Денят не започна добре. Още сутринта го изкрещя с раздиращата аларма на телефона ми. Алармата можех да спра, но денят не. И ето връхлетя ме – миене на зъби, кафе, закуска и преплетени връзки на обувки. После улицата. Не мразя хората, мразя като се събират по много около мен. И задължително имат проблеми, които нямат търпение да споделят. Ако дори една благотворителна кухня за бездомници може да се захрани с техните истории ще има милиони преяли хора. Върха е като чуеш, че виаграта вдига призраци за нов живот.
Пътувам в рейс, почти празен защото е събота. Почивните дни винаги са празни. Хората ги няма на обичайните места защото се чувстват добре да си почиват от тях. Част от работата е да стигнеш на работа – ето за това никой не пътува когато почива. Интересно защо шофъора на рейса беше решил, че безформения шум от радиото, което се опитваше да е национално, е добър пътник. И така всички вътре имахме крайна цел и упорито губехме увереност по пътя към нея. Изведнъж се почувствах националист. Вярваш в нещо, което шуми и не разбираш, но си е вяра. Преглътнах национализма в мен и малко се намразих за това, че нямам вода, а съм жаден.
Преди спирката наставаха няколко човека, доста рано според мен. Помислих си, че за някои хора пътуването към нещо трябва да свърши възможно най-бързо. Стана ми тъжно и както винаги, когато ми ставаше тъжно се усмихнах. Представих си как живея пътувайки и на последната спирка ще съм умрял. Никак не исках да слизам преди това. Имах карта за това пътуване и никой нямаше право да ме свали защото съм нередовен пътник. Дали пък останалите, които наставаха преждевременно пътуваха гратис.
На моята спирка пикаеше куче. То никога нямаше да разбере, че е срамно да пикаеш на обществени места. Думата „обществени“ за това куче щеше да остане толкова непозната, колкото би бил един снеговалеж за съвременен египтянин. Има ли изобщо египтяни днес.
Слязох от автобуса и се задавих. Искаше ми се да се изхрача на улицата. Обаче нито улицата нито настроението ми заслужаваха тоя секрет да ги залее. За мен и двете неща бяха невинни и нямах право да ги цапам. Тогава забелязах че няма кош за боклук на тази спирка. Явно тук не беше място за боклуци.
Малко по-късно се возех в трамвай. Две седалки ме деляха от човек, който намираше за социален контакт да споделя живота си шумно докато, говори за него с непозната за всички ни жена. По мобилния си телефон. Телефоните очевидно се оказват нещо, което ако използваш на такива места можеш да привличаш внимание. Ужасно силно исках да му падне батерията. Гледката на този „страдащ” в обкръжението на още страдащи ме накара да повярвам в психотерапевтите. За много кратък миг.
Отивах на репетиция. Трябваше да съм готов за музика, а аз мислех само за мобилни комуникации, пикаещи безразборно кучета и хора, които дебнат за контрола – все неща от живота. Черно бял въпрос на да и не. Аз не познавам черно-бял сезон. Вратата на трамвая се отвори и слязох. Чух стъпките си докато слизах и се подхлъзнах на паважа долу. Понякога да слушам изпреварваше това да извършвам самото действие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар