Докато вали

              Гумата на тролея, който ме остави на спирката току-що, мина през локвата и ме опръска. Здравата ме опръска. Защо винаги се намира начин тези гуми да уцелват локви, до които стоя. След това се замислих, че гледам само себе си, а всъщност не само аз бях мокър в момента. Махнах с ръка и продължих покрай спирката. Ръката ми потърси джоба на панталоните ми, търсех ключовете от входната врата. Всичко беше във вода и панталонът ми се бе слепил за тялото, но все пак успях да извадя ключовете. Духна вятър, нищо страшно, но мокрото ми тяло потръпна. Ръката ми, трепереща като в абстиненция, налучка ключалката на входната врата, завъртях и нахълтах вътре. Във входа беше топло, тихо и най-важното -  не валеше. По навик метнах поглед към пощенската си кутия, не че очаквах писма, с тях беше свършено. Празна беше, разбира се. Изтръсках ръкави и запремятах пак ключовете в ръка, този път ми трябваше този от моята врата. Отвън проблесна светкавица, след малко отекна гръм. „Колко рядко двете се уцелват“, помислих си, „като любовници“. Стъпих на първото стъпало и тогава чух, че някой блъска по вратата зад гърбът ми. Обрънах се.

През стъклото, събрало прах, следи от лепенки и странни мазни петна, се виждаше като през някакъв счупен калейдоскоп. Натиснах дръжката, знаете – тия врати имат дръжка за отваряне, само от вътрешната страна. Да можеш да избягаш по-лесно от колкото да дойдеш, може би затова. Та, отворих вратата и видях жена, или по-скоро момиче. Подгизнало от дъжда, с може би нормално къдрва коса, която сега се спускаше в мокри вади, отвесно по скулите на тънкото й побеляло лице. Устните и бяха посинели, треперещи навярно от студа, но все пак изразителни.  Погледна ме, след това погледна през рамото ми и кимна с глава. Попитах я дали идва при някой от входа, тя се замисли, сякаш търсеше нещо, което да я оправдае – сламка, за която да се хване и да изплува от пороя навън. Мълча сравнително кратко, след което поклати отрицателно глава. Почти бях готов да дръпна вратата, но тя сложи ръка и ми каза, че просто иска да се скрие от дъжда. Не знам какво почуствах тогава – съжаление, човещина или... нещо друго, но я пуснах да влезе. Тя бързо се шмугна във входа, огледа го и сякаш намери своето спасение, защото леко се усмихна. Аз понечих да изкачвам стълбите за пореден път. Чух плсикането на вода, след което я погледнах и видях, че изтисква косата си. Имаше огромна коса, а водата от нея образува локва под краката й. Самите й крака пък, се очертаваха под прилепналата по тях рокля, изкаляна в долната си част. Тя видя, че я гледам, но не се смути, а просто отвърна на погледа ми, с една детинска лекота. Видях, че очите й са маслинено черни, онзи цвят с нещо матово добавено в него. Постоях така, а тя разтри китките си и извади останките от салфетка, с която се опита да избърше водата покрай очите си. Чак сега забелязах следите от грим по лицето й. Стана ми жал, а пък може би така си мислех. Попитах я далече ли живее, тя кимна положително. Замислих се и пак попитах – „имаш ли как да се прибереш“. Погледът й издаде нежелание да лъже, очевидно беше, че няма как да се прибере. Ставаше късно, аз работя до късно от години и ми беше ясно, че след 21:00 е трудно да се прибираш от София, ако не си местен. Реших да я поканя в нас, ей така – просто от учтивост. Тя първоначално отказа – беше категорична, не било удобно и редно и т.н. Кимнах и й обърнах гръб, виканх асансьора и когато той дойде видях, че тя гледа скрито към мен. Повторих предложението си, увериях я че съм безобиден  - показах венчалният си пръстен на ръката ми и този път тя се съгласи.

