Сън

Вечер като всяка друга. С всичката онази тишина и залез, като крушка издишаща преди да изгори. Ако отворя прозореца най-вероятно ще кажа нещо и за небето и звездите, но няма да го направя. Чашата с вино ме държи в мълчалива компания и като джентълмен няма да я оставя да седи сама. Всички говорят колко е красива вечерта докато си навиват будилниците. Странно ми е да си лягам с нещо толкова красиво и да се подсигурявам, че ще се събудя на време за да изчезна на някъде след това.  Почвам да чувам неща, които иначе си остават скрити – все пак става все по-тихо. Като на театър гасят светлините и чакаш да започне представлението.  Понякога и сам ги гасиш, сънят  е моно спектакъл.

Ставам сутрин и се чудя, защо именно момента преди да съм заспал трябва да е пълен с мисли и желания. Мия си зъбите и нямам нито мисли нито желания. Машина. Отнема ми поне един час преди да започна да осъзнавам, че това е нов ден. И ще се случват нови неща, които да осмислям по залез. Мразя да му казват  ново начало. Начало на какво – на седмица, на работен ден, на пътуване с различен автобус към едно и също място. Не мога да се съглася, че щом си събудил задължително идва ново начало.

И цялата тая еуфория на събужденто ми става все по-чужда. Да се тъпчеш с кафе докато разправяш колко хубав сън си имал и още не можеш да се събудиш. Ето за това има казанчета в тоалетните, да удавиш нещо твое, което не ти харесва. И по подобен начин давим „новите начала“ с алкохол, точно преди лягане. Все повече се радвам, че не отворих прозореца – можеше и звездите да насера.

Обичам заспиването. Безплатно е за разлика от това, което го предхожда. Бутилка вино, билети за транспорт, обяд, кутия цигари. Даже за мързела да изгася лампата плащам. След това вкус на паста за зъби, борба с връзките на обувките ми и цялото старание да не виждам намръщените физиономии на хората отиващи на работа.  Ами признавам струва си да се спи.

Охлювите

               Геиниалността се крие в черупката на охлюв, пълзящ върху съмнения, лавиращ между хиляди крака стараещи се да го стъпчат. Докато охлюва пълзи вижда слузести купчинки раздробен хитин и плътта на себеподоните си смазани амбиции. Амбиции, скрили се в затвора на тънката черупчестта сигурност с надеждата, че именно така ще се спасят от всичко, което иска да ги смачка. А простата истина за охлюва, оцеляващ сред тълпата е движението. Движението напред, движението без страх, без колебание, без съмнения. Движението, което оставя следа, дори тя отдалеч да изглежда ивица слуз. Все пак тя си остава следа от движение, а не безформено петно бележещо смърт. Смъртта е край на движение – не е неговата среда или още по-лошо неговото начало.

                Никой не си задава въпроса от къде се появяват охлювите. Или защо изобщо се появяват. Някой, някога бе казал, че те идват на тази земя за да ни внушават чувство за вина.  Факт обаче остава, че ги има и без да се съобразяват с тези догатки те винаги си пълзят на някъде. Напълно безрасъдно, бавно и целенасочено. Ами ако вместо да ги „берем“ за някое екзотично блюдо или просто да ги размазваме с крак, в търсене на онзи садистичен звук от трошене на солети, си извадим една проста поука от тях?  Те идват от никъде, от нищото и тръгват за място, което мълчаливо ни спестяват. И още – имат черупки, в които да се крият, но някои от тях не го правят. Дали разбират, че тези черупки ги пазят единствено от погледи и нищо друго и за това не ги ползват. Криенето в този случай се обезсмисля, то води до загуба на време или ако щете загуба на живот. Отказването от този лукс немисля, че е безстрашие. По-скоро е воля да преследваш пътя към крайната си цел рискувайки да се превърнеш в пехтиено петно натрошени кости и размазана плът.

                Обаче някои охлюви достигат до храста от другата страна на шосето. Техният храст. Онова място, в което само до скоро са насочвали издължените си очи и към което са бързали – влачейки се в очите на всички, които кротко гледат от страни техния път. И там в основата на този храст на другия ден случаен човек може да открие напълно празната им черупка. А къде е охлюва ? Черупката му е захвърлена в храста, куха, самотна, ненужна. Собственикът и се е отказал от нея. А само на сто метра от този храст има голямо и свежо портокалово дръвче.

Асен и Мария (част VI)

            Двамата ходят по улицата към градинката пред блока на Асен. Главата  го боли и той придържащ Мария се радва на траорната тишина на нощта. Булеварда с всичките влудяващи звуци вече е далече зад тях.  Виждат пейка пред входа и сядат на нея. Асен се опитва да изправи Мария на облегалката но тя се свлича и пада на плочките пред пейката. Асен сяда до нея и я прегръща. Мария диша бавно и извръща глава към него, устните и се отварят с тиха молба. Асен посяга към джоба си и напипва найлонов плик и кутия цигари. Вади една и запалва. Дълбока глътка дим излиза през ноздрите му и се разсейва в облак над тях. Мария потръпва силно и стиска ръката му. Асен отново бърка в джоба си и вади плика. Разтваря го и в ръцете му се появява спринцовка. Дърпа от цигарата още веднъж и я хвръля настрани.

- Мария, аз мисля да си пускам коса.

Мария отговаря със задавен хрип и стиска ръката му още по-силно. Очите и са затворени, а лицето и грее в цвят по-бял от пълната луна.
           - Мария...

Асен вдига ръкава на фланелата и без да отделя стиналата го ръка забива инжекцията в нея. Затваря очи докато течноста вътре потъва във вените на Мария. Отпуска глава на пейката и хваща дланта и. На лицето му под затворените очи се стича сълза и оставя влажна диря по бузата му. Гърлото му експлоадира от остра болка и сладка течност потича към гърдите му. Опитва се да си поеме дъх но се задавя и отваря очи. Вижда кръв да се стича по тениската му и по улицата. Пред него с нож в ръка стои нисък човек и клати глава. Асен вдига ръка към гърлото си и напипва фонтана изпомпван от собственото му сърце. Главата вече не го боли и вижда мъгла.
            - Сенс... сега вече си лайно наистина. Да беше дошъл с нас а ?