Статуя

„Ръката слезе от шията, опипа гърдите, остави вади от стичаща се пот и потъна в огнището....„

До края на работата оставаше малко, до раждането също.  Ръцете се движеха в синхрон с невидимо желание. Въображението се потеше в сиви вади от измита глина, а след тях формите чакаха самите себе си. Лампата в стаята примигваше от стичаща се под нея пот. Бутилката с уиски споделяше вътрешното си, нагнетено и самотно съдържание, със собственика на ръцете и след всяка изповед се чувстваше все по-празна. Споделянето се превръщаше в изливане, споделеното в консумация. От всичко това ползата се материализираше във формите на статуя. Малка, човешка статуя. Превита, с глава гледаща към нещо над нея. С лице, егоистично задържало усмивка, която е точно за определен човек и сега този човек го няма. Статуята се раждаше от живот, диреше своя и споделяше чувствата на родителят си.

След като бе завършена, статуята остана сама на работния плот, под светлината на лампата и загледана в нея. Светлината сякаш трябваше да я заслепи, но очите й – широко отворени- не изпитваха страх от това. Склуптора седеше в тъмният край на стаята и гледаше към нея. Синкав дим го обгръщаше и почти скриваше уморените му черти. В краката му изправена стоеше полупразна бутилка. Докато гледаше творбата си главата му уморено се лашкаше ту към лампата, ту към очите й. Бръкна в джоба на разкопчаната си риза и извади от там малко шише с хапчета. Изсипа няколко от тях в устата си и отпи от бутилката в краката си. Облегна се на дивана и само след миг вече не беше там. Тялото му съществуваше на пук на душата му, а в този момент димът над него се разсея в различните ъгълчета на помещението.

Стаята остана сама. Пълна със замръзнало присъствие, загледана в тавана статуя и един неподвижен склуптор. Бездушните неща съжителстваха в различни форми и единствено звукът от отваряща се врата наруши тази вселена, разпростряла се в двадесет квадратни метра, павирани с ламинат и оградени с бели, изподраскани стени.

Влезе момиче. Баретата на главата му изглеждаше като ревнив любовник, опитал се да скрие всяка красива частица от същността на любимата си. Под нея се спускаше коса, на моменти непреклонно своеволна в посоките, в които се стеле, и стигаше до кръста. Жената носеше и чанта, която остави в антрето, а от нея се посипаха цветя. Пристъпи в помещението, отиде до прозореца и махна тежката щора. Стаята позна светлината на деня. Лампата ослепя. Статуята се усмихна. Хвърли сянка по цялата дължина на помещението, а върхът на сянката покри неподвижното тяло на дивана. Момичето застана в средата на сянката, под сляпата и вече ненужна лампа и се загледа в статуята. Статуята отвърна на погледа и се промени, стана по-жива, цветът й се измени и вече не беше материал, а живо същество. Тогава момичето видя, че статуята няма уста. Посегна към своята, опипа шията си и като стигна до ухото свали слуховият апарат и го хвърли на масата. Статуята почти проследи падането му. От вън се чу продължителен клаксон и звук от нервни спирачки. Момичето не чуваше това, статуята също. Сега те се гледаха и нямаше никой освен тях. Момичето свали роклята си, остана напълно голо. Прокара ръка по врата си, между гърдите, надолу към корема и се плъзна по настръхващото, дали заради студа, бедро. Статуята гледаше и попиваше всеки сантиметър по пътя на ръката. От главата й отблесна слънчев лъч, пречупен през капка пот. Или вода. Очите на безустното лице се свиха, поглднаха в себе си и останаха така. Момичето потрепери, завъртя се към дивана и направи сигурна крачка напред. Вече беше до дивана, когато махна баретката си и възседна спящият там мъж. Ръцете й се спуснаха надолу, ципът се отрдъпна безсилен, ризата избяга към пода – ниско, при бутилката и с гръб към всичко, което е крила до сега.

Няколко часа по-късно той се събуди. Стана от леглото, погледна голата жена на него и застана зад статуята. Прокара ръце по очите й и ги размаза. Глината се свлече и обезформи. Бяло парче плат покри статуята миг преди той да се върне в леглото.

Една приказка

Една приказка... с гриф и провокация. Дали да я продължа?

