Този ден валеше. От онзи тип дъжд, който по-скоро е леко досаден и
монотнен, отколкото напоителен. Вече няколко часа небето плачеше срамежливо,
без изгледи за сериозен рев. Сиви облаци покриваха всичко над селото и
единствено заради часовниците можеше да се познае кое време на деня е в
момента. Все пак имаше някаква светлина, леко размита и мъглява. Часът
наближаваше девет, а всичко навън бе мокро.
Момчето се събуди, разтърка очи и чу барабаненето на капките по перваза на
прозореца. В стаята беше тъмно, слънцето не се виждаше и момчето за момент се
изкуши да заспи отново. Разколеба се от миризмата ма мекици и то такива, които
със сигурност бяха приготвени преди минути. В краката на момчето лежеше
котарак, свит на кравай. Когато то се размърда, котаракът стана, протегна се,
скочи на пода и измяука пред затворената врата. Момчето също стана от леглото,
облече дрехите си и погледна през прозореца. Съжали, че е неделя, защото днес
не беше на училише и мислеше да играе навън, но с този дъжд планът ставаше
неизпълним. Котаракът измяука по-настояващо и момчето му отвори, след което го
последва надолу по стълбите.
В кухнята царуваше миризмата на мекици и сварено мляко. Момчето, вече
умито, поздрави баба си и седна на масата. Баба му постави пред него чиния,
пълна с мекици, чаша мляко и буркан с малиново сладко. Момчето започна да
закусва, а котаракът откри топлината пред печката и реши да легне там. Под
звуците на дъжда отвън и бумтенето на печката момчето започна да се храни и да
мисли какво точно да прави днес. Можеше да чете книга (беше се научило скоро да
чете и от тогава непрекъснато му се четеше) или да се качи на тавана и да
разглежда старите вещи там, разбира се имаше и някаква надежда навън да спре да
вали, но на това не можеше да се разчита чак толкова много. Отвън се чу глух
камбанен звън и заради времето заглъхна на мига. След известно време камбаната
отново удари. Бабата на момчето излезе на двора на къщата, отвори дворната
врата и погледна на улицата. Прекръсти се набързо и се прибра. Момчето дояде
закуската си, наметна якето си и излезе на двора.
Дъждът го обгърна, сякаш бе пухена завивка и момчето потръпна от хладината
на утрото. В единият ъгъл на къщата, там
където се намираше курникът, кокошките стояха неподвижни, а от телата им се
стичаше вода и се вдигаше пара. Изглеждаха тъжни. Момчето се замисли защо стоят
на мокрото, а не се прибират под стряхата, реши че може би така се почистват и
ги остави на саме с дъжда. Черньо, голямата немска овчарка, се беше скрил в
дървената си колиба и само носът му надничаше от време на време навън – все пак
трябваше да върши работата си на пазач. Момчето погледна към Черньо, Черньо го
забеляза и момчето беше сигурно, че сега той маха с опашка вътре в колибата
си. Камбаната удари пак и момчето тръгна към дворната врата. Когато я достигна
се замисли за момент, сякаш се колебаеше дали иска да я отвори след като видя
баба си да се кръсти. Не разбираше какво точно значи това действие, но баба му
се кръстеше само когато се случеше някаква беля или говореше за нещо много
лошо. Любопитсвото все пак надделя и момчето отвори портата.
На отсрещната страна на улицата, пред къщата на Караславови, бе
паркирана голяма черна кола, със
сребрист кръст на покрива. Няколко човека,
до един
облечени в черно, се суетяха около колата, . Излезе жена и момчето, въпреки шумът на дъжда, я чу да плаче. Жената от време на време
поглеждаше към небето, казваше нещо, все едно му се караше и дърпаше косите си.
Черната й забрадка падна в една локва и за секунди се смачка, напоена с кална
вода. В този момент бабата на момчето го дръпна за рамото, затвори вратата и го
прибра обратно под навеса в двора. Там му се скара и му забрани да излиза на
улицата и да гледа към къщата на Караславови. След това бабата се прибра
обратно в къщата, момчето остана загледано към затворената врата и любопитсвото
му растеше, сякаш бе кокиче в ранна пролет. Не искаше да нервира баба си и за
това реши, че няма да отваря вратата и да излиза на улицата. Обаче искаше да
види какво ще се случи там.
