Отворих си бирата половин час след като се бях прибрал от работа. Денят ми
не беше добър, но навика от повтарянето на подобни гадни дни, си каза думата и
не ми правеше впечатление. Виж обаче жегата тормозеше. Миризмата на улицата и
усещането, дишам прах ме депресираха. Отвън редовно някой изливаше старателно таено мразене върху
клаксона на колата си, точно в момент в който не очаквах, та ме постресна. На
влизане в кухнята пък си закачих тениската за дръжката на вратата и тя се
разпра. Всичкото това се случваше под постоянния поток от пот.
Седях и несполучливо се опитвах да забравя работата си, да се отпусна и
както му се вика – да почивам. Жена ми беше нощна смяна, денят беше петък, а
амбицията ми беше да се натряскам сам. И тогава на вратата се позвъни. Игнорирах.
Позвъни се пак. Пак игнорирах. Третия път ме нервира, заради което станах –
оказа се грешка от моя страна. Отварям нервен и какво да видя – Дончо. Нервите
ми се изпариха сварени от огън, който моята собствена глупост бе запалила. Но
беше късно.
Сега е момента да ви кажа няколко неща за Дончо. Дончо е от онези същества,
които природата създава за да ни предизвиква. Той акумулира досадното от
мухата, дразнещото от комара и влудяващото от скърцащата врата в едно. Сам по себе си
е безсмислен, целта на живота му е обществена енигма, но той съществува, той е
жив незнайно заради какво и как! Професиите му са стотици, като във всяка е
експерт, но повечето е практикувал за по няколко дни. Глух за околните, той е гласът, самия Учител
на Кастанеда, проповедник на църквата на нежеланото слово, председател на Съюза
на нежеланите събеседници. И тук идва най-странното – Дончо има невероятна
слава сред жените, както и безброй много завоевания там. Както самия той казва –
„Аз съм Дончо Кукувицата, щото яйцата ми са винаги в чуждо гнездо!“. И винаги
се смеe гърлено след това.
Та Дончо влетя в апартамента ми веднага след като му отворих и не ми остави
време да реагирам. Не, че реакция беше възможна – за мен времето в момента беше
нещо, което знам че се измерва, но не и защо. Дончо носеше шише мастика,
ледена, което размаха гордо пред очите ми. „Това“ – каза – „виждаш ли го?
Запотило се е като невръстно девойче на първа среща“. И се разсмя! Бутнах
вратата, макар че за момент се изкуших да изляза и да избягам. „Аз не те питах,
ма Ванчето“ – жена ми – „днес каза, че си сам и викам дай да ида да се натрескаме с момчето бе!“.
Пак смях! „К‘во гледаш се едно ти сменят водата бе, донеси чашки.“ Дончо се
настани доволно на дивана и взе да преглежда каналите по телевизията. „Това
почна да се топли!“. Бях като робот – донесох две чаши, налях кана вода от
чешмата и седнах на масата до Дончо. „Абе да им еба майката на тия, ако нема мач, човек нема какво да гледа бе!“
Дончо се зае професионално да разлива мастиката, с по една две капки вода – „да
станело като мъгла“.
Още малко за Дончо. Дончо пие много, ама адски много. Дончо е
преработвателна фабрика за алкохол и основен спонсор на производителите на
средства против махмурлук.
Дончо взе да бълва за последната си работа и как мислил да я сменя. „Тея ми
се правят на хитри. Ше ме учат как се реди щанд! Аз съм измислил щанда бе!
Барем тоя с пиенето“. И отново смехът! „Ма ти нещо не пиеш май, а?“. Посегна и
си ударихме чашите, неговата се изпразни в гърлото му и той се зае да я пълни
наново. „Абе, ходи ли ти се на риба у неделя?“. Кимнах някак си и се молех да
изглежда като не. „Може верно да отидем на риба, мъжки кеф да си направим“.
Смях. „Споко бе, мъжката любов деца не хваща!“. Тук ме удари по рамото,
гаврътна си мастиката и така се засмя, че мислех че никога няма да спре.
От вън се чуха спирачки, клаксон и силно изтряскване на ламарина. След това
задрънчаха натрошени стъкла. Дончо скочи и отвори прозореца. „Мале, тия си
ебаха майката. Ела да скиваш.“ Не ми се ставаше, но и тялото е като Дончо – не те
чува и не те отразява понякога –та станах и отидох. Катастрофата не беше
толкова впечатляваща, то няма как й да е, но в очите на Дончо си беше зрелище. „Виде
ли ся що не харесвам Опели – погледни го тоя така е намачкан, че прилича на
хазяйката на шун…“ насилих се да не го слушам повече, но смехът му ме обсеби.
Обърнах се и се върнах на масата, където ме чакаше единственото нещо, даващо
поне някакъв приятен вкус на вечерта – мастиката.
Дончо още малко поцъка и коментира катастрофата, изпуши една цигара и се
върна на масата. „Това с цигарения дим верно гадна работа бе братче. Ей ся - у вас не се пуши и си мирише екстра. Ако
дойдеш у нас – нема да ти казвам за какво става на въпрос. Мирише на потен пор!“.
Помислих си, че може би се дължи на собственика, а не на цигарите и се ухилих.
Дончо забеляза усмивката ми и се разтресе от смях. Съжалих за проявената
емоция. „Ама батко ти Дончо ги знае лафчетата, а?“. Има ли смисъл да казвам
какво следва. „Ей това е едно от нещата, които трябва да научи всеки мъж –
разсмееш ли жената, все едно си я свалил наполовина!“.
Имах нужда от самота повече от всякога. Дончовото присъствие ме унищожаваше
и при това адски бързо. Трябваше ми спасение, някакъв план или каквото и да е.
Наистина, мастиката беше чудесна, но не и този, който я донесе. Реших се и го
казах – „Дончо, знам че ебеш жена ми!“. Тъп поглед. „Какво каза?“- пита ме той.
„Казах, че знам че ебеш жена ми!“. „Абе брат ти май се напи?“ – поне не се
захили, че даже и малко се смути. Станах още по-убедителен – „Няма проблем и аз
я еба. Значи сме квит“. Дончо стана, огледа се неловко, посегна към чашата, но
се отказа и с тъпа усмивка се изниза. Чух как изтряска вратата в коридора и ми
олекна. Сипах си чиста мастика, хич не ми беше до тъпата му „мъгла“. Отпих
доволно и ми светна!
Сетих се, че аз блъфирах за жена ми, а Дончо си тръгна притеснен и без да
каже нищо.