Стела Карабахчиева беше на
седемдесет и три години. По-голямата част, всъщност петдесет и седем от тях, бе
прекарала като касиер в малкия театър „Чехов“ и се гордееше с това. Животът й,
така както го познаваше и живееше, бе невъзможен без този театър…
Едва навършила шестнадесет, Стела
разбра, че обича повече театъра, от колкото училището и за това напусната
второто и се отдаде на първото. Предложиха й да продава билети на касата и тя с
радост прие – знаеше, че това е само началото.
Театърът се пълнеше, хората
купуваха билети седмици преди всяко представление. На Стела й харесваше да
наблюдава какви са зрителите – запалени театрали, богаташи, бедняци, влюбени
младежи, които искаха да впечатлят ухажваната от тях дама, стари хора без
работа и разбира се надъхани псевдоинтелигенти, които не разбираха от театър,
но идваха защото е модерно. Последните мразеше най-много, макар че самата тя не
можеше да мрази и искрено го знаеше.
Когато навърши двадесет години от
управата на театъра й организираха скромно тържество. На него присъстваха
актьори, сценографи, сценични работници, управителя на театъра и дори един
режисьор. Стела се вълнуваше и се чувстваше една от тях. Нищо, че все още
продаваше билети. Театъра бе тук, около нея и тя беше в него.
Единствената й раздяла с него,
макар и за кратко, се случи година по-късно. Един от редовните зрители, млад
джентълмен, с изрядна коса и спретнат вид, веднъж я заговори. Тя много добре го
помнеше, както между впрочем всеки друг редовен зрител, и веднага го разпозна.
Та този господин я покани да излязат след представлението и когато тя почти
беше готова да откаже, той обясни че просто иска да поговорят за последната
премиера, която се играе тази вечер. Нещо, на което Стела не можа да откаже.
Същата вечер, в ресторант на улица,
която се намираше на няколко минути от театъра, Стела и въпросният джентълмен
седяха, пиеха вино и запалено говореха за постановката, играта на актьорите и
малкия гаф на един от сценичните работници. Стела не беше пила вино, но също
така не беше й споделяла мъжка компания. Всичко това беше ново за нея и тя
откри, че й допада. Разбира се, господинът бе красавец – като започнеш от
сивкавите очи, досущ като ламели на отровна гъба, перфектната му заострена
брадичка и продължиш със скъпото велурено сако, така перфектно допълващо цвета
на кожата му. Стела срещна любовта.
Следващата седмица прекараха в
луксозният му мезонет, любеха се, ядяха сладко от смокини, четяха проза и
гледаха звездите. Театърът не липсваше на Стела, не и по начина, който тя
очакваше. Всичко се бе променило, този мезонет, прекрасният мъж, непознатите
аромати и вкусове на различни напитки и разбира се - грамофонните плочи,
отвориха нова страница в живота на Стела… До денят, в който не се появи
съпругата на господина и след кратък, но достатъчно трагичен скандал, Стела бе
принудена да си тръгне.
Цяла нощ тя скита из празните улици
и плака. В очите й те бяха още по-празни, защото ги измерваше с празнотата,
която усети в собственото си сърце. Дори стигна до там, че реши да се хвърли от
моста над голямата река, която пресичаше центъра, но когато стигна до него се
отказа. Защото си спомни, че има нещо, което все още обича и което не й е
причинило болка. Театъра.
Стела се върна на работното си
място и отново всичко потече по старо му. Пак продаваше билети, а когато
представлението започваше, тя се прокрадваше до вратата на салона, леко я
открехваше и с шепот повтаряше всяка една реплика на актьорите. Дори си
позволяваше и някой друг жест.
Навърши петдесет, разбира се пак имаше
тържество, но по-скромно. Тя пак му се зарадва и се упрекна, че не изглежда
толкова добре – беше видяла отражението си в стъклото на входната врата -
косите й сивееха, кожата й не беше толкоз бяла, а под очите и се образуваха
мънички езерца. Тогава си спомни за онзи джентълмен и убедено реши, че външният
вид лъже.
Стана така, че посетителите на
театъра започнаха да оредяват. Стела не разбираше причината и отказваше да
повярва, че онова нещо, за което всички говорят и наричат кино, може да е
по-велико от тази сцена и от всичко, с което бе свикнала. Докато си вършеше
работата тя забеляза, че познава почти всички, които идват в театъра. Това
значеше само едно – редовните клиенти.
Вече не стоеше права докато подава
билетите, болките в коленете не й позволяваха. Освен това се появи и една
кашлица, която я караше да се задъхва и Стела си наложи да не се движи много за
да изглежда добре пред зрителите. Все пак когато си купуваха билети те не
очакваха да им се кашля в лицата.
Последната седмица нещата се
влошиха. Не защото преди години, когато навърши седемдесет, нямаше тържество, а
само чистачът й подари едно лале, а защото билетите които продаде бяха само
шест. Стела се натъжи, дори забрави за кашлицата и проклетите си, отслабнали
колене. Скръсти ръце и безмълвно се помоли това да се промени. Представлението
мина, аплодисментите почти не се чуваха и Стела тихо затвори вратата на салона,
докато изговаряше последната реплика от пиесата.
На другата сутрин дойде
управителят. Неговите колене бяха наред, но явно кръстът леко му изневеряваше,
защото ходеше приведен като жирафски врат. Той се повъртя пред касата, опита да
оправи останките си от коса и най-накрая придоби вид на паднал рицар, който
търси своя кон за последен щурм.
Този човек, управителят, застана
пред Стела и с много мъка и също толкова много ръкомахания и жестове й обясни,
че ще затварят театъра. Не само това, той ще бъде съборен и на негово място ще
строят модерен търговски комплекс – от онези с многото магазини, кафенета и
детски кътове. Стела слушаше и не чуваше. Не и след думите, че вече няма да има
театър.
И така, Стела Карабахчиева, жена на
седемдесет и три, избърса тезгяха, преброи парите от последните билети и ги
прибра в касата, увити в парче хартия с точен опис на банкнотите и излезе от
сградата. Докато се прибираше (тази вечер странно без да усеща болки в
коленете) тя реши, че иска да умре.
По-късно, същата вечер, Стела
облече своята нощница, среса побелелите си коси, легна и заспа. След това
сънува за последен път.