Пръстите на лапите му леко потрепваха докато свиваше листчето в перфектен цилиндър. Миризмата на тревата вътре така силно го караше да мърда с мустаци, че в момента заради ефекта на пеперудата някъде потъваха континенти. Най-накрая зафърши фаса, облиза го, подскочи един два пъти и го запали. Първата дръпка изпъна гърбът му, втората опашката му, а третата превърна ушите му в най-красивите еленски рога, които сте виждали.

1.

Пред горската кръчма, точно до верандата стоеше вързан човек със заметнато през рамото седло. Човекът дъвчеше бавно стрък сено и гледаше полузаспало. От време на време махаше с ръка за да изгони някоя досадна муха.

Вътре цареше подозрителна за петък вечер тишина. На централна, отдавна придобила неопределн цвят, маса седяха два заека, огромна кафява мечка (доста надарена и определено мъжка) в женски дрехи и змия. Гледаха се един друг в неопределен ред, но с резки завъртания и всички едновременно посягаха и пиеха от чашите си. Змията – Голиат между другото, по скоро натопваше език и после дълго го облизваше с кратки съскания. Първи се обади мечока Ръб, който държеше да му викат Руби (по-скоро да Й викат Руби) :

-                          Значи мили мои, този префърцулен журналист дето се изсипа тука да ни рови  и разпитва хич не ми е по вкуса.

-                          Ти за това ли не си го изяла още бе Руби -  каза заека Три и заудря по масата.

Руби му хвърли един поглед и Три спря да удря, като се залови пак с цигарата, но този път доста по-концентрирано. Пак настъпи тишината. Три и другия заек – Шест, запалиха цигари, а Голиат ги изгледа и тежко въздъхна издавайки звук на спукана гума. Руби извади пиличка и започна да пили ноктите си на масата. Като ефект от това килограм стружки се посипаха по нея и по пода.

- Сссначи, ако ссси бяхме мълчссали сссса тая Сссервена Сссаспсиса нямасссе да сссстане така – Голиат не иждържа и се обади. После изгледа онази част от тялото си която можеше да види и тъжно изсъска. Знаеше, че има врат но това, че не го е виждал със собствените си очи, а само на някакви огледала, го натъжаваше много.

 - Аз ви казвам, трябва да се разбере кой идиот се е разплямпал извън тая шибана гора, че видиш ли Червената шапчица има дете и не се знае от кого е. И тоя пиян ли е бил, друсан ли е бил – тук Шест спря за малко, погледна подозрително към Три, после погледна към огледалото, кимна с глава и пордължи – изобщо за к’ъв чеп му е трябвало да говори.

В кръчмата влезе еднокракият язовец Коренчето, по съвместителство и кръчмар на това място, хвърли наръч дърва пред камината и се изплю. Огледа бавно всички на маста и започна да се хили до момента в който загуби равновесие и почти не падна. Руби кимна бавно с китка, а Три скрито показа среден пръст на Коренчето.

- Ебати каква сте картинка само – каза Коренчето и докато отиваше зад тезгяха продължи – трябва ви едно натряскване и всичко ще се оправи. А и освен това на кой е този човек отвън ?

- Абе тоя лисугер Пресли го заеба тук  - Шест размърда уши докато казваше това, защото не харесваше Пресли. Все пак той беше лисица, а на лисиците не може да се вярва в приятелското им отношение, особено ако си заек. Освен това Пресли беше известен с това, че е сутенъор. С други думи неприятна личност.

Коренчето разклати глава, преметна бяла хавлиена кърпа през едното си рамо и си наля едно. Изпи го на екс и започна да бърше бара. Три предложи на останалите да играят на покер и след кратко самоубеждаване, по-скоро излишно от колкото убедително масата беше зарината от посребрени жълъди и карти. Заедно със старта на играта стартира и безкомпромисното унищожение на боровинково вино, а Коренчето гледаше, наливаше и на себе си и от време на време се хилеше шумно. Най-прецакан от всички беше Голиат поради очевидната липса на ръце – за него криенето на картите беше малък кошмар. Руди за сметка на това не позволяваше на никой да се опитва дори на ум да погледне картите на змията. А дори да се беше облякъл като женска мечка Руди си оставаше едно 400 килограмово страшилище, чиято същност не се знаеше кога може да се прояви. Особено при наличието на боровинково вино.

Играта на карти се превърна в размяна на вицове, хълцане (за някои по-сокоро задавено „Сс!” ) и очевидно все по-напоително мероприятие. Кулминацията настъпи нейде посред нощ, когато всички заспаха на масата, а Коренчето на бара.

