За ползата от щъркелите

       

         Зимата е тук, а някои птици не. Поради причини, обяснявани от хора с дипломи и титли и потискащо логични, те са отишли на Юг. Каквото и да има там… със сигурност не е зима. Защото, когато дойде зимата там, те ще отидат по на юг и така, докато не се върнат пак.

За щъркелите иде реч. Същите, които носят деца. И ги носят, защото татковците на тези деца са решили, дали по своя воля или не, да ги посеят – пък после друг да ги носи,ражда или с други думи –жъне. А носенето не е никак лека работа, освен ако не си белобрад старец, в червен костюм и теглен от компактна маса елени с арийски имена. Тук може да се появи съмнение за съществуването и на щъркели и на дядовци, но повярвайте – има ги точно толкова, колкото онова нещо, което кара милиони хора да се кръстят по повод и без повод. Но целта не е да доказваме това, а да го разберем.

Та ползата от щъркелите е налична. Най-малкото заради самите тях и миграцията им. Все пак зимата ражда по-малко, а на пролет всички знаят, че и котките се разгонват. И сега като погледне човек началото на този лист и става ясно що за цел се крие в юга. И за ползата от щъркелите.

„Няма как” ще си кажете, ама има. Защото за щъркелите не съществуват невъзможни неща когато опре до носене. Или до жаби, обаче те са за друг разговор, може би в кулинарен форум. Което моментално води до размисли върху сочните, дебели и розови бузки на добрия старец, за когото загатнахме по-горе… и странната му поява именно в сезона, известен с кончината на мнозина обитатели на кочината – сиреч прасета. Обаче така разказа ще стане пошъл (не и постен). Та за това се връщаме върху въпроса за ползата от щъркелите.

А нея я има. Дори заради жабите, които с крясъците си влудяват всеки махмурлия или честен човек, прекарал денят си на полето с мотика в ръка и пукащи се мазоли пак на същата ръка. От труд разбира се.  Та този мил човек, така желаещ тишината, е точно толкова трудолюбив и истински, колкото един завърнал се от север (да от там, защото Земята все пак е кръгла) щъркел. Дори врабчетата обичат да живеят покрай щъркели, простили им това, че сами се налага да си носят яйцата и после даже да ги мътят. Все пак щъркелите не могат да обслужат всички, малко става капитализъм, но нали утопията си отиде преди време – заедно с един портокал и неговия тиктакащ механизъм.

От друга страна ако просто приемем, че един сексуален акт (да не кажа нещо по-неприлично) води до живот и то не какъв ами изначален, то е все едно да се отречем от подаръците на същия онзи старец, който така нежно е продуктово позициониран в този разказ. Сега май е момента да уточним един термин от по-горе, а именно – изначален. Изначален за нашите цели ще рече – живот с начало, обикновено белязано с рев, кръв, викове, понякога шевове, пак викове, води и рязане на връв – задължително пъпна. Та питайте сега една майка, на поне едно дете, дали пък няма да предпочете щъркели. Или пък питайте поне едно дете, задължително не много пораснало, дали пък също няма да предпочете кошница в клюн на птица, пред онова достойнство на мъжете, което умира да се време най-често там, където се смята според науката че се намира центъра на тежестта в човека (по-често в жената, но има и изключения, даже в отделни страни могат и да се женят). За животните това право го няма, така че моля – радвайте се че сме хора и че има щъркели.

А хапането от щъркел? Без него гениалността би била като кафе със захар за който и да било сърбин – сладко, ама не на място! Винаги без белези, защото е деликатно и все пак щъркелово дело, това ухапване дава на жертвата качества, достойни за сертифициране, обнародване или най-малкото описване в научен труд. Дара на ухапването от щъркел е като марка на писмо от близък приятел, изчезнал преди много, много години. То дава много, то самото е много, то е ТО. Винаги е лесно да се разпознае човек, ухапан от щъркел – по неговия гений и уникалност. Единствено жабите не ценят това ухапване, но ще им простим – все пак в началото достатъчно ги нагрубихме.

Хайде сега да погледнем на щъркела от друга гледна точка – научната. Та той, щъркела, е птица едра и красива, елегантна дори и с голям размах на крилете, който разбира се му позволява да лети с товар (и то какъв…). Пак според науката, щъркела е много зависим от човешката дейност за да съществува като вид. Сиреч ще рече, че за да има щъркели трябва да има хора, а за да има хора е валидна обратната зависимост… иначе за какво ще съществува зависимост изобщо. Според учените, докато си почива от носене или хапане, щъркела се занимава с балансирано хранене, помагащо селското стопанство и развитието на водните площи в страна, а през другите сезони и в чужбина. Науката е безмълвна обаче  пред факта, че щъркела обича да гнезди над хорските къщи – обикновено по стълбове или комини. А причината е проста – така лесно се вижда от високо кой какво и къде ръга, та де е ясно има ли какво да се носи след три пъти по три месеца… или има ли нужда от ухапване.

Даже митологията не остава няма за щъркелите. То и щъркелите не са неми, камо ли пък онези малко, врякащи неща, дето разнасят насам натам.  Нали знаете онези досадни червено-бели конци, които всичките ви близки или не чак до там близки хора се изтрепват да ви подаряват в началото на март? Ами ако нямаше щъркели вече щяхте да сте червено бели мумии.  Според съновника появата на щъркел в сънищата е свързано с кражба – ето ви начин да не плащате пари за СОТ. На иврит думата за щъркел е еквивалент на израза „мила майка“. Това се дължи вероятно на забелязаните от хората грижи, които птицата полага за своето поколение –дори да не е женски, все пак е щъркел. Малко в страни от митологията – да отидем в изкуството – питайте Езоп за щъркелите или пък Карл Чапек, чиято фамилия преведена означава „малко щъркелче”. Дали говорим за случайности. Ами не, говорим за ЩЪРКЕЛИ.

Остана ли съмнение в действителната дейност на щъркелите? Надявам се не. Само за финал ще кажа следното: носете си мартениците, ползвайте презервативи,  чистете си комините и не стройте безразборно ветрогенератори защото ЩЪРКЕЛИ ИМА!

Писмата

           Денят отново започваше от рано. Седях пред кафето си и търсех онази сила, която е отговорна да задвижи нещата, каквито и да са те. Знаех, че ще дойде, че я има. Винаги до сега беше идвала, а днешния ден по нищо не се отличаваше от останалите. Е може би малко, защото точно в този ден получих първото писмо от теб. И то чакаше, заедно с кафето, да получи своята доза внимание. Според мен дори допринесе за по-бързото ми събуждане, но не мога да съм напълно сигурен. Все пак минаха доста години.

„Здравей… не знам как да започна писмото и за това ще започна със здравей. Надявам се, че си се прибрал вече и всичко е наред. Все пак пътуваш на стоп. Не знам, мисля че е опасно.

Боже, пиша ти глупости. Обаче ми е едно такова, не мога да си събера мислите. Всичко, което се случи, стана толкова бързо. Не знам защо още ме държи. Ту ми се иска да беше останал, ту те проклинам за това, което си. Не те познавам, не знам дори дали искам. Обаче чувствам, че те няма.

Извинявай за глупавото писмо. Стискам палци да си здрав.

