Такси до Камбаните

ШОФЬОР – около 35 годишен

ЖЕНА – около 40 годишна, добра външност, облечена в лека вечерна рокля с дълбоко деколте и жилетка.

Таксито е спряло, ЖЕНА отваря вратата, качва се и наглася  роклята, така че да се виждат добре краката й.

 

ЖЕНА

Добър вечер, до Младост 4 може ли?

ШОФЬОР

Разбира се, само ще ми кажете къде точно.

ЖЕНА

Ще ви кажа.

ШОФЬОР

На работа ли там?

ЖЕНА

Почти.

ШОФЬОР

Всички работят там вече, с тия фирми и чудеса. Направо не е истина, всеки ден карам разни хора към тоя бизнес парк.

ЖЕНА

Аз не съм точно за него. По-скоро… някъде покрай Камбаните.

ШОФЬОР

Е не е ли късно за разходки, минава седем.

ЖЕНА

Няма да се разхождам.

Пауза

ШОФЬОР

Ясно. Значи пак по работа ама…

ЖЕНА

Намираш ли ме за красива?

ШОФЬОР

Моля?

ЖЕНА

Харесвам ли ти?

Пауза

ШОФЬОР

Да, изглеждате много добре. И роклята… и всичко…

ЖЕНА

Значи би ме изчукал?

ШОФЬОР

Какво? Пари ли нямаш?

ЖЕНА

Нали каза, че ти харесвам? Значи би ме изчукал. Защо ако ме харесваш, да не го направиш?

ШОФЬОР

Аз съм женен… освен това, можеше да кажеш, че нямаш пари за возенето.

ЖЕНА

Заеби го возенето. Не ми пука за него! Ще ме чукаш ли или не?

Пауза

ЖЕНА

Ясно. Няма… спри колата тогава.

ШОФЬОР

Не сме стигнали.

ЖЕНА

Спри шибаната кола. Щом не можеш да ме изчукаш не искам да пътувам с теб, ок?

Колата спира. ЖЕНА слиза.

По съседски

Отворих си бирата половин час след като се бях прибрал от работа. Денят ми не беше добър, но навика от повтарянето на подобни гадни дни, си каза думата и не ми правеше впечатление. Виж обаче жегата тормозеше. Миризмата на улицата и усещането, дишам прах ме депресираха. Отвън редовно някой  изливаше старателно таено мразене върху клаксона на колата си, точно в момент в който не очаквах, та ме постресна. На влизане в кухнята пък си закачих тениската за дръжката на вратата и тя се разпра. Всичкото това се случваше под постоянния поток от пот.               

Седях и несполучливо се опитвах да забравя работата си, да се отпусна и както му се вика – да почивам. Жена ми беше нощна смяна, денят беше петък, а амбицията ми беше да се натряскам сам. И тогава на вратата се позвъни. Игнорирах. Позвъни се пак. Пак игнорирах. Третия път ме нервира, заради което станах – оказа се грешка от моя страна. Отварям нервен и какво да видя – Дончо. Нервите ми се изпариха сварени от огън, който моята собствена глупост бе запалила. Но беше късно.

Сега е момента да ви кажа няколко неща за Дончо. Дончо е от онези същества, които природата създава за да ни предизвиква. Той акумулира досадното от мухата, дразнещото от комара и влудяващото от скърцащата врата в едно. Сам по себе си е безсмислен, целта на живота му е обществена енигма, но той съществува, той е жив незнайно заради какво и как! Професиите му са стотици, като във всяка е експерт, но повечето е практикувал за по няколко дни.  Глух за околните, той е гласът, самия Учител на Кастанеда, проповедник на църквата на нежеланото слово, председател на Съюза на нежеланите събеседници. И тук идва най-странното – Дончо има невероятна слава сред жените, както и безброй много завоевания там. Както самия той казва – „Аз съм Дончо Кукувицата, щото яйцата ми са винаги в чуждо гнездо!“. И винаги се смеe гърлено след това.

