Спрях колата си пред кръчмата, към която само преди малко ме бяха упътили в село Изгрев. Външно сградата напомняше на ранните опити да се префасонира социализма – прежълтял, отдавна изсъхнал плакат за далечни демократични избори делеше стена с комунистически лозунг, подтикващ към неуморен труд в името на отечеството. Фасадата подсказаше, че сградата отдавна е излязла от пуберитета.
Вратата не ме разочерова и изскърца, когато я отворих. Даже и камбанка си имаше – от ония дето винаги те издават, че влизаш или излизаш. Помещението от вътре беше един вид крясък на битовия импресионизъм от началото на 90-те. На равно с хладилника Мраз ярко грееше витрината на Кока Кола, препарирана глава на глиган точно над бара, печка чудо нагазила в купчинки кюмюр, телевизор Sony, календар от преди три години с изкусително, видимо ерогенно модифицирано момиче... Някак си си представих, че това спокойно може да е музей на човек, ценящ случайно избрани лъскави неща, но пък обичащ и по някакъв начин уюта.
В кръчмата имаше няколко човека, различни по възраст и външност. Миризмата на нещо кисело и мокро дърво стоеше като надпис за запазена марка на мястото. Понеже беше пролет и нощите все още бяха студени печката беше запалена. Разбрах го по леко парещия аромат на въглища във въздуха. Светлината представляваше жалък опит на маломощни крушки да пробият стената от катран, мръсотия и прах наслоена по лампите в които лежаха.
Когато влязох за момент всички разговори спряха и всички посетители вътре се вторачиха в мен. За момент се почуствах като актъор току що излязъл на сцената пред пълна зала. Или пък бяхме на селския вариант на кадър от матрицата – нямаше как да съм сигурен, но можех да се погледна от другата страна. Поздравих с „добър вечер“ и се отпраих към бара.
Бармана... хмм кръчмаря всъщност беше слаб, около 60 годишен човек с грозен белег на дясната буза, което обаче не пречеше на усмивката му да склони всеки клиент да си вземе „само още едно“. За пореден път се убеждавах, че не опаковката определя качествата на продукта.
- Здравейте – поздравих аз – мога ли да помоля за едно кафе ?
- Немаш проблеми госи‘не – отвърна човека, малко се зачуди и взе да рови за джезве.
Чинно чаках на бара докато този човек изрови джезвето, избърса го демонстративно и очевидно повърхностнно, наля вода, метна лъжица кафе вътре и го занесе на капака на печката чудо.
- Е седни бе младеж, като стане че те викнем.
Ясна покана, без нужда от повторение. Седнах на една пейка до голяма дървена маса и зачаках. На съседната маса четрима мъже играеха карти –белот и шумно говореха за какво ли не. В дъното на салона, на малка почти неразличима като цвят маса седеше вече оплешивяващ човек облечен във видимо архаично сако и решаваше кръстословица. Изненада ме малкото хлапе – момче на не повече от 9-10 години, което мълчаливо седеше до единия от картоиграчите. Предположих, че са дядо и внук.
- Абе, ти като не ги умееш тия карти що се напиняш – обади се огромен мъж с вид, подходящ за илюстрация на кръстоска между Бай Ганъо и снежния човек.
- Мечка, па ли че говориш повече от колкото требе – не остана длъжен човека отсреща с вид на мечтата на всяко момиче не напускало пределите на селото.
Същия тоя човек беше облечен в долнище от анцунг с крещящи надписи Адидас по дължината на крачолите, леко протрито кожено яке покриващо фланела с образа на Клинт Ийстууд на младини. Голям и масивен златист ланец висеше на врата му, а косата му бе гладко и очевидно доста замазано сресана към тила. Дадох му условно 25 години присъствие в селото.
Другите двама картоиграчи изглеждаха абсолютно конвенционално за писание на Вазов. Очевидно възрастни мъже, побелели, облечени в дочени сака, с гумени обуща и достойни за привидната си мъдрост, която всеки отдава на годините.
- Наборе, едно време у мината ако даваше такива карти щехме да те закопаме – изхрипа единия дядо.
Настана смях, явно това е достатъчно забавна шега тук. После пак се концентрираха върху картите, като само от време на време някой измърморваше нещо тихичко или се изхилваше кратко.