Тина”

А аз бях здрав и се бях прибрал предната вечер. В Стара Загора закъсах, там винаги закъсвам. Не знам защо не им върви на стопаджиите в този град. Малко ме цепеше глава, водката показваше тъмната си страна докато се бореше с кафето. Първоначално мислех да не отговарям на писмото ти. Дали от страх, дали от срам. След няколко дни обаче се напих. Отново, знаеш че това го мога добре. Когато се прибрах в къщи извадих писмото ти, прочетох го няколко пъти и ми се прииска да си до мен за да си говорим. Седнах и надрасках няколко реда. Извинения, оправдания, описание на пътуването ми от морето към София  - такива неща. На сутринта изпратих писмото.

Да ти кажа честно, не вярвах че ще получа пак писмо от теб. След пиянските ми писания бях сигурен, че си се отвратила окончателно от мен, но….

„Привет Павеле!

Не вярвах, че ще пишеш и няма да те лъжа, много се радвам на писмото ти. Виждам, че не ти е било скучно на път към София, пък и си здрав, а това е чудесно. Не се чувствай виновен за нищо, беше ни хубаво заедно. Да, наистина пиеш много и да, измъкна се без да кажеш дори едно „чао”. Но какво пък. За мен си оставаш най-прекрасният ми любовник. Ще се радвам пак да ми пишеш.

Успех в академията.

Тина”

Последваха седмици, от които помня много малко, ако изобщо помня нещо. Студентски град беше моята вселена, кръчмите там – моят дом, а пиенето – моята храна. Повярвай ми, не знаеш за какво преяждане става въпрос. Мисля, че по това време започнах да се виждам с една Мария. Не беше лошо момиче (пак ти казвам, не мога да съм сигурен… ма така си мисля поне). Чукахме се всеки път когато оставах да спя в общежитието й. Друго не помня да сме правили с нея. А, да! Също така и пиехме.

          Една сутрин се събудих на легло в спешното в Пирогов. Не знаех как съм се озовал там, нищо не помнех. Над мен висеше система, но по-лошото беше, че мислех, че умирам. Първото нещо, което направих, след като излязох от болницата, беше да намеря листа и пощенски плик. Седнах и започнах да пиша. Писах за живота, който живея. Писах за смъртта, която очаквам. Писах ти и че може би не е трябвало да се виждаме изобщо, защото ми беше гузно, че съм те използвал. Писмото ми замина и аз започнах да проверявам пощата си по-често от колкото си миех зъбите. Един ден….

„Павеле!

Изкара ми акълите! Знам, че си жив и се надявам, че вече си по-добре. Спри се за малко с това пиене. Наистина ще умреш един ден, но не избързвай, моля те. Освен това, аз вече съм ти простила за всичко. И не мисля, че само ти ме използва, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Беше ми хубаво с теб, все пак това си беше морска свалка. Не съм очаквала повече. Наистина те моля да се грижиш повече за себе си, красавец си, не се съсипвай. И гледай да не те изритат и от академията, знаеш какъв е живота сега.

Прегръщам те,

Тина”

Следващите два-три месеца знаеш как беше. Писма всяка седмица, все с глупави, но някак си естествени неща – как върви ученето, как е във Варна, още ли пия много, къде ще посрещаш новата година….  Изведнъж се усетих, че всъщност с никого до сега не съм говорил на такива теми. Спрях да се виждам с Мария, тя си намери друг креватен шампион.

Наближаваше зимата, а с нея и сесията. Не ти бях писал предната седмица и седях в нас (в компанията на бутилка коняк, признавам) и ти пишех. На другата сутрин, на излизане от нас, видях писмо от теб в кутията във входа. Отворих го веднага….

„Павка…

Трудно ми е… не знам защо ми е толкова трудно да ти го кажа. Ще се омъжвам. Срещнах едно момче, Иво. Всичко стана толкова бързо. Не разбирам, защо те занимавам с това и защо ми е толкова гузно, но искам да го знаеш. Чувствам се като глупачка, та ние с теб не се познаваме. Само секс и пиене за няколко дни и то на морето. Но въпреки това ми е едно такова, виновно. Както и да е. Сватбата е след няколко дни, после ще ти пиша. Нали знаеш, че това, че се омъжвам, няма да ми попречи да ти пиша.

С най-добри спомени,

Тина”

Тогава не ти изпратих писмото, което ти бях написал. Просто отидох до най-близката кръчма и се напих като говедо след паша. На прибиране нещо ми стана и запалих писмото. Бях бесен. Не можех да понасям света… мисля, че дори и се карах с нашите. Последва тежък махмурлук, който порасна в депресия. Чак седмица по-късно се поокопитих и ти писах, че те поздравявам за сватбата, желая ти щастлив семеен живот и че не разбирам, защо трябва да ти е гузно. Добавих и че аз нямам проблеми с това – все пак всичко беше мимолетна свалка, секс и пиячка. Усетих се, че започвам да те лъжа. И ми стана много зле. Бях започнал да мисля разни неща, не ми даваха мира. Главата ми тежеше – къде от алкохол, къде от разни откачени неща. А да… споменах и за Мария, нищо че не я знаех дори дали е жива в момента.

„Здравей Павеле,

Толкова ми е приятно, че ми писа. Мислех, че след тези глупости за гузност и женитби си ме отписал и сега ужасно много се радвам на писмото ти. Сигурна съм, че с тази Мария ще потръгнат нещата и ще видиш, че ще си щастлив. Аз ти го желая. Не е страшно да си с някого, повярвай ми. На сватбата си мислех за теб. Малко извратено, но ми се искаше да си тук. А ако знаеш и морето колко е красиво през зимата…

Аз май ще привършвам този път. А ти се забавлявай и ти желая успехи!

Целувам те!

Тина”

И тук разбрах, че съм сбъркал нещо… и то много сериозно. Спомена за това море ми стана небето, което виждам всеки ден. А по улиците виждах теб в разни момичета. Побърквах ли се? Не знаех. Не спирах да пия, но вече не излизах никъде. Наливах се до късно сам в къщи, четях някакви книги и се опитвах да разбирам неща, които изобщо не разбирах. Помниш, че си писахме през месец два по онова време. И всичко започна да се връща по старо му, докато не получих следното писмо:

„Здравей.

Искам да ти кажа нещо, което ме мъчи напоследък. Не съм добре. Нещата с мъжът ми не вървят никак. Не, че нещо той не прави както трябва, просто аз не мога да съм с него. Мисля постоянно за теб и какво можеше да стане ако бяхме продължили това, което започна онова лято. Не можах да не ти го кажа, не издържам вече. Дано не оплескам всичко сега.

Обичам те,

Тина”

Исках да изкрещя „и аз те обичам”. Дните ми ставаха все по-дълги и все по-безсмислени. Обмислях какви ли не варианти, не смеех да ти пиша – пак от страх. Този пуст страх. Чак след няколко месеца с помощта на моите приятели – пиенето и безумието след него, седнах и ти писах, че и аз изпитвам същото. Писах ти, че ще хвана влака и ще дойда във Варна. Отговора на това писмо дойде почти веднага. Тогава разбрах, че имаш малко дете и светът за мен приключи. Не можех да се намесвам в живота ти и да разрушавам семейството ти, макар че ме биваше в правенето на глупости. И потънах в алкохол.

Не помня дали мина година или повече преди да ти пиша пак. Бях получил няколко писма от теб, но ги палех веднага, щом идваха. Когато вече не издържах повече седнах и ти писах, че съжалявам отново за изчезването си. А ти….

