В двора

     Улица „Люляк“ беше къса и слабо оживена. Едва няколко стари кооперации съжителстваха на нея от години и дори паветата й изглеждаха като нови, защото почти никой не минаваше от там. В една от тези кооперации живееше човек, на пръв поглед странен и затворен, защото рядко напускаше улицата, но пък жителите й го познаваха добре и го ценяха. Ту щеше да нахрани нечия котка, докато стопанина й е на работа или пък да измете изпопадалата шума есенно време. Никой не знаеше името му или от къде се е взел, но и никой не се интересуваше.

     Човекът живееше на първия етаж, на стара сграда с малък двор, чиято единствена ограда беше нисък жив плет. Оградата беше силно казано, защото дори и малко дете можеше да я прескочи с лекота, но пък за сметка на това беше перфектно поддържана и подстригвана редовно. В средата на самият двор се намираше най-ценното за обитателя на първия етаж на сградата – голям и красив розов храст. Старателно окопаван и поливан с любов, той бе затрупан с прекрасни червени цветове, но от тях най-много се открояваше един – този на кърваво червеното стъбло. Да, имаше такова стъбло и то беше единствено сред останалите по-скоро зелени, че дори и мъничко кафяви. Не намирам за нужно да казвам на кого дължеше прелестта си този храст или какви грижи полагаше той за нея, защото драгия читател вече сам може да се досети.

     Една нощ човекът сънува, че страшна градушка е потрошила храстът и се събуди, челия облял в пот и страшно разтреперан. Приготви си чадъра и не мигна до сутринта, готов ако завали да излезе и да го закрие. Компания му правеше радиото, по което той на всеки половин час слушаше прогнозата за времето, за да е спокоен. Накрая, когато слънцето изгря, човекът си легна изнемощял и пак сънят му не беше спокоен. Не можеше да се има вяра на метеоролозите.  

     Един друг ден улично куче, прескочило ниския плет, препика храста. Човекът отдели цял следобед за да го почисти, като поливаше внимателно с маркуча, така че дори едно цветче да не пострада и да се отрони. Съседите му го наблюдаваха и колкото и да го намираха за странен, а по-крайните дори за луд, му се възхищаваха на отдадеността към това му занимание. Следващата седмица човекът хокаше всички кучета, обитаващи улицата, а на по следващата отново започна да ги храни и гали, сякаш бяха негови деца.

     Една сутрин, малко преди обичайното си време за ставане, човекът се събуди в необяснима паника. Нещо се случваше и той забързано изскочи от завивките си за да разбере какво. Изтича до прозореца и видя млад мъж, надвесен над храста. В ръцете му бяха всички рози, а храстът беше опустял. Гняв завладя човека, той трескаво затърси нож или каквото и да оръжие, за да излезе и да накаже наглия крадец. Докато се луташе из къщата в своето търсене от младежа не остана и следа. Замаян, разтреперан и разплакан човекът седеше над съсипания храст и се оглеждаше на всички посоки за да види крадеца. Искаше да го настигне и да го убие. Сетне мисълта да го убива го ужаси и той безсилно отпусна ръце. Неподострания от години кухненски нож падна глухо на земята, а човекът клекна и започна да гали това, което бе останало от храста. Няколко червени листенца се премятаха по земята, паднали от грубите ръце на похитителя. Човекът се прибра и го замрази дълбоко, дори всяка вечер преди лягане си пожелаваше да му се случи нещо лошо.

     Мина време, храстът вече бе изсъхнал, защото човекът изпитваше омраза, която отнемаше цялото му време и той така и не поднови грижите си за него. Дните и нощите се редуваха без ясна граница, точно както омразата и самосъжалението, закотвилите с в сърцето на човека. Съседите му се притесниха, че не го виждат вече в двора, нито покрай розовия храст, нито да храни птиците или котките, дори живият плет заприлича на купчина струпани клони. Малцина бяха забелязали липсата на розите, но повечето я отдаваха на странностите на човека и смятаха, че той ги е обрал и изхвърлил. Като цяло живота на улицата си вървеше кротко и спокойно и без неговото присъствие.

     След месеци човекът се събуди или поне така реши, че е направил защото вече не помнеше кога заспива, кое е нощ, кое е сън и кое е изгрев. Беше се уморил да се преструва, че мрази и разбираше, че не е прав да изоставя всичко защото е загубил смисъл. Имаше гълъбите, така заблудени и кълвящи безразборно, котките, отриващи се в краката му и малката ограда, която сякаш бе забравил. Светът се нуждаеше от него, а той бе сляп да страда, защото бе мислил само за себе си и собствената си загуба. Реши, че е време за промяна.