Пред кръчмата седнал на верандата човекът със седлото гледаше луната, а влагата в очите му ги караше да изглеждат като малки езерца с лилии.

Моно

В края на улука капките се събираха тихо, шумно и напористо. Всяка от тях не спазваше предварително предначертан ритъм, а просто се сгушваше до най-близката себеподобна. И улука почти свиваше поглед пред разпиляващата се върху него вода. А миг по-късно споменът за нея пролазваше по гърба му – минало, течащо и повтарящо се.

В кафенето имаше дим. В кафето захар. Масите се срещаха с маси, а климатикът бе напуснал работното си място доста отдавна. Миризмите се смесваха безкрайно непохватно, сякаш в ръцете на старец, борещ се да уцели връзките на обувките си, напук на всичкия паркинсон в тялото му. И там, под ъгъла на колоната, в разпрани дрехи седеше скитник. Мръсен, камофлиран в цветовете на улицата, окъпан в ароматите на кофите и с погледа на неоправдан месия, той просто седеше. Носеше кафява картонена торба, поставена до краката му и стояща като вярно, макар и малко препарирано куче. Около него не седеше никой. Очите му издаваха тъга, базирана на този факт, макар че раменете му говореха за точно противоположно усещане. Седеше в собственият си кръг на самота, с изкуствено куче, чаша чай (единствената пластмасова в заведението) и бос ляв крак.

На малко повече от два метра от него седеше нещо, което литературата нарича „млада влюбена двойка”. Спор няма за възрастта, но за онова нещо, влюбването, определено може да се говори. Да почна от начало. Момче и момиче. Маса. Чаши с кафе. Момче (риза, накъсани дънки, поглед на настъпен охлюв и коса, олизана от голямо животно), момиче (потник, нахално изпъкващи гърди, грим поставен като по държавна поръчка и отново коса, недостойна и за палма на брега пред цунами). И те такива – уж влюбени. А и погледите им, както и мислите им най-вероятно се гонеха като два разнополюсни магнита в леген с вода.  Момичето пуши, момчето въздиша. Момчето пуши, момичето прави физиономии. Двамата не понасят минусите на собствените си отражения. Оглеждат се, пак играят ролите си. Пред публика е важно да си естествен. Кой ли ще го каже на децата им?

На бара, точно под подредените десетки бутилки царствено седяха сто и петдесет килограма, неграмотно прикрити като барман. Част от килограмите оформяха голяма и плешива глава, но нищо не можеше да се сравни  с остатъка. Под главата. И за нещастие като всяка глава и тази имаше уста. И за още по-голямо нещастие тази уста беше родена да е такава. И заля всички с повръщаната си реч – зловонна, изкуствена, наторена сякаш от него. Ако никой не поръчваше по нещо за пиене потопа не беше невъзможен. Благодаря на алкохолиците.

Телевизорът, окачен по заслуги на стената, оповести началото на нещо, което по сценарии трябваше да е забавно. Почти колкото онези заеми от банките – напикаваш се през зимата, пет минути топлина, след това часове на студ. И от неговият ефир се изля щедър и добре украсен материал за минимум две комедии, част от които леко черни. Звукът му бе изключен, за обща и не споделена радост.

В центъра на заведението, на маса лишена от присъствие, съществуваше цигара. Единият и край гореше, сив дим нагоре, сива пепел надолу. А другият и край, маркиран с дяволско червени следи от женски устни стоеше вкаменен. Под нея в пепелника се въргаляха трупове на други цигари, на равно с пепелта от животът им. Всичко това се случваше безнадзорно, сякаш трябва да е така, с убедителна продължителност и под завесата на тишина. Мъжка ръка се пресегна и угаси догарящата цигара. На самотната маса.

Ако всичко това, което се случваше в този бар имаше режисьор, то той определено беше безкрайно немарлив. Не само заради подредбата на всички, които за поредна вечер играеха ролите си, не заради очевидните статисти или пък заради повтарящите се физиономии. Не. Немарливостта му би се коренила в това, че там на една от масите седеше човек, естествено ненужен на обстановката, вмирисан, несретник. И ако всичко наоколо беше черно-бяло, неговите очи бяха цветни. Поради това, че седеше абсолютно сам нямаше как да каже нещо грешно. А и самотата му помагаше да изслушва всички, дори да не го иска. Съществуваше тук и сега само заради малкото време, в което можеше да се нарече част от нещо, макар и с пластмасова чашка. Съществуваше и играеше себе си.