„Мили Павеле,

Пак ми се извиняваш след като съм ти простила. Приятно ми е да знам, че все пак не си ме забравил и отново ми писа. Бях сигурна, че този път съм развалила всичко и през изминалото време ми беше толкова празно, че не чувам човекът, когото смятам за близък до сърцето си.

С мъжът ми вече почти не си говорим, малката тръгна на училище. Иска ми се да можеше да я видиш – толкова е жива, толкова много се радва на всичко. Луда глава е тя, не прилича много на мен.

А ти пиши – как си, какво стана с Мария, снимаш ли се вече за киното… абе пиши ми.

Целувки и усмивки за теб!

Тина”

Не само, че не се снимах за киното ами работех в един месокомбинат близо до София. И не само, че нищо не беше станало с Мария, но не бях излизал с жена от време, което не помнех. Дните прекарвах заринат в кръв,карантия и махмурлук, а нощите в опити да изпия всичко, което се продава по магазините за алкохол. И пишех – стих след стих, разказ след разказ. Никой не ги четеше, бяха само за пред мен. Помня, че продължихме да си пишем, макар и по рядко. Помня и че споменах, че с Мария всичко е наред (силно се надявах наистина с Мария всичко да е наред някъде там), не смеех да те питам за детето и за мъжът ти. Страх ме беше от всичко, което можеше да напишеш, а сънищата ми бяха за онова лято. За онзи плаж, за голите нощни къпания, за стоновете ти на пясъка…

            Минаха доста години, вече почти не си пишехме. Бях напуснал онзи комбинат, разказите ми се четяха от хиляди хора. Пишех за едно списание, популярно в цялата страна. Бях сам, пиех но не и до безпаметност, както едно време. Мислех си, че така ще свърши всичко – писане, пиене, вина, самота и после съд за грешките. А делото ще се проточи. Реших да видя все пак с теб какво се случва. Драснах няколко реда, сложих вътре лист от роза, завърших с думите „обичам те, все едно си с мен и никога не ще се спра”. След седмица видях пощальона да излиза от входа ни и по гащи изтичах до пощенската си кутия. Почерка на плика беше друг….

„Здравей,

Мама почина преди месец. Боледува дълго и сега се надявам, че се е спасила. С татко се разделиха преди години, много се караха. Мама постоянно говореше за теб и й обещах да ти пиша, за да разбереш, но ме беше страх да започна. Извинявам се, че не ти казах за смъртта и по-рано, можеше поне за последно да се видите. Тя много съжаляваше, че си няма твоя снимка и често като ме гледаше се усмихваше и казваше, че поне има мен.

С най-добри пожелания,

Твоя дъщеря – Деница”

Вкусът на портокала

Ароматът на портокала я накара да се усмихне. Пръстите й настървено раздираха кората - парче по парче, а сокът му се стичаше по тях и по земята. Момичето облиза пръстите си и захапа от сочният плод. Бавно започна да го дъвче, а когато преглътна затвори очи. Сокът вече беше и по брадичката й. Седеше до прозореца в стаята си и слънцето, примесено с вятър, очертаваше силуетът й по пода. Сянката й живо се менеше всеки път, щом духнеше по-силно, а тя притворила очи се радваше на своя портокал.

Той стоеше на терасата отсреща, гледаше към прозореца и почти усещаше вкуса на портокал в устата си. Запали  цигара, за да прикрие погледа си, но продължи да гледа към момичето.

Пердето докосна лицето й, тя потръпна и посегна да го отмести. Портокала се изплъзна от ръцете й и полетя през прозореца. Момичето протегна ръка след него, след което я прибра до гърдите си. Преглътна жадно и облиза устни. Постоя за миг така, след това сякаш се сети за нещо и непохватно напъха показалеца си в уста.

Той изпусна цигарата си, но дори не погледна след нея. Почувства жажда, стана му студено и само миг след това горещо. Беше видял падането на портокала, но това което видя след това го накара да забрави за притеснението си, че зяпа към момичето. Вече искаше просто да го гледа.

Момичето облиза последователно всичките си пръсти, устните й търсеха липсващият плод и потръпваха от насладата на ароматът му. От блока долетя мелодията на свиреща цигулка. За миг пръстите на момичето увиснаха във въздуха, главата й се наклони и под водопада на косата й презрамката на роклята показа врат. Слънцето се вгледа в немигащите й очи, точно навреме за да се усмихне заедно с нея.

Сърцето му не беше спряло, но всичко друго покрай него – да! Копнееше да го забележи и дори за миг да изкрещи, но въздухът не му достигна. Стискаше перваза на терасата до синьо, езикът му търчеше по небцето, а небето се смени с хоризонта.

Цигулката замлъкна, слънцето се скри, момичето потръпна. Погали голото си рамо и вдигна презрамката на роклята. Помръдна зад прозореца, но се спря и с тъжен поглед задири слънцето.

Момчето се усмихна и й помаха, когато видя че гледа в него. Тихо промълви „благодаря ти” и не сваляше ръка. Но сякаш тя го игнорира, след този дълъг поглед, постоя още миг и потъна в стаята. Той остана, гледайки след нея и все още махащ с ръка. 

Момичето отмести кичур зад ухото си, отстъпи плахо от прозореца и протегна несигурно ръката си към стената. Пръстите и шареха покрай радиатора, саксията и под прозореца, докато накрая стигнаха до дръжката на бастунът й. Тя го разтвори и потупвайки с него по пода  излезе от стаята.

Без да съм те имал

Липсваш ми, а дори не съм те имал

Чувствам те, без да съм споделял

Вдишвам те, когато сам се давя

Виждам те, дори във слепота.

Искам те, с кръвта си ще те плащам
Сънувах те, а ти бе прекрасна
Рисувах те, уви без успех
Красива си, в това не се съмнявам

Обичам те, дори да не е така.

Нужна си, за край или начало

Има те, което е спокойствие

Нямам те, което е щета.

(На Й.П.)

Прозорец, гост и аз

-          И какво смяташ да правиш сега?

-          Мисля да си изпълня заканата.

-          А до тогава?

-          До тогава ще ям сирене и ще пия вино.

-          Добре, само това ли?

-          Ами не мога да съм сигурен какво се прави след сериозна заплаха, преди да съм опитал сиренето.

Вратата остана отворена след като беше прекрачил през нея. От страх или просто от старостта на пантите, тя просто не се затвори. Стоеше в очакване на глътка въздух, която между другото минаваше от там, без да дразни празното гърло на коридора. Всичко, освен лампата в антрето, мълчеше.

-          Чувствала ли си, че някога нещо зависи от теб? – думите излязоха заедно с малки струйки дим, насечени по формата на устните му и някак дълги.

Жената просто изхлипа и без да казва нищо отговори с влажни очи.

-          Не? Странно. Винаги съм си мислил, че на вас живите ви пука за такива неща.

Той се изправи, отиде до малката количка пред телевизора и взе бутилка. Махна капачката й, тя падна издрънча спасително нейде под близкия диван и повече не се чу. След това наведе гърлото на бутилката и съдържанието изпълни празната чаша под себе си. Оргазъм в мораво оранжево. Без балончета.

-          Добре, виждам, че това те напряга – последната дума се сля със сядането му на стола пред малката стъклена масичка, кичозно затрупана със списания и изрезки от вестници. Съскащ звук издаде запалваща се клечка кибрит, а миг по-късно в стаята се разнесе синкав дим. Бавен, настоятелен и почти неподвижен.

