От сутринта
усещах нещо, не знам точно какво, но ужасно много напомняше на онези пепруди в стомаха, за които всички
говорят. Знаех, че денят ще е специален. Знаех го още от първото кафе и липсата
на жеалние да закуся. Дори не ми мина мисълта за капка уиски в картонената
чашка, нещо което обикновено ме успокояваше, че го пия без захар.
Докато вървях по
улиците не пропусках да се оглеждам във всяка витрина, а не правя така по
принцип. Мислите ми се бореха с успокоението, че изглеждам добре. Внушавах си,
че имам акне, торбички под очите и дори пърхут. Въобще, всичко, което можеше да
не ми е наред, го изпитвах точно днес, а днес беше специален ден и нищо не
трябаше да му пречи да бъде такъв. Оставаше само да спра до някой цветарски
магазин, да купя цвете и да си го подаря!
На обяд допуснах
най-голямата грешка в живота си – обядвах!
Почти два часа
по-късно все още се борех с гадното, мазно и ужасно безформено петно, което
спагетите оставиха върху ризата ми. Да, обвинявах спагетите, а не себе си.
Защото е по-лесно или защото наистина спагеите го направиха, докато ги ям
некадърно, все тая. Оставаше фактът, че орнажево-червеното никак не се връзва с
чисто бяло, особено ако второто преобладава и е било гладено сутринта. Жалките
опити да го прикрия с вратовръзката почти ме накараха да я махна, защото и тя
започна да се проявява като нещо излишно. В иначе прекасният ден, който
трябваше да бъде точно такъв!
В 15:00 допуснах
нова, още по-голяма грешка... не пих кафе!
Просто защото
изпитвах ужас, че ще го разлея върху себе си и окончателно ризата ми ще
заприлича на геополитически атлас. Страх ме беше дори от клавиатурата на моят
компютър, защото си представях как пренасям всички букви, цифри и символи върху
бялата риза, така изкушаващо платно, което чака своето кръщение под четката на
Пикасо! В крайна сметка ризата остана на италианска диета, вратовръзката ме
победи и почти заспивах, заради пропуснатото си следобедно кафе. Не смятам, че
кофеинът ме държи буден, но категорично не мисля и обратното.
И ето ме, слизам
в метростанцията, в която ще се случи най-прекрасното нещо днес. Със
сигурност.
Носех цветя.
Малък букет. Отне ми един час да го избера, не защото наистина разбирам или
отдавам значение на избора на цветя, а защото казах на цветарката, че е за
специален случай и тя някак си го прие ужасно сериозно и му отдаде един час от
моето време, а нейното си го нямаше за нищо! Все пак се получи красив малък
букет, състоящ се от три китки, чиито имена не помнех вече от... хмм час. И
някаква украса имаше около тях, но важното бе, че ще ги дам на човекът, който
беше виновен за този прекрасен ден. Жената, която чаках на същата метро станция
на която я бях видял преди години. Точно същата прекарасна жена, заради която
животът ми беше придобил онази подправка, която го прави смислен.
Реших да не
обръщам внимание на суматохата в метростанцията. Всички бързащи и блъскащи се
хора днес не можеха да ми попречат на специалния ден. Дори погледите им, така
сериозно нагнеятващи отвращение от нещо, което си беше лично тяхно, но умираха
от желание някой да ги попита какво е, за да могат поне малко да се отърват от
него, не можеха да ме спрат да се усмихвам. Всъщност се умихвах леко налудничево, дори плашещо...
особено в моментите, в които се сещах, че лудостта е нормалното поведение на
ненормалния индивид. Или поне нещо такова ни преподаваха в университета в
часовете по поведенческа психология, от които помня, че всички искаха да
изчукат преподавателката, която притежаваше върховно тяло, благословено с глава
притежаваща прекрасно френско каре и очила с масивни рамки. И като казвам
всички, не визирам само един пол.
Точно в 18:35
стоях зад жълатата линия, която днес ми се виждаше леко зеленикава, и чаках да
се появи причината за безумния букет, лудата ми усмивка и този разказ. А тя не
закъсня. Както всъщност никога не правеше. Знаех го, защото я следях от деня, в
който се влюбих в нея. И днес щеше да разбере защо се чувствам толкова щастлив
от този факт, да време беше да разбере! Точно заради това, когато я видях да
слиза по стълбите, така красива в дългата си бяла рокля, се устремих към нея и
като един истински дръвник й подадох букета. От страни сигурно изглеждах като
човек, който иска да се отърве от нещо. А може би точно това исках и аз.
Тя се стресна,
посегна да вземе китките, после се спря и погледна учудено, но все още нещо в
нея искаше да вземе букета. Настъпи мълчание, до колкото такова може да настъпи
в софийска метростанция. След това заговорих, но мисля, че доста от думите ми
отидоха на халост. Минаваха мотриси и в двете посоки, виждах часоника в
огледалото до единия изход и заради това разбрах, че съм говорил три минути и
двадесет и осем секунди.
В това време
успях да й кажа, че съм безкрайно влюбен в нея и че тя е причината да съм този
щастлив човек, който в момента е способен да изпитва радост от всяко малко
нещо, дори то да е буквално малко, но ужасно остро, камъче в обувката. Казвах
всичко това изправен като стълб, чакаш да бъде препикан от куче и с букет в
ръка, който също чакаше някаква подобна и неясна съдба. Продължих да обяснявам
любовта си и как тя ме е докарала до отчаяние, защото някак си е била
несподелена до сега... за втори път. Да, тя не помнеше първия такъв, когато се
опитах да я заговоря преди години. Споделих, че след това съм бил съсипан и
категорично решен да се самоубия, поради което, като един лаик в
самоубийствения занаят, съм отишъл в центъра на града, там до Орлов мост и съм
скочил от моста. С явната идея да се удавя в река, която е дълбока колкото
мисълта на крава пред ливада с люцерна. Разбира се тя гледаше без да помръдва и
вероятно без й да чува какво й говоря, но дали заради букета или заради самия
факт, че ситуацията беше някак си абсурдна, не бързаше да ходи където и да е.
Та, аз продължих
с края на моят опит за самоубийство, който всъщност ме бе довел до тук. В
момента, в който тялото ми разбра, че може да надвие мислите ми, до мен се появи момиче. Това момиче беше
видяло, че искам да скоча, а освен това и съм напълно сериозен, защото в крайна
сметка скочих, и слязло да види резултата от глупоста ми. Помня как ми подаде
кърпичка, която моментално запуши носът ми, който кървеше. След това се
усмихна, а после и засмя искрено. Каза ми, че не е виждала по-некадърен
самоубиец от мен. Аз пък споделих, че не е виждала и по-некадърен любовник от
мен. Помня думите й „ще видим“. Тази жена тогава даде смисъл на всичко, което
се изля след това и което доведе до този момент с цветя, метро и минути
изливане на признания, които дори нямаше да бъдат чути.
Тази жена ме
чакаше вкъщи и съм сигурен, че тази вечер щеше да е прекрасна, защото щях да й
разкажа за метрото, за цветята и за това, че понякога плитките реки водят до
дълбини, от които на човек му се иска да не изплува.