Та Дончо влетя в апартамента ми веднага след като му отворих и не ми остави време да реагирам. Не, че реакция беше възможна – за мен времето в момента беше нещо, което знам че се измерва, но не и защо. Дончо носеше шише мастика, ледена, което размаха гордо пред очите ми. „Това“ – каза – „виждаш ли го? Запотило се е като невръстно девойче на първа среща“. И се разсмя! Бутнах вратата, макар че за момент се изкуших да изляза и да избягам. „Аз не те питах, ма Ванчето“ – жена ми – „днес каза, че си сам и викам  дай да ида да се натрескаме с момчето бе!“. Пак смях! „К‘во гледаш се едно ти сменят водата бе, донеси чашки.“ Дончо се настани доволно на дивана и взе да преглежда каналите по телевизията. „Това почна да се топли!“. Бях като робот – донесох две чаши, налях кана вода от чешмата и седнах на масата до Дончо. „Абе да им еба майката на тия, ако  нема мач, човек нема какво да гледа бе!“ Дончо се зае професионално да разлива мастиката, с по една две капки вода – „да станело като мъгла“.

Още малко за Дончо. Дончо пие много, ама адски много. Дончо е преработвателна фабрика за алкохол и основен спонсор на производителите на средства против махмурлук.

Дончо взе да бълва за последната си работа и как мислил да я сменя. „Тея ми се правят на хитри. Ше ме учат как се реди щанд! Аз съм измислил щанда бе! Барем тоя с пиенето“. И отново смехът! „Ма ти нещо не пиеш май, а?“. Посегна и си ударихме чашите, неговата се изпразни в гърлото му и той се зае да я пълни наново. „Абе, ходи ли ти се на риба у неделя?“. Кимнах някак си и се молех да изглежда като не. „Може верно да отидем на риба, мъжки кеф да си направим“. Смях. „Споко бе, мъжката любов деца не хваща!“. Тук ме удари по рамото, гаврътна си мастиката и така се засмя, че мислех че никога няма  да спре.

От вън се чуха спирачки, клаксон и силно изтряскване на ламарина. След това задрънчаха натрошени стъкла. Дончо скочи и отвори прозореца. „Мале, тия си ебаха майката. Ела да скиваш.“ Не ми се ставаше, но и тялото е като Дончо – не те чува и не те отразява понякога –та станах и отидох. Катастрофата не беше толкова впечатляваща, то няма как й да е, но в очите на Дончо си беше зрелище. „Виде ли ся що не харесвам Опели – погледни го тоя така е намачкан, че прилича на хазяйката на шун…“ насилих се да не го слушам повече, но смехът му ме обсеби. Обърнах се и се върнах на масата, където ме чакаше единственото нещо, даващо поне някакъв приятен вкус на вечерта – мастиката.

Дончо още малко поцъка и коментира катастрофата, изпуши една цигара и се върна на масата. „Това с цигарения дим верно гадна работа бе братче. Ей ся  - у вас не се пуши и си мирише екстра. Ако дойдеш у нас – нема да ти казвам за какво става на въпрос. Мирише на потен пор!“. Помислих си, че може би се дължи на собственика, а не на цигарите и се ухилих. Дончо забеляза усмивката ми и се разтресе от смях. Съжалих за проявената емоция. „Ама батко ти Дончо ги знае лафчетата, а?“. Има ли смисъл да казвам какво следва. „Ей това е едно от нещата, които трябва да научи всеки мъж – разсмееш ли жената, все едно си я свалил наполовина!“.

Имах нужда от самота повече от всякога. Дончовото присъствие ме унищожаваше и при това адски бързо. Трябваше ми спасение, някакъв план или каквото и да е. Наистина, мастиката беше чудесна, но не и този, който я донесе. Реших се и го казах – „Дончо, знам че ебеш жена ми!“. Тъп поглед. „Какво каза?“- пита ме той. „Казах, че знам че ебеш жена ми!“. „Абе брат ти май се напи?“ – поне не се захили, че даже и малко се смути. Станах още по-убедителен – „Няма проблем и аз я еба. Значи сме квит“. Дончо стана, огледа се неловко, посегна към чашата, но се отказа и с тъпа усмивка се изниза. Чух как изтряска вратата в коридора и ми олекна. Сипах си чиста мастика, хич не ми беше до тъпата му „мъгла“. Отпих доволно и ми светна!

            Сетих се, че аз блъфирах за жена ми, а Дончо си тръгна притеснен и без да каже нищо.

Неделя и забраната

Този ден валеше. От онзи тип дъжд, който по-скоро е леко досаден и монотнен, отколкото напоителен. Вече няколко часа небето плачеше срамежливо, без изгледи за сериозен рев. Сиви облаци покриваха всичко над селото и единствено заради часовниците можеше да се познае кое време на деня е в момента. Все пак имаше някаква светлина, леко размита и мъглява. Часът наближаваше девет, а всичко навън бе мокро.

Момчето се събуди, разтърка очи и чу барабаненето на капките по перваза на прозореца. В стаята беше тъмно, слънцето не се виждаше и момчето за момент се изкуши да заспи отново. Разколеба се от миризмата ма мекици и то такива, които със сигурност бяха приготвени преди минути. В краката на момчето лежеше котарак, свит на кравай. Когато то се размърда, котаракът стана, протегна се, скочи на пода и измяука пред затворената врата. Момчето също стана от леглото, облече дрехите си и погледна през прозореца. Съжали, че е неделя, защото днес не беше на училише и мислеше да играе навън, но с този дъжд планът ставаше неизпълним. Котаракът измяука по-настояващо и момчето му отвори, след което го последва надолу по стълбите.

В кухнята царуваше миризмата на мекици и сварено мляко. Момчето, вече умито, поздрави баба си и седна на масата. Баба му постави пред него чиния, пълна с мекици, чаша мляко и буркан с малиново сладко. Момчето започна да закусва, а котаракът откри топлината пред печката и реши да легне там. Под звуците на дъжда отвън и бумтенето на печката момчето започна да се храни и да мисли какво точно да прави днес. Можеше да чете книга (беше се научило скоро да чете и от тогава непрекъснато му се четеше) или да се качи на тавана и да разглежда старите вещи там, разбира се имаше и някаква надежда навън да спре да вали, но на това не можеше да се разчита чак толкова много. Отвън се чу глух камбанен звън и заради времето заглъхна на мига. След известно време камбаната отново удари. Бабата на момчето излезе на двора на къщата, отвори дворната врата и погледна на улицата. Прекръсти се набързо и се прибра. Момчето дояде закуската си, наметна якето си и излезе на двора.

Дъждът го обгърна, сякаш бе пухена завивка и момчето потръпна от хладината на утрото.  В единият ъгъл на къщата, там където се намираше курникът, кокошките стояха неподвижни, а от телата им се стичаше вода и се вдигаше пара. Изглеждаха тъжни. Момчето се замисли защо стоят на мокрото, а не се прибират под стряхата, реши че може би така се почистват и ги остави на саме с дъжда. Черньо, голямата немска овчарка, се беше скрил в дървената си колиба и само носът му надничаше от време на време навън – все пак трябваше да върши работата си на пазач. Момчето погледна към Черньо, Черньо го забеляза и момчето беше сигурно, че сега той маха с опашка вътре в колибата си. Камбаната удари пак и момчето тръгна към дворната врата. Когато я достигна се замисли за момент, сякаш се колебаеше дали иска да я отвори след като видя баба си да се кръсти. Не разбираше какво точно значи това действие, но баба му се кръстеше само когато се случеше някаква беля или говореше за нещо много лошо. Любопитсвото все пак надделя и момчето отвори портата.

На отсрещната страна на улицата, пред къщата на Караславови, бе паркирана  голяма черна кола, със сребрист кръст на покрива. Няколко човека, до един облечени в черно,  се суетяха около колата, . Излезе жена и момчето, въпреки шумът на дъжда, я чу да плаче. Жената от време на време поглеждаше към небето, казваше нещо, все едно му се караше и дърпаше косите си. Черната й забрадка падна в една локва и за секунди се смачка, напоена с кална вода. В този момент бабата на момчето го дръпна за рамото, затвори вратата и го прибра обратно под навеса в двора. Там му се скара и му забрани да излиза на улицата и да гледа към къщата на Караславови. След това бабата се прибра обратно в къщата, момчето остана загледано към затворената врата и любопитсвото му растеше, сякаш бе кокиче в ранна пролет. Не искаше да нервира баба си и за това реши, че няма да отваря вратата и да излиза на улицата. Обаче искаше да види какво ще се случи там.

Доближи оградата и се опита да наднкине през нея. Това беше почти невъзможно, защото дъските на оградата бяха много близко една до друга и трудно можеше да се види нещо през тясното процепче, което се образуваше  между тях. Момчето започна да обхожда оградата с надеждата да намери по-широк процеп, за да може да вижда добре. Докато се движеше и гледаше към къщата от среща, дъските и гледката се редуваха накъсано, като в старите анимационни филмчета, които дядо му пускаше на проектора в къщата. Един кадър къщата с хората, следващият дъска от оградата, после пак хората, оградата… И всичко ставаше все по-интересно когато момчето ходеше по-бързо. Така, загледано към къщата отсреща, то не видя една локва и стъпи в нея. Ледено студената вода се просмука през обувката и чорапа и захапа жестоко ходилото му. Тогава момчето видя малка дупка, образувана от изрязан чвор, в една от дъските на оградата. То се наведе, погледна през нея и видя няколко мъже да носят над главите си голям и издължен черен сандък. Мъжете се опитваха да го качат в колата, а до ревящата жена се бяха събрали още две, по-млади и също плачеха. Чудно защо? В този момент момчето чу гласът на баба си и  рязко се обърна. Бабата се бе показала на прозореца и размахваше гневно пръст. Последва нова тирада и категорична забрана на момчето да се опитва да гледа към забраненто място. Момчето кимна, че е разбрало и се отдалечи от оградата. Бабата го проследи с поглед, след което затвори прозореца и известно време продължи да го гледа зад стъклото. Котаракът беше седнала до нея и разсеяно гледаше навън.