-          Ако ти е по-лесно можем да говорим за нещо, което ще ти бъде интересно.

Димът за момент спря да е неподвижен. Част от него слезе ниско покрай пода, разходи се над килима, заобиколи краката на масата и се разми. Високо над нея той поглади брадичката си. Изглеждаше остра, примамливо черна, опасно остра и по особен начин жива. Имаше вид на нещо, което ако не крие отрова в себе си, поне я е опитвало безброй пъти.

-          Как влезе тук? – попита тя. Въпросът и бе тих и почти сух, но въпреки това увисна в стаята като прясно извадени дрехи от пералня. Като нещо, което очаква да изсъхне от мокротата си или да се удави в локва по средата на дълъг и жаден път.

-          Ти ме пусна. Ти ме повика. Не помниш ли?

Пред очите и препуснаха картини. Галоп от ридания, молби за лесен край и спасение. Мечти за съвършена любов, която дори смъртта не може да раздели. Картини, все още не нарисувани, мечти споделени собственоръчно, обещания пред олтар, сълзи падащи по сухи плочки, парчета стъкло, разбито на съставните си части в краката на непознат.

-          Ето, виждаш ли? Ти си пожела това. Аз съм тук само заради това, което сама поиска. Гледай на мен, като на твоята вечеря.

Непознатият преглътна и избърса око с обратното на дланта си. Стана, отвори прозореца и за момент замръзна. Нахлуващият в стаята въздух отметна косата му и тогава тя успя да я види. Гарваново черна, жива, едновременно безкрайно дълга и абсолютно къса. В нея имаше два червени кичура, сами по себе си независими и живи. Но те бяха там. Бяха част от него и за разлика от него виждаха влизащият в стаята въздух.

-          Можеш ли да си поемеш въздух? – попита той. След което остана сляп пред отворения прозорец, с незрящи очи, отправени към това, което стоеше зад него. – Можеш ли да поискаш да виждаш, това, което аз виждам сега?

Тя отметна коса, вече мокра от потта, която се бе появила незнайно от къде. От вън се чу клаксон, псувня и спирачки. Отново псувня и звук от удар на нещо метално. За миг стана тихо. Той се върна в сянката на стаята, а прозорецът след него се затвори от само себе си. Или поне така се държеше. Под прозореца нещо тъмно и особено влажно образуваше локва. Част от нея за момент проблесна и хвърли игриви сенки на отсрещната стена. Бравата на прозореца изщрака и с нея настъпи тишина.

Главата й натежа, след което сякаш се отдели и олекна. Стана черно, странно задушно и тя престана да го вижда. За миг и олекна, но след това се изплаши от всичката тази тъмнина. Гърлото й срещна задух, нещо в тялото й вече не я слушаше и тя се строполи. Усети удара в пода, но не го разбра. Искаше и се това да е нейният скок с бънджи, онзи момент, за който така силно бе мечтала. Да падаш от моста и да не ти пука за удара, само защото такъв няма да има. Обаче дългото падане без удар я преви, тялото й се отметна от пода и тя задавено си пое дъх.

-          Виждаш ли? Можеш ли пак да се изправиш? Вярваш ли в този сън?

Чуваше гласът му, но никак не разбираше защо и от къде

-          Можеш ли да ходиш отново? Искаш ли още това, за което ме повика?

Не, тя не искаше това. Тя вече можеше да се моли да не го е искала и да не го бе виждала. Не и сега, не и след като го познава. Не и след всичките следи от удари, които бе сигурна, че ще има. Само още един дъх, само още един ден. Само още една сметка за плащане...

-          Не ме търси, освен ако не искаш да ме имаш. Аз не търся никой от вас, вие ме намирате. Правете го само когато сте готови, защото аз не мога да съм навсякъде, само защото някой от вас е решил така....

Статуя

„Ръката слезе от шията, опипа гърдите, остави вади от стичаща се пот и потъна в огнището....„

До края на работата оставаше малко, до раждането също.  Ръцете се движеха в синхрон с невидимо желание. Въображението се потеше в сиви вади от измита глина, а след тях формите чакаха самите себе си. Лампата в стаята примигваше от стичаща се под нея пот. Бутилката с уиски споделяше вътрешното си, нагнетено и самотно съдържание, със собственика на ръцете и след всяка изповед се чувстваше все по-празна. Споделянето се превръщаше в изливане, споделеното в консумация. От всичко това ползата се материализираше във формите на статуя. Малка, човешка статуя. Превита, с глава гледаща към нещо над нея. С лице, егоистично задържало усмивка, която е точно за определен човек и сега този човек го няма. Статуята се раждаше от живот, диреше своя и споделяше чувствата на родителят си.

След като бе завършена, статуята остана сама на работния плот, под светлината на лампата и загледана в нея. Светлината сякаш трябваше да я заслепи, но очите й – широко отворени- не изпитваха страх от това. Склуптора седеше в тъмният край на стаята и гледаше към нея. Синкав дим го обгръщаше и почти скриваше уморените му черти. В краката му изправена стоеше полупразна бутилка. Докато гледаше творбата си главата му уморено се лашкаше ту към лампата, ту към очите й. Бръкна в джоба на разкопчаната си риза и извади от там малко шише с хапчета. Изсипа няколко от тях в устата си и отпи от бутилката в краката си. Облегна се на дивана и само след миг вече не беше там. Тялото му съществуваше на пук на душата му, а в този момент димът над него се разсея в различните ъгълчета на помещението.

Стаята остана сама. Пълна със замръзнало присъствие, загледана в тавана статуя и един неподвижен склуптор. Бездушните неща съжителстваха в различни форми и единствено звукът от отваряща се врата наруши тази вселена, разпростряла се в двадесет квадратни метра, павирани с ламинат и оградени с бели, изподраскани стени.

Влезе момиче. Баретата на главата му изглеждаше като ревнив любовник, опитал се да скрие всяка красива частица от същността на любимата си. Под нея се спускаше коса, на моменти непреклонно своеволна в посоките, в които се стеле, и стигаше до кръста. Жената носеше и чанта, която остави в антрето, а от нея се посипаха цветя. Пристъпи в помещението, отиде до прозореца и махна тежката щора. Стаята позна светлината на деня. Лампата ослепя. Статуята се усмихна. Хвърли сянка по цялата дължина на помещението, а върхът на сянката покри неподвижното тяло на дивана. Момичето застана в средата на сянката, под сляпата и вече ненужна лампа и се загледа в статуята. Статуята отвърна на погледа и се промени, стана по-жива, цветът й се измени и вече не беше материал, а живо същество. Тогава момичето видя, че статуята няма уста. Посегна към своята, опипа шията си и като стигна до ухото свали слуховият апарат и го хвърли на масата. Статуята почти проследи падането му. От вън се чу продължителен клаксон и звук от нервни спирачки. Момичето не чуваше това, статуята също. Сега те се гледаха и нямаше никой освен тях. Момичето свали роклята си, остана напълно голо. Прокара ръка по врата си, между гърдите, надолу към корема и се плъзна по настръхващото, дали заради студа, бедро. Статуята гледаше и попиваше всеки сантиметър по пътя на ръката. От главата й отблесна слънчев лъч, пречупен през капка пот. Или вода. Очите на безустното лице се свиха, поглднаха в себе си и останаха така. Момичето потрепери, завъртя се към дивана и направи сигурна крачка напред. Вече беше до дивана, когато махна баретката си и възседна спящият там мъж. Ръцете й се спуснаха надолу, ципът се отрдъпна безсилен, ризата избяга към пода – ниско, при бутилката и с гръб към всичко, което е крила до сега.

