Прозорец, гост и аз

-          И какво смяташ да правиш сега?

-          Мисля да си изпълня заканата.

-          А до тогава?

-          До тогава ще ям сирене и ще пия вино.

-          Добре, само това ли?

-          Ами не мога да съм сигурен какво се прави след сериозна заплаха, преди да съм опитал сиренето.

Вратата остана отворена след като беше прекрачил през нея. От страх или просто от старостта на пантите, тя просто не се затвори. Стоеше в очакване на глътка въздух, която между другото минаваше от там, без да дразни празното гърло на коридора. Всичко, освен лампата в антрето, мълчеше.

-          Чувствала ли си, че някога нещо зависи от теб? – думите излязоха заедно с малки струйки дим, насечени по формата на устните му и някак дълги.

Жената просто изхлипа и без да казва нищо отговори с влажни очи.

-          Не? Странно. Винаги съм си мислил, че на вас живите ви пука за такива неща.

Той се изправи, отиде до малката количка пред телевизора и взе бутилка. Махна капачката й, тя падна издрънча спасително нейде под близкия диван и повече не се чу. След това наведе гърлото на бутилката и съдържанието изпълни празната чаша под себе си. Оргазъм в мораво оранжево. Без балончета.

-          Добре, виждам, че това те напряга – последната дума се сля със сядането му на стола пред малката стъклена масичка, кичозно затрупана със списания и изрезки от вестници. Съскащ звук издаде запалваща се клечка кибрит, а миг по-късно в стаята се разнесе синкав дим. Бавен, настоятелен и почти неподвижен.

-          Ако ти е по-лесно можем да говорим за нещо, което ще ти бъде интересно.

Димът за момент спря да е неподвижен. Част от него слезе ниско покрай пода, разходи се над килима, заобиколи краката на масата и се разми. Високо над нея той поглади брадичката си. Изглеждаше остра, примамливо черна, опасно остра и по особен начин жива. Имаше вид на нещо, което ако не крие отрова в себе си, поне я е опитвало безброй пъти.

-          Как влезе тук? – попита тя. Въпросът и бе тих и почти сух, но въпреки това увисна в стаята като прясно извадени дрехи от пералня. Като нещо, което очаква да изсъхне от мокротата си или да се удави в локва по средата на дълъг и жаден път.

-          Ти ме пусна. Ти ме повика. Не помниш ли?

Пред очите и препуснаха картини. Галоп от ридания, молби за лесен край и спасение. Мечти за съвършена любов, която дори смъртта не може да раздели. Картини, все още не нарисувани, мечти споделени собственоръчно, обещания пред олтар, сълзи падащи по сухи плочки, парчета стъкло, разбито на съставните си части в краката на непознат.

-          Ето, виждаш ли? Ти си пожела това. Аз съм тук само заради това, което сама поиска. Гледай на мен, като на твоята вечеря.

Непознатият преглътна и избърса око с обратното на дланта си. Стана, отвори прозореца и за момент замръзна. Нахлуващият в стаята въздух отметна косата му и тогава тя успя да я види. Гарваново черна, жива, едновременно безкрайно дълга и абсолютно къса. В нея имаше два червени кичура, сами по себе си независими и живи. Но те бяха там. Бяха част от него и за разлика от него виждаха влизащият в стаята въздух.

-          Можеш ли да си поемеш въздух? – попита той. След което остана сляп пред отворения прозорец, с незрящи очи, отправени към това, което стоеше зад него. – Можеш ли да поискаш да виждаш, това, което аз виждам сега?

Тя отметна коса, вече мокра от потта, която се бе появила незнайно от къде. От вън се чу клаксон, псувня и спирачки. Отново псувня и звук от удар на нещо метално. За миг стана тихо. Той се върна в сянката на стаята, а прозорецът след него се затвори от само себе си. Или поне така се държеше. Под прозореца нещо тъмно и особено влажно образуваше локва. Част от нея за момент проблесна и хвърли игриви сенки на отсрещната стена. Бравата на прозореца изщрака и с нея настъпи тишина.

Главата й натежа, след което сякаш се отдели и олекна. Стана черно, странно задушно и тя престана да го вижда. За миг и олекна, но след това се изплаши от всичката тази тъмнина. Гърлото й срещна задух, нещо в тялото й вече не я слушаше и тя се строполи. Усети удара в пода, но не го разбра. Искаше и се това да е нейният скок с бънджи, онзи момент, за който така силно бе мечтала. Да падаш от моста и да не ти пука за удара, само защото такъв няма да има. Обаче дългото падане без удар я преви, тялото й се отметна от пода и тя задавено си пое дъх.

-          Виждаш ли? Можеш ли пак да се изправиш? Вярваш ли в този сън?

Чуваше гласът му, но никак не разбираше защо и от къде

-          Можеш ли да ходиш отново? Искаш ли още това, за което ме повика?

Не, тя не искаше това. Тя вече можеше да се моли да не го е искала и да не го бе виждала. Не и сега, не и след като го познава. Не и след всичките следи от удари, които бе сигурна, че ще има. Само още един дъх, само още един ден. Само още една сметка за плащане...

-          Не ме търси, освен ако не искаш да ме имаш. Аз не търся никой от вас, вие ме намирате. Правете го само когато сте готови, защото аз не мога да съм навсякъде, само защото някой от вас е решил така....