Момчето се доближи до навеса и вече наистина се чудеше защо баба му не му дава да гледа какво се случва при Караславови. Защо не трябваше да ги вижда и какво правеха тези хора там. Дали Караславови се изнасяха? Сигурно беше това, нали онези мъже товареха големия сандък в колата. Момчето твърдо реши, че трябва да разбере какво става. Тогава видя ореха пред курника. Беше близо до оградата и доста по-висок от нея – перфектно място за наблюдаване. Момчето погледна към прозореца за да провери дали баба му е там и след като се увери, че я няма, тръгна към ореха. Продължаваше да вали, кракът му бе подгизнал, но момчето не усещаше нито студ, нито влага. Желанието да разбере какво става при съседите му бе отнело всички сетива. Когато доближи до ореха и погледна нагоре, Черньо излая веднъж. Момчето не го чу и продължи да гледа към клоните на дървото, търсейки маршрута си. Водата влизаше в очите му и доста  пречеше, но момчето се ориентира най-накрая и започна да се катери. Подскочи и опита да се хване за един от по-ниските клони, но не успя и тупна на циментовите плочи. Черньо излая още веднъж, момчето се обърна и му направи знак с пръст да мълчи. След това, отново подскочи и успя да се хване на клона, сетне се набра и стъпи на него. Продължи да се катери и напук на мокрите клони и сипещият се отгоре му дъжд, скоро стигна почти до върха на дръвото. От тук виждаше перфектно отсрещната къща и случващото се пред нея. Колата вече потегляше, а зад нея имаше цяла тълпа хора в черно. Някои носеха чадъри, други  се бършеха с носни кърпи. Ревящата възрастна жена, подкрепяна от двете млади ходеше след колата и сякаш бе заспала. Пред колата, която сигурно заради лошто време се движеше доста бавно (поне според момчето) вървеше Иван Караславов и носеше голям дървен кръст. На момчето това му се видя много странно и вече не мислеше, че Караславови се изнасят. Тълпата хора и колата почти стигнаха ъгъла на улицата и вече не се виждаха добре заради няколко клона пред момчето. То се пресегна да ги помести, но не успя и за това реши да се покаери на тях. Хвана единия с ръка и се оттласна от този, на който се държеше до преди малко. Кракът му срещна дргуия, мократа обувка се отърка от мокрия клон… и се хлъзна надолу. Момчето размаха ръце в опит да се хване за някой от клоните, но мокрите листа се хлъзгаха и му пречеха и то полетя на долу. Момчето падна на плочките под дървото и спря да мърда. Под него се появи разширяващо се кърваво петно, което избледняваше в краищата си, смесвайки се с вода. Черньо се разлая силно, една жена от процесията се обърна към къщата и се прекръсти, след което се скри зад ъгъла и улицата опустя.

Дъждът валеше, все така монотонно и равнодушно.

Дъждовен ден

 

-            "Добре, ще дойда."

Проехтя гръмотевица и затворих телефона. 

Хич не ми се излизаше, нищо че на вън валеше, а аз обожавам дъжд. Точно днес обаче не исках да правя нищо, просто ми се киснеше в кабинета. Имах уиски, евтини турски пури и четири стени, които да държат навалицата далеч от мен. Чувствам се толкова отегчен от хората и техните проблеми, че ми се ще да не съм човек. Уви няма как.

През ден в кантората ми идват всевъзможни, най-често напълно ненормални хора, които искат да преследвам, снимам и разобличавам също толкова ненормални други хора. И всички смятат това за нормално. И разбира се,  плащат за него.

Но днес, не, днес не искам да излизам. Господи как ми се ще да се случи нещо, да си намеря извинение,  ако ще и времето да се свърши, но да не излизам навън. На пук на дъжда – той е красив и от далече. За момент се замисилх да позвъня обратно, но се сетих, че тя ми се обади от уличен телефон. По дяволите, няма нищо по-лошо от липсата на оправдание. Отпих, изцедих в чашата последните капки от тази бутилка и си отворих нова.