Няколко часа по-късно той се събуди. Стана от леглото, погледна голата жена на него и застана зад статуята. Прокара ръце по очите й и ги размаза. Глината се свлече и обезформи. Бяло парче плат покри статуята миг преди той да се върне в леглото.

Една приказка

Една приказка... с гриф и провокация. Дали да я продължа?

Пръстите на лапите му леко потрепваха докато свиваше листчето в перфектен цилиндър. Миризмата на тревата вътре така силно го караше да мърда с мустаци, че в момента заради ефекта на пеперудата някъде потъваха континенти. Най-накрая зафърши фаса, облиза го, подскочи един два пъти и го запали. Първата дръпка изпъна гърбът му, втората опашката му, а третата превърна ушите му в най-красивите еленски рога, които сте виждали.

1.

Пред горската кръчма, точно до верандата стоеше вързан човек със заметнато през рамото седло. Човекът дъвчеше бавно стрък сено и гледаше полузаспало. От време на време махаше с ръка за да изгони някоя досадна муха.

Вътре цареше подозрителна за петък вечер тишина. На централна, отдавна придобила неопределн цвят, маса седяха два заека, огромна кафява мечка (доста надарена и определено мъжка) в женски дрехи и змия. Гледаха се един друг в неопределен ред, но с резки завъртания и всички едновременно посягаха и пиеха от чашите си. Змията – Голиат между другото, по скоро натопваше език и после дълго го облизваше с кратки съскания. Първи се обади мечока Ръб, който държеше да му викат Руби (по-скоро да Й викат Руби) :

-                          Значи мили мои, този префърцулен журналист дето се изсипа тука да ни рови  и разпитва хич не ми е по вкуса.

-                          Ти за това ли не си го изяла още бе Руби -  каза заека Три и заудря по масата.

Руби му хвърли един поглед и Три спря да удря, като се залови пак с цигарата, но този път доста по-концентрирано. Пак настъпи тишината. Три и другия заек – Шест, запалиха цигари, а Голиат ги изгледа и тежко въздъхна издавайки звук на спукана гума. Руби извади пиличка и започна да пили ноктите си на масата. Като ефект от това килограм стружки се посипаха по нея и по пода.

- Сссначи, ако ссси бяхме мълчссали сссса тая Сссервена Сссаспсиса нямасссе да сссстане така – Голиат не иждържа и се обади. После изгледа онази част от тялото си която можеше да види и тъжно изсъска. Знаеше, че има врат но това, че не го е виждал със собствените си очи, а само на някакви огледала, го натъжаваше много.

 - Аз ви казвам, трябва да се разбере кой идиот се е разплямпал извън тая шибана гора, че видиш ли Червената шапчица има дете и не се знае от кого е. И тоя пиян ли е бил, друсан ли е бил – тук Шест спря за малко, погледна подозрително към Три, после погледна към огледалото, кимна с глава и пордължи – изобщо за к’ъв чеп му е трябвало да говори.

В кръчмата влезе еднокракият язовец Коренчето, по съвместителство и кръчмар на това място, хвърли наръч дърва пред камината и се изплю. Огледа бавно всички на маста и започна да се хили до момента в който загуби равновесие и почти не падна. Руби кимна бавно с китка, а Три скрито показа среден пръст на Коренчето.

- Ебати каква сте картинка само – каза Коренчето и докато отиваше зад тезгяха продължи – трябва ви едно натряскване и всичко ще се оправи. А и освен това на кой е този човек отвън ?

- Абе тоя лисугер Пресли го заеба тук  - Шест размърда уши докато казваше това, защото не харесваше Пресли. Все пак той беше лисица, а на лисиците не може да се вярва в приятелското им отношение, особено ако си заек. Освен това Пресли беше известен с това, че е сутенъор. С други думи неприятна личност.

Коренчето разклати глава, преметна бяла хавлиена кърпа през едното си рамо и си наля едно. Изпи го на екс и започна да бърше бара. Три предложи на останалите да играят на покер и след кратко самоубеждаване, по-скоро излишно от колкото убедително масата беше зарината от посребрени жълъди и карти. Заедно със старта на играта стартира и безкомпромисното унищожение на боровинково вино, а Коренчето гледаше, наливаше и на себе си и от време на време се хилеше шумно. Най-прецакан от всички беше Голиат поради очевидната липса на ръце – за него криенето на картите беше малък кошмар. Руди за сметка на това не позволяваше на никой да се опитва дори на ум да погледне картите на змията. А дори да се беше облякъл като женска мечка Руди си оставаше едно 400 килограмово страшилище, чиято същност не се знаеше кога може да се прояви. Особено при наличието на боровинково вино.

Играта на карти се превърна в размяна на вицове, хълцане (за някои по-сокоро задавено „Сс!” ) и очевидно все по-напоително мероприятие. Кулминацията настъпи нейде посред нощ, когато всички заспаха на масата, а Коренчето на бара.

Пред кръчмата седнал на верандата човекът със седлото гледаше луната, а влагата в очите му ги караше да изглеждат като малки езерца с лилии.

Моно

В края на улука капките се събираха тихо, шумно и напористо. Всяка от тях не спазваше предварително предначертан ритъм, а просто се сгушваше до най-близката себеподобна. И улука почти свиваше поглед пред разпиляващата се върху него вода. А миг по-късно споменът за нея пролазваше по гърба му – минало, течащо и повтарящо се.

В кафенето имаше дим. В кафето захар. Масите се срещаха с маси, а климатикът бе напуснал работното си място доста отдавна. Миризмите се смесваха безкрайно непохватно, сякаш в ръцете на старец, борещ се да уцели връзките на обувките си, напук на всичкия паркинсон в тялото му. И там, под ъгъла на колоната, в разпрани дрехи седеше скитник. Мръсен, камофлиран в цветовете на улицата, окъпан в ароматите на кофите и с погледа на неоправдан месия, той просто седеше. Носеше кафява картонена торба, поставена до краката му и стояща като вярно, макар и малко препарирано куче. Около него не седеше никой. Очите му издаваха тъга, базирана на този факт, макар че раменете му говореха за точно противоположно усещане. Седеше в собственият си кръг на самота, с изкуствено куче, чаша чай (единствената пластмасова в заведението) и бос ляв крак.

На малко повече от два метра от него седеше нещо, което литературата нарича „млада влюбена двойка”. Спор няма за възрастта, но за онова нещо, влюбването, определено може да се говори. Да почна от начало. Момче и момиче. Маса. Чаши с кафе. Момче (риза, накъсани дънки, поглед на настъпен охлюв и коса, олизана от голямо животно), момиче (потник, нахално изпъкващи гърди, грим поставен като по държавна поръчка и отново коса, недостойна и за палма на брега пред цунами). И те такива – уж влюбени. А и погледите им, както и мислите им най-вероятно се гонеха като два разнополюсни магнита в леген с вода.  Момичето пуши, момчето въздиша. Момчето пуши, момичето прави физиономии. Двамата не понасят минусите на собствените си отражения. Оглеждат се, пак играят ролите си. Пред публика е важно да си естествен. Кой ли ще го каже на децата им?

