Тя се доближи до ухото му и тихо му прошепна
нещо, но той по- скоро го усети от колкото чу. Беше топло, някак меко и носеше
повече от успокоение, нещо отвъдно. Той затвори очи, защото знаеше, че само с
тези две думи няма да приключи и зачака целувката по врата. Тя изобщо не
закъсня и след нея той не искаше да отваря очите си пак, но не издържа и го на
прави – искаше да види лицето й, очите й, косата й! Лежаха на дъното на
рибарска лодка, в единия край на плажа и гледаха кристално бистрото нощно небе,
което кипеше от звезден живот точно в този момент.
Васил се
събуди от съня си с усмивка, защото тя отново беше в него. От няколко години
беше идвала редовно и всяка нощ той се радваше на връзката им, която между
другото се развиваше повече от добре. Двамата прекарваха времето си заедно и
посещаваха всякакви места, бяха правили любов на всевъзможни места. Спомни си
първата им нощ…
Тичаха под поройния дъжд от киното до входа на
кооперацията, в която Васил живееше, защото нямаше никакви таксита. Винаги
когато завалеше те имаха свойството да изчезват. Когато се качиха в апартамента
му, тя свали лекото си палто и от долу изпадна букета, който й бе подарил
същата вече. По-точно това, което бе останало от него, защото освен че беше вир
вода, той се бе намачкал докато тичаха.
Васил го погледна и предложи да го изхвърлят – ще й купи друг, но тя отказа и
каза, че и такъв си го харесва. Двамата се засмяха, след което той я дръпна и
целуна. Всичко след това стана като в сърцето на торнадо, как се озоваха в
спалнята, как бяха голи, никой от двамата не разбра. Телата им се преплитаха
бясно, докато изпитваха поредици от непознати им до сега удоволствия… После
заспаха вгледани един в друг.
Когато се
събуди след този сън, Васил беше окончателно влюбен. Момичето от сънищата му
също, както разбра по-късно и това така го окрили, че никой не можеше да го
познае. Нито едно реално момиче не му грабваше интереса, а такива, които го
проявяваха имаше не малко. Васил минаваше за хубавец, беше начетен и общителен,
с очарователно чувство за хумор. Умееше да задържа вниманието.
„Полона“, беше се представила с това име и нещо
в него го грабна, макар да го чуваше за първи път. Каза му го чак на третата им
среща, което го направи още по-скъпо за него, защото беше чакано достатъчно
дълго. Тази вечер за да я изненада той я качи на балон. Имаше достатъчно пари
за да си го позволи и двамата летяха на нощна София. Говореха непрекъснато,
откриваха толкова общи неща, за които страничен и трезвомислещ наблюдател би
изпитал страх. Когато ниско под тях избухна калейдоскопа на неочаквана заря,
двамата се прегърнаха. Зарята продължи още минута, като обагряше нощта и я
правеше светла. Прегръдката им продължи много по-дълго.
Васил
работеше по цял ден и въпреки, че обичаше работата си времето за него течеше
бавно. Той нямаше търпение да дойде вечерта за да заспи и да сънува. Полона.
Рядко излизаше с приятели, а когато го правеше сякаш не беше там и мислите му
витаеха – не слушаше разговорите, дори самият той често не говореше. Всичко
се свеждаше до това да се прибере, вечеря, заспи и сънува…
За първи път му каза, че го обича една сутрин
на Витоша. Двамата бяха прекарали нощта заедно и се събудиха с шантавата идея
да отидат на разходка в планината. Васил се обади, че няма да ходи на работа,
хич не искаше да я оставя. Витоша ги посрещна с лек вятър, миризма на мокра
трева и толкова зеленина, че да ти се завие свят. Слънцето грееше все по-силно
и напук на хладината от вятъра на двамата им беше почти горещо. Косата й, черна
и начупена, така блестеше на светлината му, че всеки порядъчен гарван би й
завидял за финиша. Когато прошепна „обичам те“, Васил изтръпна, всяко косъмче
по него се наелектризира, ухото му не вярваше на чутото, а мозъкът му напълно
абдикира. Докато се мобилизираше за да овладее емоциите си, тя го целуна по
врата и провали и последната му съпротива. Тя беше неговата сянка, неговото
отражение и онази сглобка, която го правеше цял. Да, това беше точно тя!