Влязохме в апартамента ми, който не е нещо особено, две стаи, кухня, баня и котарак. Котарака обичаше, когато вали да се крие из дрехите ми и в момента правеше точно това. Тя влезе плахо, огледа коридора, свали обувките си – от тях изтече океан. Дадох й чехли, от тези на жена ми. Свалих мокрото сако, метнах го на шкафа и влзяох в спалнята за кърпи. Когато се върнах, тя гледаше изплашено към спалнята, успокоих я отново и й подадох кърпа. Показах й къде е банята и й казах, че може да се подсуши там. Аз щях да чакам в хола. Тя поклати глава благодарно, погледна изплашено към хола, след това обаче се окопити и нахлу в банята с кърпата в ръка. Чух как се опита да заключи вратата два пъти.

Влязох в хола, отворих барчето и извадих бутилка. Седнах на масата, погледнах към мясото, на което имаше телевизор преди време. Спомних си как обичам да казвам, че ако книгите са прозорец към света, то телевизията е щори. Налях си в чашата, свалих пръстена и го оставих на масата. Пушеше ми се, но се борех с тази мисъл – има неща, които е хубаво да остават в миналото. Мина известно време, пиех сигурно втора чаша, когато вратата на хола се отвори и влезе тя. Изглеждаше напълно променена, но все така сякаш докосната от дъжда. Бях познал, че косата й е дълга и къдрава, защото заемаше почти целият й гръб. Тя ме погледна, после огледа стаята – личеше й че я е страх все още, но  имаше надежда да ми повярва, че нямам лоши намерения. Предложих и да седне на дивана до мен, тя погледна с недоверие, аз разбрах и посочих канапето от другата страна. Докато сядаше  успях да я огледам, тялото й беше хубаво, стройно  и все още доста младо. Не й давах повече от 23-24 години. Кожата и белееше на светлината на холната лампа, може би отенък от студения порой отвън. Тя седна на канапето и заби полгед в мен. Първоначално не разбрах защо ме гледа, след което се усетих какъв глупак съм. Станах, извадих чаша и налях и на нея. Тя взе чашата, отпи глътка и се намръщи. Толкова искрено го направи, че можех да се закълна, че не пие често. Мълчахме дълго време, с чаши в ръцете. Тя изучаваше книгите по секцията, следите от картини, китайската роза до прозореца и всичко останало в стаята. Аз изучавах само чашата и бутилката пред мен. Тя проговори първа и ме попита защо съм свалил пръстена си. Отвърнах и че го нося по навик, нещо като рутина. Поиска да разбере защо, а аз дали заради алкохола или защото не бях говорил с жена от 7 години, реших да й разкажа за всичко – завърших с развода, разбира се.  Тя не каза нищо, само ме гледаше, а маслинените й очи ставаха облачно сиви. Усетих, че съм пиян и уморен. Казах й, че ще спи в съседната стая, заведох я дотам и й показах къде има одеала и всичко, което ще й е нужно. Пожелахме си лека нощ и аз се проснах на дивана в хола. Още валеше и безмълвни светкавици чертаеха  пешеходни пътеки, през щорите на стаята.

Събудих се от скърцането на вратата. Изправих се на лакти – изплашен. Бях свиканл да съм сам и това ме притесни. Влезе тя, носеше само риза. Приближи се, и седна до мен. Попитах я какво прави, тя ме целуна – не се противих и отвърнах. Понечи да свали ризата си, но тогава я спрях. Тя погледна невярващо в мен, в тъмната стая очите й не бяха черни – светеха по-ярко от всичко , което съм виждал. Наведе се и ме попита не искам ли да правим любов. Отвърнах отрицателно. Тя попита дали е заради пръстена и всичко, което и бях разказал. Замълчах. Тя стана, намести ризата си и бавно тръгна да излиза. Преди да затвори вратата й казах, че не за това съм я прибрал. Тя се усмихна и затвори.

Събудих се от дрезгавия глас на махмурлука и слънцето, което пареше по своему.  Съвсем бях забравил, че е събота, докато трескаво търсех телефона си, за да видя защо не съм чул алармата. Телефонът го нямаше. Станах, огледах стаята. Нямаше го и панталонът ми и портфейла. Нямаше ги дори ризите, които висяха на стола, до бюрото ми. Хванах главата си и нещата ми се избистриха -какъв глупак съм само. Разбира се, нея също я нямаше. Дори котката беше изчезнала. Тръгнах към тоалетната, в коридора нещо не беше наред, освен, че и сакото ми не беше там. Не разбрах какво, влязох в банята, пуснах водата и умих лицето си. Вече се псувах на ум, докато търсех скритата кутия с цигари и вървях към балкона.