На бара, точно под подредените десетки бутилки царствено седяха сто и петдесет килограма, неграмотно прикрити като барман. Част от килограмите оформяха голяма и плешива глава, но нищо не можеше да се сравни  с остатъка. Под главата. И за нещастие като всяка глава и тази имаше уста. И за още по-голямо нещастие тази уста беше родена да е такава. И заля всички с повръщаната си реч – зловонна, изкуствена, наторена сякаш от него. Ако никой не поръчваше по нещо за пиене потопа не беше невъзможен. Благодаря на алкохолиците.

Телевизорът, окачен по заслуги на стената, оповести началото на нещо, което по сценарии трябваше да е забавно. Почти колкото онези заеми от банките – напикаваш се през зимата, пет минути топлина, след това часове на студ. И от неговият ефир се изля щедър и добре украсен материал за минимум две комедии, част от които леко черни. Звукът му бе изключен, за обща и не споделена радост.

В центъра на заведението, на маса лишена от присъствие, съществуваше цигара. Единият и край гореше, сив дим нагоре, сива пепел надолу. А другият и край, маркиран с дяволско червени следи от женски устни стоеше вкаменен. Под нея в пепелника се въргаляха трупове на други цигари, на равно с пепелта от животът им. Всичко това се случваше безнадзорно, сякаш трябва да е така, с убедителна продължителност и под завесата на тишина. Мъжка ръка се пресегна и угаси догарящата цигара. На самотната маса.

Ако всичко това, което се случваше в този бар имаше режисьор, то той определено беше безкрайно немарлив. Не само заради подредбата на всички, които за поредна вечер играеха ролите си, не заради очевидните статисти или пък заради повтарящите се физиономии. Не. Немарливостта му би се коренила в това, че там на една от масите седеше човек, естествено ненужен на обстановката, вмирисан, несретник. И ако всичко наоколо беше черно-бяло, неговите очи бяха цветни. Поради това, че седеше абсолютно сам нямаше как да каже нещо грешно. А и самотата му помагаше да изслушва всички, дори да не го иска. Съществуваше тук и сега само заради малкото време, в което можеше да се нарече част от нещо, макар и с пластмасова чашка. Съществуваше и играеше себе си.

Край

Смърт

Дъждът барабанеше по перваза с монотонна упоритост. Стъклото се пълнеше със следи от размазани капки, всичките чертаещи своя път надолу.

В стаята беше тихо, почти студено и най-вече тъмно, за ранният следобеден час. Въздухът не помръдваше, сякаш осъзнаващ страха от това да се движиш мокър. Всяка следваща стъпка е в пъти по-студена от предната.

Той седеше на бюрото, точно до прозореца през който светът плачеше, а цигарата му гореше като свещ пред икона. Неговата собствена икона, с образ отразен върху стъклото, приютяващо края на безброй капки. Цигара догаряше неподвижно замряла на устата му. Свещ в храм, тих и непосещаван от много време. На бюрото струпани седяха остатъци от още свещи, смачкан лист хартия с текст в синьо и чаша с малцова течност. Посегна и отпи от чашата. От вън се чу тътен на гръмотевица, а след краят й настъпи нещо като опит за тишина. Стана от бюрото, бръкна във вътрешният джоб на сакото си и извади опакова с хапчета, които до едно изпи. Чашата вече беше празна.

Птицата се удари до вратичката на таванското помещение, преметна се през прозореца и падна в сухото помещение. Всичкият дъжд вече беше зад гърба й. Но пък за сметка на това се озова сред пълна тишина. Едното й крило стоеше неестествено изпънато след удара, няколко от перата по него стърчаха необяснимо изкуствено на фона на останалите естествено прибрани. Събра сили и прибра раненото си крило, сетне се сви в един от ъглите на помещението и почти потръпна когато чу гръмотевицата отвън. Очите и за сметка на това останаха неподвижни и за пръв път в животът и не познаваха страх.

Стаята се запозна с димът от цигари. Лампата, висяща като неизказани думи, почти потъмня от облака сив пушек. Стените се размиваха, нищо че дъждът не стигаше до тях. Придобиваха формите на напоен акварел, петна се образуваха с лекотата на всяко вдишване. Той вече не беше седнал, а бюрото изглеждаше като изоставен любовник – сам, почти празен и пред стена от сълзи, макар и от дъжд. Ръцете му вече имаха ново съдържание, с добра форма и дължина и определено остро. Сребристата му същност леко отблясваше и хвърляше подвижни светли петна по размитите стени. Ако имаше малко повече светлина в помещението можеше да мине и за дискотечно кълбо. Но нямаше. Светлината беше на друго място, с други цели.
На тавана звуците бяха истински и почти успяваха да сътворят усещането за тълпа, целяща да нахлуе в затвореното помещение. Птицата се сви в себе си и сякаш се смали още повече. Прибра глава до тялото си, сетне се поизправи и заглади изкривените пера. Ако знаеше какво е огледало, щеше да разбере липсата му в момента. Потрепери. В таванската стаичка беше топло. Топлина от онези, които са задушни, самотни и по някакъв начин неподвижни. Чу, че на етажа под нея има живот, шум и нещо като суматоха. Сви се още по-силно и тялото и се смали, дори кривите пера изчезнаха. Очите и се притвориха в отказ да виждат, краката й омекнаха и се предадоха на нормалната сила на земята да дърпа всичко към себе си. Родените да летят поне веднъж са длъжни да кацат, а тя знаеше, че да лети вече няма да може.

Огледалото в стаята прие образът му. Отрази го по най-органичният начин на което беше способно и му показа самият него. Слаб, сив, избледняващ. С цигара в уста и с тежестта на целият му живот върху раменете му. От което изглеждаше леко прегърбен. Какво пък и красивите имат право да се прегърбват или да са сиви. Дори да са прозрачни им е позволено. И водата дава живот, но е прозрачна за тези които искат да виждат през нея. Приближи се до вратата, без да гледа намери ключът за осветлението и само след миг лампата си отиде. Пушенето вече нямаше да й пречи. Тъмнината не му попречи, както и на всеки хищник между другото, да намери скритата в правоъгълна бутилка плячка с висок градус и похотливо отпи от нея. Изпусна я на пода, крайниците му вече се бяха предали. Бутилката пък издрънча като спасителна камбана, но след като не спаси никого се умълча и реши да излее същността си по пода. Ножът в ръката му потрепна и се закани на клона на който се крепеше. Силата й почти сломи неговата крехка същност и секунди по късно сокът от отсечено дърво беше на свобода.
Все още валеше. Вятърът се опитваше да вкара дъжда в таванското помещение. Птичката вече не усещаше опитите му и просто седеше сгушена в ъгъла. До нея, свит на топка стоеше парцал, използван от асансьорните техници. Тя разбира се не знаеше това, но не беше и нужно. В миговете преди смъртта си никой не осъзнава какво не знае. Самият факт, че не си познавал нещо е по-страшен от самото познаване на нещото. Птичката затвори очи, миг по-късно ги отвори широко и разпери крила. Опита се да подскочи, да изпее нещо, но не успя. Хрип, последван от шумно падане сложи край на всичко. Вратът и омекна, отказа да носи повече побелялата й глава, раненото крило се отпусна и не помръдна повече. Всеки край носи спокойствието от себе си. Нищо повече не се случи в помещението с неподвижен въздух. Полетът беше невъзможен, макар че опитът  си струваше. Животът си беше отишъл от тук, оставил скулптура на опит за летене.

