Търговската улица не беше нито много
голяма, нито богата на огромни магазини, но градът й дължеше много, защото тя
успяваше да събира жителите му всяка събота, а по някога и в друг почивен ден. Чаша
кафе, поредната ненужна дрешка, лъскава и напълно ненужна глупост за наследника
– всеки си намираше причина да излезе там в почивния си ден. Тук там по улицата
имаше табели с официалното й название, но никой не го ползваше и те съответно стояха
като известия за неплатени сметки в
нормален нашенски панелен блок.
Контингентът, посещаващ тази улица, като
цяло беше познат сам на себе си и новодошлите лесно биваха забелязани. Като
резултат се превръщаха в обект на застояване по кафенетата, за да бъдат
анализирани, обсъдени и дискутирани или накратко – одумвани. Най-често без
никаква злоба, освен, ако не носеха някакви особено интересни и съответно скъпи
дрехи и вещи. Улицата, редно е вече да я наречем уличка, защото все пак
мащабите са важни при определянето на названията, беше най-забележителното и
оживено място на иначе скучният индустриално обременен и по дефиниция
индустриален град.
В самото начало на уличката, зад
малка масичка, изплувала от дълбините на каталозите „Некерман“, култ за времето
си, седеше брадясал човечец, с предимно посивяваща и вече видимо оредяваща
коса. Освен с вечната си и независеща от
нищо усмивка, този човек се характеризираше
и с това, че може да гадае бъдещето. Сам той твърдеше, че за това не
трябват особени инструменти и за това често си служеше с чаша сок, наченат
пакет семки, които вземаше от клиента си или дори кратък разговор с кучето му,
често оставащ неразбираем за последното.
Никой не знаеше от къде идва или
къде си отива, след като слънцето залезе, нито пък как се казва. Той просто си
беше гадателят от началото на „Търговска“ и това стигаше. Отдавна беше миналото
времето, в което търговците от съседните сергии и магазини живо бяха
дискутирали възможностите за неговия произход, раса, име и дори понякога дали
изобщо е от тази държава. Тъй като не вземаше пари (поне в по-голямата част от
времето), той се радваше на достатъчно голям брой клиенти. Идваха всякакви –
деца, старци, глухи, инвалиди, пияни, влюбени младежи, улични кучета… Всеки
искаше да разбере нещо за бъдещето си – какви ще станат децата, какви ще станат
внуците им, ще могат ли пак да чуват, ще могат ли пак да ходят, ще могат ли
нещо изобщо, колко ще продължи любовта им (с надежда винаги да е вечно, при
това полято с обилно количество рожби), ще ги разбере ли някой човек…
И никой не оставаше без отговор,
никой не се отдалечаваше от малката сгъваема масичка, без да е получил своето
бъдеще, такова каквото не е очаквал, но се е надявал. Защото този човек имаше
един основен талант - той беше способен не само да предсказва бъдещето, но и да
го прави бързо и разбираемо за тези, които си го пожелаваха. И това се случваше ден след ден, месец след
месец, година след година… Докато един ден за мястото, на което не се намираше
масичката му, не предяви интерес известен и заможен бизнесмен, който знаеше
какво бъдеще го чака и то не беше свързано с някакви псевдо гадатели.
Неспособен да се защити, дребният човечец само след месец се озова в лудница, с
тежка диагноза и лишен не само от масичката си, но и от уменията си да
предсказва каквото и да било. Обратно на търговската уличка нещата се наредиха според новата
реалност и животът пое по новият си модерен път.
Седмица по-късно, в лудницата, в
която се намираше гадателят, пристигна момиче в инвалидна количка, бутана от възрастен
човек. Двамата държаха да се видят с него и странно защо оборваха думите на
всички, които го наричаха пациент. Когато вече бяха един срещу друг, момичето
подаде малко глухарче, което вече дори не беше свежо, след което го попита нещо
на ухо. Гадателят пое дълбоко дъх, затвори очи и издиша. След това започна да
говори, да ръкомаха с ръце и дори за момент така загуби дъх от тирадата от думи,
излизащи от устата му, че почти припадна. Момиченцето се смееше и смееше, а зад него възрастният човек, под
маската на стичащите се по страните му сълзи, правеше абсолютно същото.
Малко
по-късно и двамата си бяха тръгнали и гадателят понечи да се върне в стаята си.
Не усп - имаше още един посетител, който искаше да чуе за бъдещето си и той, разбира се, трябваше да бъде уважен. Когато и това стана се появиха още… и така не спираха
да идват, не искаха да слушат, че има работно време и че мястото не е това,
което очакват. Искаха единствено да го слушат, а той не можеше да им откаже.
Не бе способен да ги лиши от усмихнатото
им и светло бъдеще.