Там, на балкона, всичките ми дрехи стояха изпрани и прострени. На масата пък бяха всичките ми вещи, а под телефона имаше  бележка. Отворих я и прочетох какво пише там.

„Обичан си!“

Висулката

    Там, под стряхата на старата къща, висеше голяма, ледена висулка. Бе се появила още с първия сняг, а понеже тази страна на стряхата беше сенчеста, висулката само растеше и се уголемяваше през цялата зима. Трупаше пласт след пласт, след всеки нов сняг, сякаш правеше хроника на снеговете. Там, под сенчестата страна на стряхата.

Дойдоха първите намеци за пролет, въздухът замириса на топло и на онази, специфична за всеки човек, миризма на нещо ново. Дори на сянката, в която се криеше, висулката усети промяната. Усети, че тази промяна ще бъде и за нея. Изначално се спотайваше и чакаше да я подмине, след това започна, ден след ден, да се топи. Усетила, че краят й ще дойде, тя се отчая. Но на следващия изгрев разбра, че това не е нейното чувство. Малкото светлина, която достигаше от слънцето до нея, й показа къде отиваше това, което се топеше от нея. Долу, под улука и точно до ръба на къщата, растеше мъничко кокиче. Бялата му главица, току-що подала се от земята, гледаше към висулката с надежда. А висулката изпита умиление и се стопи до край, за да даде живот на това малко цвете.

Там, под стряхата на старата къща, макар и от сенчестата страна, зимата и пролетта си подадоха ръка.

Моето писмо

"Така започвам, с моето писмо до себе си. Дошъл ли е краят – не. Но това писмо ще е за мен, да го отворя и прочета на края си. А край ще има, няма капчица съмнение. Дори гевреците имат край.

Та пиша това писмо, за да съм наясно с живота си. Не е биографично, нито прощално. Не е поетично, а не би било и завещание. Не мога да завещая себе си, мога да се споделя – така и правих. Ходих из пътеки, мрачни и непознати. Пиян. После се будех от сънища – трезвен. След това обичах. Пиян. Будех се обичан – трезвен. От време на време губех нишката, кое от двете е реалност и кое - илюзия, но вървях по новите пътеки. Уж да гледам назад не ми беше цел, но по орфейски се обръщах. Все в нещо не вярвах, а крещях, че съм вярващ. Не от лицемерие, от мерак. От воля, такава една стихийна,  завличаща и даваща кураж. Кураж, такава дума няма. Толкова е фалшива, като късмета. И двете са свързани с това да чакаш нещо да стане, докато се заблуждаваш, че е редно да се случи. Нещата се случват от действия, от емоции, от настроението да се случат. Коя е песента на живота, в кариерата на някой успял музикант – тази дето късметът му е дал или е имал кураж да я напише?! Цел.

Връщам се из спомените си за онези пътеки – къде мрачни, къде светли. Еми ходил съм по тях, свиркал съм си от страх или съм крачел безмълвно, от опиянение. Моите пътеки си бяха, но тук таме се пресичаха с нечии чужди. Настъпвахме се, блъскахме се или просто се разминавахме. За това има пътища и пътници. Да се блъскат, разминават или просто да си поговорят за патетично безинтересни теми, колкото да мине време – нали пътят го изисква. Който не е ходил, той не е и падал. И всяка рана от падането си остава, дори без белег, който да се вижда. И да крещиш – „виж, тия шевове, са ми от онова падане“. Някои шевове оставят конците непремахнати.

Дали съм добър или не? Аз ли да кажа или да чакам някой друг? Смисъл няма. След гимназията особено, защото няма бележник, който да е този на живота ти. Да имаш петица като пътник, двойка като баща, четворка като работник или неизвинено отсъствие за рождения ден на баба си. Не бих искал да има такъв бележник. Не бих искал и друг човек, който да съм бил, вместо мен. Този си бях аз, дали ще завърша успешно изпита – ми, все тая. Поправка трудно се дава, а пък лесно се взима. Следи съм оставил – къде отчетливи, като в пресен бетон, къде заляти от поредната морска вълна, триеща мимолетен спомен от пясъка.


