Асен и Мария (част V)

Болка в дясното слепоочие и гласа на шофъора будят Асен. Той разтърсва глава и посяга рязко към джоба си, където държи своя метален бокс.

-          Батка стигнахме. Ти май позадрема а ? Седем левчета ти е сметката, ама айде да намериш точно, че сега излизам и немам дребни.

Асен вади портфейла си, разкопчава го сънито и вади няколко смачкани банкноти. Подава ги на шофъора и слиза от таксито. Затваря вратата и шумът от улицата го блъска със силата на бейзболна бухалка. Посяга с ръка и докосва слепоочието си. Главата го боли и гърлото му е сухо. Поглежда паркираните полицейски коли пред себе си и осветения вход на районното управление. Стои известно време неподвижен, всякаш чака мислите му да се завърнат облекчени от някъде далеко. Тръгва към входа и позвънявана на звънеца на дежурния.

                Отвътре се чуват тракащи по плочки стъпки и на входа се появява дебел полицай с зачервена дясна страна на лицето. Полицая намества шапката си, поглежда сбърчквайки очи и с лице от грубо обработен камък отваря вратата.

-          Кажете.

-          Тук съм да прибера Мария Дамянова. Обадих се по телефона преди час.

Полицая му кима да влезе и му посочва дървена пейка с отдавна загубен цвят. Асен сяда и гледа отдалечаващия се по коридора униформен. Шумът на неоновите лампи атакува болящата го глава и желанието  да се махне миг по-скоро от тук го завладява изцяло. От дъното на коридора изкънтява ключалка и като последни вик на умиращ долита звук на отваряща се метална врата. Два чифта крака тракат по плочките на пода -  едните тежки, а другите не.  

Мария, придържана под мишница от полицая изглежда като акварелна картина преживяла безброй дъждове. Очите и са скрити под клепачи тежащи цял един живот. Следи от размит грим украсяват хлътналите и бузи. Полицая бута Мария на пейката до Асен и му подава няколко листя. Формуляри и декларации. Асен подписва всичко без прочете нито ред и оставя документите на пейката. Прегръща Мария през кръста и двамата излизат навън.