Стаята се обогати с нов декор. Локва кръв, растяща и почти черна на фон, лишен от светлина. Само след секунди в новото езеро падна цигара, опита да се пребори за пламъка си, но се предаде пред червената влага и угасна. Тялото му се свлече подир нея. Ръката му се протегна към мъртвата угарка, потрепери и също угасна. Малкото светлина, която виждаше също избледня и стана черно-бяла. Чуваше, но не искаше да разпознава звуците на своите съседи. Задави се и закашля. Изпита жажда, но я остави незадоволена. Главата му се надигна и след като видя листът на масата, изписан и прилежно свит, се върна на пода. Клепачите свалиха завесите за финалното действие, а той се поклони пред публиката и остана свит в поклона си. Дъждът продължи да вали. Стъклото се запоти и сякаш отказа да показва повече, че навън всъщност има живот.

Днес

Днес ще съм кратък. Точно като това безумие в наща граматика, наречено кратък член. Не се чувствам като член, но ще съм кратък.

Едно е нещото, което кара всичко живо да е такова. Бъдете и вие такива. Живи. Събудете се като мен, заради самото събуждане и заради самата обич. После ще си носите резултатите. Струва си. Промоция - обичам за да ме обичат......

Старецът и кучето

Двамата се качиха почти заедно в трамвая. Кучето тромаво следваше стареца и след като се качи легна до седалката му. Старецът се обърна и попита момичето зад него дали кучето му пречи. Получи отрицателен отговор и усмихнато се обърна на другата страна. Кучето кръстоса предните си лапи и положи главата си върху тях. Беше едро.

Един човек, седящ пред стареца, забеляза кучето и попита колко е голямо. Старецът отвърна, че е доста голям и лесно се вижда. Добави, че и двамата са си дебели, ма си се харесват такива. Хората наоколо се разсмяха. Смеех се и аз. Кучето всякаш разбра за тази шега и направи физиономия, достойна за разклаждане на още повече смях. Получи му се.

Старецът сподели, че между него и кучето има само една голяма разлика. Кучето още имало мерак, а той не. Когато момичето зад него попита за какво е тоя мерак, старецът отвърна, че е за онези работи дето са между мъж и жена и намигна. После тъжно добави, че при него е заминал. Попитаха го дали ще го пуска пак за разплод, старецът отвърна отрицателно с поклащане на глава. Каза, че е прекално чувствителен и раним и трудно преживява разделите. Разказа за случка преди няколко седмици. Разхождали се из парка, кучето видяло женска и се завъртяло покрай нея. Обаче стопаните и я придърпали и си тръгнали. От тогава всеки ден кучето дърпало стареца да ходят на същото място. Поклати пак глава и каза – „не, няма да го пускам пак, та да му разбиват старото сърчице”.

Хората около тях се умълчаха, всеки се закопа в собствените си мисли, всякаш търсеха спомен за техните сърца. И кога са били разбивани. Или кога са разбивали чужди. Аз също отключих катинара на съндъка ми със спомени. И се разрових вътре, загребах с ръце. Стигнах чак до дъното му, после се отказах. И пак го заключих. Да си седят там, научили са ме на каквото е нужно. Докато правех това, чух още катинари около мен да изщракват.

Кучето, явно усети че нещата стават прекалено сериозно и драматични, и бутна с муцуна момичето на седалката до него. Момичето се усмиха и го погали по главата. Заговори му нещо тихо, а кучето намигна. Знаеше, че с това винаги може да успее. Но го направи на точното място и в точният момент. И успя. Пак се усмихвахме. А момичето се усмихваше, всякаш току що са го целунали за първи път. Един човек, леко намръщен и стискащ торбичка с хляб и салам, му завидя. Очите му го издадоха.

Трамвая спря рязко, тела се сблъскаха с други тела. Чу се псувня, спирачки. Кучето мълчеше. Само поизпъна лапи и върна главата си върху тях. Сега пък аз му се усмихнах. Понесе тази човешка несгода на пода, без звук. А хората какво направиха – ами псуваха и проклинаха, като всеки път когато видят преграда. Най-добрият приятел на човека, се оказва наистина, че не е човек.

След внзеапното спиране старецът поразтри колене. Изохка и се оплака, че го болят краката. Кучето го подуши и дари с поглед, влажен като тревата в майско утро. Личеше му, че знае. Думи не му трябваха. До тях момичето вече осъзнаваше какво е любов. Аз пък се радвах, че съм там за да видя още нещо истинско. Старецът сподели, че кучето му винаги усеща къде го боли, за разлика от лекарите при които ходи. Измърмори нещо за загриженост и го потупа по главата. Нежен жест, който накара животното да затвори очи. По някога и ние правим така – когато нещо ни докосне истински затваряме очи за да не може да видим останалите фалшиви неща.

Появи се една лелка, от онези дето наистина не знае човек какво правят по цял ден. Изхриптя и гласно сподели, че това е безобрази – куче в трамвая. Ако погледите на останалите пътници можеха да запалят огън, щяхме да си изгорим там на секундата. Лелката изпуфтя още веднъж и лишена от подкрепа се обърна на другата страна. Олекна ни. Грозни лица след тежък ден  - кому са нужни.

Момичето стана, спирката на която трябваше да слиза явно бе дошла. Погали кучето и го целуна по главата. Кучето примигна и пак я побутна с муцуна. Момичето слезе, а кучето гледаше след него. Не бяха от една порода, но то гледаше с малко тъга. Така се гледа само ако виждаш, това към което гледаш. Замислих се, че и аз ще слизам скоро. А ми беше приятно в тази среда. До като ние, хората, се чудим защо животните не говорят, те се чудят защо ние говорим.

Качи се човек. Пиян. Залитащ, като птиче при първия си опит да полети. Доближи кучето, а то се изправи на предни лапи и го изгледа продължително. Човекът говореше за несгодите на живота, но когато срещна кучешките очи млъкна. И заплака. Кучето се приближи и го подуши, после пак го погледна в очите. Човекът седна на една седалка и моментално заспа. Кучето го гледаше. Аз гледах кучето.

Спирката ми дойде, а не я чаках. Тоест не я желаех истински. Усмихнах се, погледнах към старецът, неговото куче и всички около тях. Нямаше тъжни лица, нямаше намръщени, уморени очи. Значи можело. Докато слизах пожелах лека вечер, а кучето примигна и всякаш кимна. Значи говорели.

Нов Ден

Будилника звъни. Ехото му разбута последните подредени редчета сън и отворих очи. Странно, някак си свикнах с израза аларма, за всяко мое будене. След кратко колебание отложих и днешното с няколко минути, интересна възможност на техниката. Кафе. По-скоро плацебо в голяма чаша, но пък миризмата му е по-силна и от него. Две лъжички захар, кафява че е по-полезна и започнах да разбърквам. Дали захарта или ранните си мисли ? И изобщо на чистия аромат, като порив нужни ли са му мисли, камо ли разбъркани. Да музика, липсваше ми музика. Решението бе лесно и скоро и тя дойде – под формата на тишина. Хубавата музика сутрин е в самата и тишина. Запалих цигара. Поредната притурка към началото. Добре, че прозореца беше отворен, към какво ли.