На края на писмото си, което се надявам да прочета след смърта си, искам да си пожелая нещо много просто. Споделена самота. "

В,В

Грях

      В 17:30 погледна часовника си, след това монитора на бюрото си и затвори чата. Уговорката беше направена, оставаха само досадните 30 минути до края на работното време. В такива моменти минутите ставаха часове, а секундите  - незабележими микроорганизми, плаващи в безвремието. Един колега мина покрай него, остави папка и заговори нещо. Думите му висях във въздуха, докато той не си тръгна, след което изпопадаха по ламинирания паркет. След няколко рефреша на страници в интернет, след изяждането на една ябълка и половин час по-късно, часовника вече показваше 17:44. Кога времето избираше да тече бавно и кога показваше, че не ти достига – това го глождеше в момента.

В 18:01 вече палеше двигателя на колата си. Отвори жабката, извади ментолови дражета и нагълта няколко. Пусна радиото, „Time is on my side“. „Да бе“ помисли си и подкара нетърпеливо. Задръстването, на което попадна след малко,  беше също на негова страна. Нищо, в задръстването човек има време да мисли, освен ако не е решил да го губи в нерви. Изолира съзнанието си от всички клаксони, форсиращи се двигатели и свистене на гуми. Там, за където бе тръгнал, го чакаше нещо, което не бива да усеща изнервеност. Нищо, че беше грях.

Паркира в подземния паркинг, огледа се дали някой го вижда и се качи в асансьора. Приближи до рецепцията на хотела, носеше стилен черен костюм, с едва забележими матовосиви раяета. Косата му беше безупречна, по каквито и да е стандарти, а рецепционистката го дари с поглед, който обещаваше най-малко една нощ. Взе ключа от стаята, която бе запазил, прошепна нещо на ухото на рецепционистката, тя се изчерви и тихо отвърна, че ще качат каквото е поискал.

Вече беше пред вратата. Стая 409. Обичаше деветките и винаги гледаше да има някъде, нещо на което да пише 9 покрай него. Пое си дъх и отключи. В стаята беше почти тъмно и наситено с женски парфюм. Ароматът му го накара да изтръпне, за миг спря да диша – за да може да задържи тази миризма по дълго в дробовете си, в съзнанието си. Усети предстоящия грях, но това не го спря – вля му нови сили. Остави сакото си на закачалката в антрето и влезе навътре.

Тя лежеше полу-гола, с дълги черни, дантелени чорапи, прозиращи прашки и сутиен. Около шията й имаше колие, с малко сребърно херувимче.  Косата й беше разпиляна по леглото, сякаш бе лавата на най-черния вулкан, току що изригнал като за последно. Той се приближи, разхлаби вратовръзката си, наведе се и я целуна. Тя му отвърна, след което двамата се вкопчиха един в друг. Дрехите му го напускаха, като екипаж на потъващ кораб. Сутиенът й също се предаде, а прашките, захапани и захвърлени, вече бяха нещо далечно. Целувките им продължиха дълго, жадно, страстно и влажно. Главата му бушуваше от грях, но повече от страст. Тялото му нямаше търпение да усети нейното до край. Проникна в нея, тя изстена и всичко закипя. Грехът стана общ, изпепеляващ и завършен. На края всичко беше нереално. Само аромата в стаята бе още по-богат и завладяващ сетивата му.

Той стана, целуна я, докато лежеше гола, сред потните чершафи. Остави пачка банкноти, защипани със сребърна шипка и показа часовника си. Облече се и излезе без да се обръща. След това отиде в любимия си бар и следващият час прекара с уиски, блус и в гледането на умърлушени пияни физиономии. После тръгна да се прибира вкъщи. При семейството си.

Отключи тихо, остави ключовете внимателно на шкафа за обувки, събу се и започна да се съблича. Наближи спалнята, надникна леко – жена му спеше в единия край не леглото. Изми зъбите си, усмихна се на огледалото – надсмиваше се на греха си. Излезе от банята и влезе в спалнята. Легна до нея, нежно я прегърна и я целуна по врата. Колието с херувимчето леко се извъртя, тя усети присъствието му и нежно имзърка, а той я прегърна още по-силно. На шкафчето до главата й, стоеше пачка пари, защипана със сребърна щипка. Той ги погледна с усмивка, пак я целуна и затвори очи.  А аромата от хотелската стая беше в тяхното легло.