Доближи оградата и се опита да наднкине през нея. Това беше почти
невъзможно, защото дъските на оградата бяха много близко една до друга и трудно
можеше да се види нещо през тясното процепче, което се образуваше между тях. Момчето започна да обхожда оградата
с надеждата да намери по-широк процеп, за да може да вижда добре. Докато се
движеше и гледаше към къщата от среща, дъските и гледката се редуваха накъсано,
като в старите анимационни филмчета, които дядо му пускаше на проектора в
къщата. Един кадър къщата с хората, следващият дъска от оградата, после пак
хората, оградата… И всичко ставаше все по-интересно когато момчето ходеше
по-бързо. Така, загледано към къщата отсреща, то не видя една локва и стъпи в
нея. Ледено студената вода се просмука през обувката и чорапа и захапа
жестоко ходилото му. Тогава момчето видя малка дупка, образувана от изрязан
чвор, в една от дъските на оградата. То се наведе, погледна през нея и видя няколко
мъже да носят над главите си голям и издължен черен сандък. Мъжете се опитваха
да го качат в колата, а до ревящата жена се бяха събрали още две, по-млади и
също плачеха. Чудно защо? В този момент момчето чу гласът на баба си и рязко се обърна. Бабата се бе показала на
прозореца и размахваше гневно пръст. Последва нова тирада и категорична забрана
на момчето да се опитва да гледа към забраненто място. Момчето кимна, че е
разбрало и се отдалечи от оградата. Бабата го проследи с поглед, след което
затвори прозореца и известно време продължи да го гледа зад стъклото. Котаракът беше
седнала до нея и разсеяно гледаше навън.
Момчето се доближи до навеса и вече наистина се чудеше защо баба му не му
дава да гледа какво се случва при Караславови. Защо не трябваше да ги вижда и какво правеха
тези хора там. Дали Караславови се изнасяха? Сигурно беше това, нали онези мъже
товареха големия сандък в колата. Момчето твърдо реши, че трябва да разбере какво
става. Тогава видя ореха пред курника. Беше близо до оградата и доста по-висок
от нея – перфектно място за наблюдаване. Момчето погледна към прозореца за да
провери дали баба му е там и след като се увери, че я няма, тръгна към ореха.
Продължаваше да вали, кракът му бе подгизнал, но момчето не усещаше нито студ,
нито влага. Желанието да разбере какво става при съседите му бе отнело всички
сетива. Когато доближи до ореха и погледна нагоре, Черньо излая веднъж. Момчето
не го чу и продължи да гледа към клоните на дървото, търсейки маршрута си.
Водата влизаше в очите му и доста пречеше, но момчето се ориентира
най-накрая и започна да се катери. Подскочи и опита да се хване за един от
по-ниските клони, но не успя и тупна на циментовите плочи. Черньо излая още веднъж, момчето
се обърна и му направи знак с пръст да мълчи. След това, отново подскочи и успя
да се хване на клона, сетне се набра и стъпи на него. Продължи да се катери и напук
на мокрите клони и сипещият се отгоре му дъжд, скоро стигна почти до върха на
дръвото. От тук виждаше перфектно отсрещната къща и случващото се пред нея. Колата вече потегляше,
а зад нея имаше цяла тълпа хора в черно. Някои носеха чадъри, други се бършеха с носни кърпи. Ревящата възрастна
жена, подкрепяна от двете млади ходеше след колата и сякаш бе заспала. Пред колата,
която сигурно заради лошто време се движеше доста бавно (поне според момчето)
вървеше Иван Караславов и носеше голям дървен кръст. На момчето това му се видя
много странно и вече не мислеше, че Караславови се изнасят. Тълпата хора и
колата почти стигнаха ъгъла на улицата и вече не се виждаха добре заради няколко
клона пред момчето. То се пресегна да ги помести, но не успя и за това реши да
се покаери на тях. Хвана единия с ръка и се оттласна от този, на който се
държеше до преди малко. Кракът му срещна дргуия, мократа обувка се отърка от
мокрия клон… и се хлъзна надолу. Момчето размаха ръце в опит да се хване за
някой от клоните, но мокрите листа се хлъзгаха и му пречеха и то полетя на долу. Момчето падна на
плочките под дървото и спря да мърда. Под него се появи разширяващо се кърваво
петно, което избледняваше в краищата си, смесвайки се с вода. Черньо се
разлая силно, една жена от процесията се обърна към къщата и се прекръсти, след
което се скри зад ъгъла и улицата опустя.
Дъждът валеше, все така монотонно и равнодушно.
