Свистенето на затварящите се врати на автобуса го събуди. Беше заспал
неусетно и за това събуждането дойде с множество неизвестни, които запрескачаха
стремглаво в главата му. Първият въпрос беше за автобуса, а отговора – почти
празен, определено от градския транспорт и осветлен, но студен. След това дойде
онова, което прекъсна останалите въпроси – до него седеше съвършеният му
двойник. Нямаше дори малка частичка във вида му, за която някой да каже, че не
съвпада между двамата – коса, кожа, очи, черти, всичко беше еднакво. Освен, че
двойника беше буден от преди това, дъвчеше ябълка и изглеждаше блед, почти
прозрачен.
Той се смути, защото зяпаше в
двойника си без никакъв срам вече повече от минута и понечи да отмести поглед.
Беше му трудно, но опита пак и почти успя, когато двойникът му зададе въпрос. „Изцапах ли се покрай устата?“. Той
кимна отрицателно. „Добре“. Забеляза,
че тембърът на гласа на двойника му е някак глух, звучи далечен и не прилича на
неговия собствен глас, което за миг го успокои. Понечи да се размърда, но не
успя – беше напълно парализиран, което изгони упокоението му за секунда.
Двойникът му се обърна към него, огледа внимателно лицето му и му каза, че
скоро ще трябва да слизат. „Наистина ли
трябва“ беше отговорът. „Наистина, времето е абстрактно понятие, на
което живите отдават ужасно много важност. От тук насетне то няма да съществува
и за това не бива да оставаме сред тях“.
Мина още минута. Той мислеше и
нищо, което да му харесва, не се появяваше като кандидат за реч. Накрая просто
констатира – „Живите? Аз не съм ли от
тях?“. „Вече не, но няма нищо
страшно“ – глухо отговор от двойника. „Как
така?“ – искаше да знае той. „Умря
преди малко, от самота. Рядка болест, но фатална“. Той се замисли, чудеше
се как така от самота – та той имаше приятели, жена, дете, колеги, харесваха го
и беше все сред хора, как така от самота. Някой се шегуваше за негова сметка,
но защо? Опита се да си припомни дали не е пиян, но бързо се сети, че не пие от
години. „Значи е сън! Да, задремал съм на
път към вкъщи. Това е!“. Това, което чу като отговор отново не му хареса. „Грешиш. Напълно мъртъв си. Душата ти умря
отдавна, а днес и останалото си отиде. Та за това се върнах, да го взема с
мен.“ Застина, реши, че е спрял да диша, но когато се опита да започне отново
видя, че е невъзможно. Въпреки това се чувстваше жив. „Това са глупости, аз халюцинирам“- изрече той. „Халюцинираш, че живееш вече доста дълго
време, а това сега е реалност. Искаш ли да те попитам нещо? Кога последно беше
със жена, защото я желаеш като капчица вода в пустинята? Кога отказа да
направиш нещо, само защото ще ти коства много, но не можеш да откажеш на човека
отсреща? Какво последно помниш, че си направил за себе си?“. Той мълчеше и
ровеше в спомените, но нито един отговор не намираше, а двойникът му гледаше
доволен и с безсмъртно спокойствие се усмихваше. „Ето драги, не знаеш. Сега си мислиш, че те упреквам защо не си бил
егоист, не! Не правя това. Упреквам те, че не си живял заедно с това, което
истински обичаш и от което се нуждаеш, само за да са щастливи другите. Това не
е егоизъм, това е самоканибализъм. Но свърши, сега ще слезем и от другата
страна ще получиш това, което ти се
полага.“ Вече сериозно се плашеше,
но и също толкова сериозно вярваше на двойника си. Усети паузата и моментално
попита – „Нима ме обвиняваш, че не съм
обичал правилните хора? Или не съм направил всичко, за да са добре?“. „О, ти направи всичко за да си добре, като се
заблуждаваш, че така е трябвало. И може би си бил добре, след като те
напуснах, но да ти кажа никак не ми се вярва. Последно, тичаше на помощ на
човека, който те обра. Тогава те
напуснах“. „Значи ти си моята душа“ – попита той. „Бях, но те напуснах. Защото някак си не се получи между нас, не бяхме
цяло, а тяло и душа. Това, което единият от нас желаеше, за другия стоеше като
грях. И вече дори не помня кое за кого беше“. Той се огледа, за да види
дали малкото хора, които бяха в автобуса го забелязват, но се сети, че не може
да мърда и прокле. След това му хрумна, че след като говори значи може и да извика
и го направи. Нищо, абсолютно нищо не се случи. Двойникът му отново проговори –
„Сети се кога да крещиш. А беше толкова
обещаващ. В началото плах, после се научи, разбра къде грешиш и хоп, започна да
изкупуваш вината на всички. Стана лицемерен егоист. След това пък започна да
обичаш искрено, масово, правилно!
Умирах, прощавай за израза, от щастие по това време. След това обърка
всичко, като намеси така наречения „разум“. Как никой не разбра, че както няма
време, така и разум няма. Но не – ще живеем разумно“. Тук вече той не издържа и го прекъсна – „Мамка му, аз знам, че няма разум. Винаги
съм го отричал и ти знаеш това, защо тогава сега не съм жив заради него? Защо,
когато истински разбрах, че може да живееш чрез другите, за тях и за себе си, ми се случва това? Та аз
наистина обичам хората, заради които дишах! ОБИЧАМ ВСИЧКИ!“ Викът отекна в автобуса и всички се обърнаха
към него. Той усети, че е потен и не само това го смути. Огледа се, седеше сам.
Слезе от автобуса, побърза да се прибере при семейството си и по-късно в леглото, заспа дълбоко. Нищо не сънува. На другия ден каза на всички, които
заслужаваха, че ги обича.