Времето
минаваше, за Васил реалният свят беше едно скучно място, пълно със забързани,
изнервени хора смачкани от собствено изградената си реалност. Сякаш целта на
живота им беше да съществуват, работят и псуват всичко, което не им харесва.
Не, Васил не беше за този свят, не искаше да го променя или мрази, просто имаше
един друг, на който той принадлежеше.
Събуди се до нея и когато посегна да я целуне,
така както правеше винаги сутрин, видя,
че е плакала. Попита я какво има, но тя се обърна и не отговори. Усетил, че
нещо я тормози, Васил настоя да му каже какво е. „Аз трябва да си вървя!“. Едва
ли имаше кинжал, който така остро да прободе Васил в този момент. Сякаш нещо
бръкна в него и изтръгна дъхът му, едва попита „Защо?“. „Това не е реално
Василе, ти вече не живееш! Животът ти е сънища, които са приятни, защото си с
мен и аз съм с теб. Но истинският Васил, този от Земята, не съществува! Той е
загубен за живота.“ Спори с нея, опита се да й каже, че така му е добре и
по-жив никога не е бил. Каза й, че я обича безкрайно. „И аз ще те обичам
безкрайно!“ му отвърна тя и докато сълзите й напираха тя го целуна.
Васил се
събуди с вик. Кошмар ли беше сънувал? Докато спомена за сънят му
кристализираше, Васил треперещ отиде пред огледалото за да се увери, че реалността
е тук. Отиде на работа, но главата му цял ден бе заета с последните думи от
сънят му. Вечерта се прибра, вечеря и си легна, за да може час по-бърже да
заспи и да си изясни ситуацията. Сънят му дойде, но беше различен, без нея.
Повече не
се появи. Минаха седмици, но той сънуваше всевъзможни неща, но не и нея. Дните
му се сляха в безсмислена верига от работа и опити за заспиване. Започна да
пие, защото иначе нямаше шанс да заспи, а ако го направеше се будеше почти
веднага след това и не мигваше през останалото време от нощта. Отиде на лекар,
но като разказа историята си, му преписаха успокоителни, които той поглъщаше с
охота… и с алкохол. Вече не се хранеше и не се виждаше с никой.
След
няколко месеца нещата не само, че не се подобриха, но се влошиха. Васил често
отсъстваше от работа, беше спрял да се бръсне, външният му вид споделяше
съдбата на културен паметник в България – изоставен и запустял. Мислите му
блуждаеха, размити от пиене и успокоителни. Паметта му изневеряваше и той често
се чудеше как е попаднал на мястото, на което се намира в момента. Не се беше
самоубил единствено защото се страхуваше, че там в отвъдното, нея няма да я
има.
Един ден,
докато слизаше в метрото, Васил дочу че му се подиграват. Наричаха го „оная мумия“.
Подмина дребните душици безмълвно и леко залитна към една от пейките, като
почти се бутна в една жена, която стоеше там. Понечи да й се извини и да й
каже, че напоследък гледа само в земята и не я видял, но когато вдигна очи за
да я погледне занемя. Видя Полона! Тя беше със сигурност и беше реална, Васил
беше сигурен, че не спи. Всичко в него трепереше, но не заради зверския
махмурлук от снощи. Знаеше, че трябва да каже нещо, да реагира. Но какво? Как
да разбере тя ли е наистина? И ако беше тя дали го беше познала…
„Моят Васил. Защо ме гледаш така и мълчиш? Нали
съм ти казвала, че имаш прекалено хубаво лице, за да го криеш с брада? Е, какво
няма ли да ме целунеш глупаче?“ Васил изгря, очите му се наводниха и той впи
устни в нейните. А тя го прегърна, стисна косата му и зашепна в ухото му.
Толкова време беше чакала този момент, да заспи и да го сънува…
Когато на
другата сутрин се събуди, Полона разбра, че денят й ще бъде дълъг, защото щеше
да чака вечерта и сънищата си.
Посветено на Сънят