     Събрал сили, сресан и обръснат, което не му се беше случвало от време, което не помнеше, той излезе на двора с градинарска ножица в ръка. Дневната светлина за миг заслепи очите му и той ги притвори но смело се запъти към живия плет. Отдели му половината си ден и накрая доволен и уморен, го видя отново, така както е бил преди – безупречен. Обърна се да се прибира и изпита лек страх да погледне към храста. Все пак се реши и това, което видя почти го накара да припадне. Сърцето му замря, за даде време на мозъка му да осмисли гледката. След това отново заби, а човекът се затича към храста и падна на колене.

     Сред изсъхналите стъбла, изпопадалите и вече изгнили листа, червеното стъбло бе живо, а на върхът му имаше малка пъпка, готова всеки миг да разцъфти. Тя се бе върнала, животът му се беше върнал. Сълзите му от радост напираха, но вместо да заплаче той се наведе, целуна малката пъпка и започна да разчиства от изсъхналите листа. 

Пожелания

Емил Димов отново чакаше метрото в станцията, така както го правеше през последните няколко години. Или поне от както имаше метро, преди това беше чакал нещо друго, за което уви вече не си спомняше. Рутината на чакането отлично се покриваше с ежедневното му алкохолизирано състояние и той изглеждаше повече  като част от метро-станцията, отколкото като човек. Всъщност, самият той не се определяше като такъв и за това не обръщаше особено внимание на нарицателните, които чуваше по свой адрес, камо ли пък следеше кой и кога ги казва. Значение имаха само няколко дребни неща – да има пиене, да дойде метрото и да се върне пак на другия ден на същото място за да започне от първото нещо, изброено сред този низ от важни дела.

Докато Емил чакаше своето метро и пиеше от своята бутилка, за която смяташе, че крайно несправедливо го мрази и поради това всяка вечер свършва преди него и той е принуден да заспива преди това, за да не го вижда, Емил видя майка с дете. Детето беше малко, едва ли имаше 4-5 години, но изглеждаше някак си неописуемо живо до своята майка, която пък носеше лице на изморен човек.  Емил се зарадва на детето, почти му се усмихна, но се спря, защото знаеше как изглежда отстрани пиян и мръсен човек, който гледа млада майка с още по-младото й дете. Според обществото това беше педофилия, още повече събрана с алкохолизъм, тя водеше до почти задължително хулене, линчуване, а често и арест.  Днес не беше ден за това и Емил реши да си придаде толкова безизразна физиономия, че почти прекали и заприлича на статуя, сътворена от отчаян скулптор, който е решил че е време да смени попрището си. Когато майката приближи, той я чу да говори по мобилния си телефон. От малкото, което  чу, Емил разбра, че детето е болно и то сериозно. Нещо в него трепна и той си пожела ако може неговият живот, или поне това, което му оставаше, да се прелее в това дете и то да живее вместо него. Така и така беше безполезен и заемащ прекалено много време, място и социални издръжки (последните вече му бяха спрени), че да тормози целия човеко поток с вмирисаното си от пот и алкохол съществуване. Затвори очи и зачака да стане чудо! Чудо, което да прелее живота му в този на детето и то да оздравее, да живее и стане велик лекар, изцеляващ болните от рак или обикновена депресия хора. Когато ги отвори разбра, че отново е заспал и в станцията няма вече никого… Освен полицаите, които за пореден път го изгониха навън.

Емил почти пропълзя от метро-станцията и когато излезе навън се замая от чистия въздух. Станцията беше крайна и като такава се намираше във все още не застроен квартал, представляващ предимно полутревисти поляни, отрупани със започнати строежи и следи от асфалт, бетон и нещо като локви от последният дъжд. Но поне имаше въздух вместо изгорели газове. Емил се постара да не се прехласва или поне да не пада докато се поотдалечи малко от станцията и седна (според него седна, но всъщност се свлече до основите на една от сградите в строеж) на земята. И тогава видя, че почти беше смачкал малко кученце, което лежеше под него. Взе го в ръце и се огледа в търсене на отговор. Кученцето наистина беше малко и приличаше на добре охранено мишле. Емил забеляза майка му, която лежеше и кърмеше братчетата му, само на метър от мястото на което той искаше да седне и да прекара нощта, докато решава поредната кръстословица за личното си съществуване. Кучката кърмеше останалите си деца и изглеждаше леко разтревожена, но не помръдна за да направи каквото и да е за кутрето, което Емил почти наседна. Това малко го натъжи, но той си го обясни просто – „когато се отделяш от желанието да съществуваш, самото съществуване спира да го е грижа за теб“. Емил седна и отново поиска да направи нещо за да промени развоя на събитията. Пожела си, както и с малкото дете, неговият живот да се прелее в малкото, нещастно плъхоподобно кученце и то да оцелее, вместо него. Прилоша му, за миг загуби съзнание и когато отново бе на себе си видя кученцето, което със скимтене се върна при майка си, разбута останалите и започна да бозае. Емил се отпусна и затвори очи.