Пишещата машина си стоеше кротко от снощи. Вазата с увехналите отдавна идеи, на порции покапващи по масата пък стоеше там от векове. Преместих се до там с тях, и приятната компания на чашата кафе. Не рано е.

Фикуса в стаята беше дехидратиран, макар че никога не е страдал от махмурлук. Намек да пия лекарствата си – рутина. Сипах му вода, неговото лекарство, далеч по-чисто. Тогава се сетих, че не съм харесван от масата. И по-добре. И аз не обичам да стоя на същата тази маса, сред трите вилици – напълно излишни сами по себе си и малоумно свитата кърпа – бяла.

Време беше да облека нещо, мисля че от прозореца дойде идеята. Риза, от простора. В пресния и пран аромат имаше нов живот. Димът, щеше да го подправи по старо му. За момент, докато я свалях от простора си представих, че я бера като плод от дърво. Предпочитам да си представям пред това да гледам. Само така мога да пиша „Моята борба“ като моя.

От вън се чу клаксон, пилето на големия град. От градината на павирания булевард пееше своята ранна песен. Без любов, тъжна песен но пък поне различна от крясъците на пияни ми съсед, решил да изрази заводската си обич към съпругата снощи. Което ми напомни, че обичам. „Даже заради самото обичане“ – така обичах да си отговарям на самозададеният въпрос – „защо“. Буди ме някак.

Все пак трябва да стигна до масата и го направих. Пепелника също. В него се таеше слой минало, чакащ нещо ново – все сиво, но само ако го гледаш цветно. Усмихнах се, защото пак се запитах „защо“. Нов лист в машината, нов ред и начало на текст.

„Здравей Нов Ден....“

Не спах, но лишавайки се от съня си подарих сънища. Не беше трудно, защото нещо пееше. После гледах Луната и се питах, дали там има нещо, което вие при пълноземие. Циничното си отиде с усмивката на човека до мен. Остана само тривиалната цигара след него. И пак прозореца, но този път нещо от него подканваше да го затворя. Страх да не излезе дима или страх да не влезе пушек.

Средата на нощта е онзи момент, който никога не търся, но той ме намира. Като от вестник с обяви. Изрезката, дето стои на бюрото ти и редовно се обаждаш, опитвайки шанса си. Хубавото е, че не помня нищо от обажданията и, освен звъна...

Пак будилник, пак аларма. Съня се пробужда с усмивката на сънувалия го. Споделено е, както и самото място на случката – леглото. Дано има нещо, което да може да храни телата ни в хладилника. Иска ми се да го има, защото и двамата го заслужаваме. Ще го потърся.

Различни чинии. Винаги съм се чудел, защо нямам две еднакви неща в къщи. Чорапи. Не, не и това.  Дори намирам празните листа от пакета за различни, няма как да има такава повторяемост в пакет с 500 личности. Както и да е – закуската беше факт, както и червения квадрат около новата дата на календара. Отново не оцених пижамата си в търсене на риза...

Сънувалият си тръгна, аз не. Макар, че малка част от мен излезе през вратата с него. Пак дим, вече с кафе. Неразделни са. Ако и при хората имаше така неделима връзка всички щяха да са безмерно усмихнати, дори без телевизия.  Като дете мислех, че телевизора е семейство. После се оказа, че било подпис в общината. Смених кафето с бърбън, все пак наближаваше десет. Число с единица и отричане в един ред.

Телефона ми звъни. Върши го съвестно, това работи все пак. Аз пък съвестно отричам тоя марксизъм у него – не е нужно да цениш труда – така ме учи редактора ми. Сега виждам, че е още на зарядното си. А моето си тръгна... като след аларма. Някъде в стаята трябва да имам лекарства.

Минава обяд. Часовника го крещи с трите си стрелки. Секундарник май му казваха, а е като ковач – забива пирон. Ако огледалото не ми връщаше усмивка редовно можеше и да го приема като забиване на пирон в ковчег. Сега по-скоро е напомняне за ритъм. Вече може и да слушам музика. Трябва.

Слизането по стълбите винаги ме е карало да се радвам, че мога да се движа. Асансьора е там, но не обичам да ми вършат работата. Теснотата му е като шамар, не майчин а от тези дето не знаеш защо си ги получил. Красив е когато носи аромат на употребилия го преди теб. Учи на това, че няма да си пръв, камо ли последен вътре. И все пак стълбите са по-привлекателни.

Входа разбира се отново е пълен с боклук. Реклами и промоции, промоции на реклами. Кой може да ти обещае толкова много неща на влизане, които с лекота би разритал на излизане. Това по никакъв начин не оправдаваше парите, които давахме за чистачката, но и данъците ги плащаш невидимо. Пак някой е паркирал пред входа.

В парка съм паркиран. Обичам да мирише на село в града. Дори машината за    пуканки, напомняща за себе си с всеки порив на вятъра не може да ме откъсне от селото, градирало до тук. Една катерица слезе до пейката, огледа се и като не видя нищо водещо до ледените епохи се върна там – на клона. Появиха се и активисти, зелени.  Тефтера ми е направен от хартия, тя пък от дърва. Значи е под закрилата им. Само за пореден път се удивявах на търпимостта ми към хората, които намираха слънчогледовото семе за орално удоволствие, нaпук на зелените от преди това.

Миризмата на хот-дог винаги е блазнила гладните. Кучета. Усмивката ми дойде заради играта на думи и вегетарианството. Да сложиш домати на нещо наречено топло куче е толкова интересно, че дори и бил борд не биха измислили за него. На близо имаше ледена пързалка – в миналото. Сега пред нея спираха рейсове със стотици не плащащи билети хора. И аз не обичам билета. Дупчиш парче хартия, което официално ти е застраховка. Кой би си продупчил спасителния си пояс ?

В средата на градинката се появи мим. Мисля да го заговоря, май ще има какво да каже. С показност се стига точно до първия плакат с дата. Там има и час и място, пък този човек не е на мястото си. Можеш ли да си ням сред море от звуци, когато провокацията да говориш е съизмерима с нормална човешка нужда. На колко върпоса се отговаря с жест. Взех си бира.

Пиша грозно. Когато бързам да не загубя мисълта си я обграждам с феномен от изкривени малки букви. Още от училище помня, че ми казваха – „ Говори, преди да пишеш“.  Добре, но като единствения ти слушател е роден в Китай под формата на 60 странична тетрадка....

          Чух майка да обяснява на сина си, че не е хубаво да яде каквото намери. А пък ден по-рано по телевизията говореха за прехрана. Аз съм лесен – две яйца, по очи или по гръб. Но как така тази жена обясни на сина си, че пържолата се яде до като е топла...

          Имам тераса. Седи над улица, носеща името на поет. Интересно решение, мисля, че архитекта е спал. После някой леко ще ме осъди, че  като  поливам цветята се сипе вода по тази улица. Ако можех да чувствам в този момент бих ги нарекъл сълзи, а те са просто вода, която капе от ръба...
          Глася си алармата. Чувствам се като терорист, който просто сверява часовника на бомбата. И като се взриви утре, пак ще хвръчат парчета, грозни крайници. Пак усмивка, и пак един глас – „егосит“.  Имаше май такова списание....
          Здравей Нов Ден. Като пожелание за лека нощ. Сън, който трябва да дойде... мечта, която трябва да вдиша... ризата, която ще облека... кафето с новата захар, чакаща лъжичката да я разбърка....

Здравей Нов Ден....