. Имаше облаци, от ония дето се чудиш дали са сиви или черни. Правилно ли беше да се каже, че когато има облаци не се вижда небето или пък облаците бяха небе.
Лесно намерих денонощен магазин. Когато ставаше въпрос да намеря нещо, което да ме трови , направо бях цар. Нищо не в състояние да ме спре. И ето ме отново ухилен, с бутилка мерло – от онези с капачките на резба, защото, разбира се не носех тирбушон с мен. Една от постоянно повтараните от мен грешки. Познавах района и се запътих към една малка градника с пейки. Там нямаше лампи и зрители, които да гледат моя бъдещ етюд с бутилката мерло. Извадих си цигара.
Няма коментари:
Публикуване на коментар