Когато ги отвори, кученцето седеше пред него, размахваше опашка и издаваше звуци, които след време щяха да се наричат лай, но засега бяха по-скоро щастливо скомлъчкане. Емил стана, наистина много трудно, след което потърси бутилката си и когато я намери му стана тъжно от нивото на течността, което тя съдържаше – наистина почти никакво. Закрачи в тъмното, почувства се непознато за него слаб и реши, че може би е защото това, което липсва в бутилката вече тече във вените му. Походи така известно време и се спъна в нещо, падна и главата му се приземи до малко храстче, което след известно съгласуване на лунната светлина и неговото зрение, заприлича на роза. Обаче беше съсухрена и линееща роза, някак сива дори на ярката нощна светлина. Емил понечи да се изправи, но сивотата на розата го задържа върху хладната почва и той се размечта да има стимул да стане. Пожела си розата да е червена, а не така никаква, посегна и я стисна. Убоде се, но не го заболя. Каза на глас, че дава кръвта си, за да я обагри и тя да е красива, напук на нощта. Почувства ужилване и силна болка в дланта си и отново загуби съзнание.

Очите му бавно се отвориха за да може да се фокусират върху най-красивата и огромна роза, която Емил беше виждал. И не само роза, но цял храст с рози, коя от коя по-червени, разлистени и жизнени.  Аромата, който се разнесе от там, го прониза и се вля в цялото му същество, той потръпна от красотата му и реши, че трябва да продължи. Опита да се подпре на лакът за да стане, но се събори на земята. Погледа невярващо немощната си ръка, за да види отговора на причината да не може да се изправи. Вместо това видя почти съсухрената си ръка, която само до няколко часа изглеждаше далеч по-жива и силна. Потърси помощта и на другата, но и тя беше в същото състояние. Емил намери почти празната бутилка и с кански усилия я хвърли далеч от себе си за да я счупи. Нито успя с идеята за далечно хвърляне, нито я счупи. Но все пак се изправи.

Няколко минути по-късно стигна до локва, осветена от лампа, на ъгъла на един от заградените с тел строежи. Видя отражението и се изплаши от изцяло бялата си коса. Това, което виждаше в локвата му напомняше за него, но след примерно четиридесет години. Емил се олюля и потърси стена, на която да се облегне. Идеята нещо да му пази гърба, докато разбере в какъв точно кошмар се намира, страшно много му хареса и го обсеби напълно. Докато търсеше това място, което в съзнанието му носеше името „спасение“ Емил стигна до най-неосветеното място на строежа. И отново падна, но този път в съзнание, само за да може да разбере колко безсилен може да е сред тъмнина и напълно непозната обстановка. От много месеци (май години) насам се почувства трезвен и това почти му хареса, поне до момента в който реши, че е и трезвен е толкова безсилен, колкото и пиян. Разликата в този момент беше, че първото не го бе осъзнавал или помнил, докато сега всичко беше болезнено реално.  Тогава видя нещо, което трябваше да бъдат звезди, но ги криеше облачно небе. Пожела си да умре след като ги види, всичко в него беше готово да даде оставащият му живот за да има ясно нощно небе – от онези, които си имат хиляди звезди, стотици мъглявини и една луна, която ги обединява и ги кара да са нощ. Небето грейна, Емил му се покори и осъзна, че това е краят, който може да понесе. Всичко ставаше все по-ярко, звездите слизаха към него, като неуморни работници, които да го повдигнат. Вече не бяха подредени в съзвездия, а се движеха свободни, неподвластни на нищо, което земният гений можеше да опише в учебници и научни статии. Мъглявините засияха, плюейки на името си и огряваха всичко и всеки. Накрая се приближи Луната и го прегърна. Емил винаги беше вярвал, че тя е бяла, но точно сега, на края, видя всички цветове в нея. След това нищо не угасна, не дойде края и не настъпи мрак, но той разбра, че всичко вече е свършило за него. Отпусна се и остави времето да свърши, мислите му го напуснаха, чувствата също. Остана само тихото, спокойно усещаше на края.

Когато се събуди, Емил видя друг вид светлина и веднага я позна, защото обикновено го боляха очите, когато се среща с нея. Слънцето грееше над него, но този път не си пожела да го няма. Усети, че главата му не пулсира така, както обикновено правеше и се опита да не мисли, че е в Рая, защото беше практичен човек и знаеше, че няма как да е попаднал там. Притвори клепачи и когато отново ги отвори, се увери че всичко това е реално. Над него стоеше човек в униформа на пазач и говореше. Емил не чуваше думите му, но през лъчите те звучаха някак успокоително и не до там непонятни. Всичко това го накара да се чувства жив.

Пазачът, който седеше над непознатият бездомник, очевидно припаднал след поредния запой, се молеше той да е добре. Беше готов да предложи частичка от себе си, за да може този човек да продължи да живее.