На стената срещу мен висеше снимката на един дебел банкер – чукаше се с ученички от девическия колеж, за което плащаше огромни суми. Жена му обаче по-добре се ориентира на кого да плати. Сега свинята е в затвора, мадамата притежава милиони, както и безкрайна благодарност към мен, поне един път седмично на кушетката в кабинета ми. Това беше последният ми голям случай преди сегашната суша. Е суша за мен, а отвън порой.

От вън се чуха спирачки, клаксон и може би псувни, размити от шума на дъжда. Уж този шум успокоява, а пък хората изглеждат доста изнервени когато вали и по някакъв начин го усещат директно. Не като мен през прозореца, с чаша уиски и неописуемото удоволствие на домашния халат. Трябва ми оправдание, не искам да излизам. Защо тя не разбере без да й го казвам. Днес ще бъда само със себе си.

Облегнах се на стола, свалих пантофите си и качих краката си на бюрото. Имах нужда някой да ги разтрие, но повече се нуждаех от това да съм сам в момента. Толкова сам, колкото мога.

При съседите звучеше радио. Джаз. Всички напоследък са луди по него. Дори и аз, признавам си тази социална привързаност. Заради това радио ми се допи още повече и доизлиза още по-малко. Перфектно – щях да седя, да пуша, да пия, да слушам музика, да разполагам само със себе си и да знам точно как да се възползвам от това. Майната й, ще си измисля оправдание по-късно. Или никога. 

Момента беше мой. Сетих се за първия си случай – възрастна жена искаше да разбера кой скубе цветята на верандата й. Киснах денонощия наред, скрит в храстите отсреща. Нищо не се случваше, освен в съседната къща. Там живееше една от най-красивите жени, които съм виждал. Страхотни крака, руса къдрава коса стигаща до под раменете, стегнато тяло и гърди твърди като политиката на Сталин. Кибичех пред верандата на бабката, мацката всеки път се разхождаше гола на излизане от банята и се наложи да успокоявам нагона си сам, в същите храсти в които дебнех. Накрая не издържах и накарах едно негърче да оскубе цветята на старата вещица, снимах го, бутнах му 5 долара и го изгоних. Старата вещица плати 20 за снимката. Не я видях повече… за разлика от блондинката.

Сигурно съм задрямал от този спомен, защото се събудих премръзнал. Дъждът беше спрял и беше потискащо тихо. Угарката от пурата ми се търкаляше на паркета, правейки поредното черно петно. Краката ми се бяха схванали върху бюрото, та се наложи да ги разтривам. Глътка уиски спаси положението със студа. Станах, загърнах се с халата и чак тогава забелязах, че часовникът е спрял. Не помня някога да беше спирал – беше от онези вечни стенни часовници, с чието тиктакане свикваш лесно и ако спре ти става болезнено тихо.

Вече прав, видях и калните следи от коридора до бюрото в стаята. Мъжки обувки, рамер 10. Определено мръсни, доста мокри и със сигурност на не повече от половин час. Оставаше въпросът на кого са, как са се озовали тук и защо аз не съм усетил нищо. Погледнах бутилката върху барчето, бях отпил не повече от 100 грама. Значи не е тя виновна. Разтрих леко очи, посегнах лъм кобура си и се сетих, че под халата съм гол. На мястото на кобура нещо мокрееше. Реших да проследя стъпките.

Водеха към антрето. Завъртях ключа на лампата и видях тялото си да лежи на пода, а под него локва кръв. Със същия халат, който носех в момента. На около метър от главата на тялото (ми) на пода се търкаляше чаша с разсипано уиски. От към левия ми хълбок все още течеше кръв, макар  й едва забележимо. Стъпките правеха няколко кръга около тялото (ми) и изчезваха обртано през входната врата. Странното беше, че някак си възприемах прекалено лесно и спокойно всичко това.

Една част от мен реши да изтича и да позвъни в бърза помощ, но доста бързо разбрах, че това е нелепо и доста невъзможно. Усмихнах се и се наведох над трупа (ми). Да, чиста работа. Точно под дроба и в сърцето, от упор. На мястото на кобура ми. Покрих с халата оголените си задни части и се огледах в огледалото – разбира се нищо не видях. Върнах се в стаята за пура.

Вече имах оправдание да не ходя при нея.