- Младеж, кафенцето е готово. Шекерче да ти давам ли или ти е сладък живото и без него ?
Кръчмаря се усмихваше отново по неговия си търговски начин, а аз само кимнах че не искам захар и взех стъклената чашка за ракия, пълна по изключение с кафе тази вечер. Поне аромата му беше някак истински. Извадих цигарите си и запалих една.
- Абе, я кажете египетски бог с шест букви – провикна се човека на пластмасовата маса в дъното – ние в даскалото ги учихме тия неща, ма аз нали математика им давах на децата не съм по боговете.
Никой не отговори. Само едрия мъжага се обърна, погледан човека, усмихна се и тихо каза на останалите, че тоя видиш ли пак се прави на „голема клечка“. От друга страна човека в дъното на салона не показа и искрица желание да чуе отговор на въпроса си и просто продължи да дъвче химикалката в ръцете си.
Играта на карти продължаваше, гарнирана с порции от псувни, гърлен смях и закани. Тия хорица ми стояха като съвещание на лидери на велики сили, държащи в ръцете си съдби на обикновени хора, инструмент за забава и евентуална печалба. Едва ли някой от тях мислеше като мен в момента и в това беше красотата на тази игра. Радостта от това, което правеха струеше от шегите, които всеки един от тях сервираше с поредния си ход – „ Абе Колъо, как и да се въртиш гъзо ти си е все отзад“, „ У живото се учиш да го живееш, а таман си се научил и те скъсат“...
Камбанката на вратата дикторски обяви влизането на нов персонаж на сцената. Висок, слаб човек в расо. Изглеждаше като старец навлякъл евтин инвентар за подмладяване. Кимна припряно на всички в кръчмата сетне взе разстоянието от вратата до бара както олимпийски шампион по крос би претичал 5 метра.
- Бай Миро, сипи едно коняче. Днеска пак ме викаха за погребение. Много ми иде вече. – думите му звучаха заучено, вяло. – И да ти кажа от мене да знаеш новия живот е едно големо училище, а класните му стаи са кръчмите.
Попа си взе питието и се настани с пъшкане до картоигращите. Свали вълнената шапка за да разкрие триумфално остатъците от черната си къдрава коса. Изпроси си цигара, за която плати с измърморена благословия и доволно пушещ се зае с поглъщането на течния си урок. А играта продължаваше.
- Абе, как се казваше тоя дето открил крушката, че нас ни учеха на физика, ма нали аз на младите история им наливах в главите, та съм го забравил – пак попита фигурата над кръстословицата и пак не дочака отговор, прелиствайки вестника пред себе си.
И тогава се появи гласа на млеадежтта в тая кръчма. Малкото момче почти разплакано замоли дядо си (да наистина бяха дядо и внуче) да си ходят, а стареца миродавно го подкупи с вафла. Плати си гаранцията поне за още половин час.
Кръчмаря пусна телевизора. Избумтя рекламната шапка на новинарска емисия, което подейства като глашатай известяващ сбор. Всички хора по масите впериха поглед в това богатство на стената, което ги заля със светски събития и новости. Нова вълна от пъшкания и псувни заля този доскорошен бряг на привидно спокойствие.
- Тоя па начи като излезне да обещава да оправи държавата... мамицата му. Продадоха се, па и нас продадоха – взе да нарежда единия старец, който преди малко бяха нарекли Гриво – разтуриха мината, разтуриха заводите па сега реди обещания като пред сватба.
Всички закимаха одобрително, което окуражи стареца да си излее душицата, че чак оплиска всичко. Аз си пиех кафето и вече все по-натрапчиво усещах, че някак си не се вписвам тук. Обяснението на самия свят за тия хора си беше тяхно лично, неподлежащо на корекция. Само попа беше склонен към нови уроци в неговото си училище и си наля втори коняк, обяснявайки на кръчмаря колко е тежко все по чужди сватби да ходиш.
Дойде ред на прогнозата за времето. Тук вече никой не коментираше. Само едрия мъжага се надигна и заплю телевизора.
- Ай педераси с педераси. Само лъжете хората. То времето си знае к‘во да праи с нас. Що му се бъркате и думате – човека изпи чашата си на веднъж, удари я о масата и кресна – Бай Миро, сипи още едно малко, че ме нервираха !
- Мечко, не си прав. Те хората техника имат, знаят ги нещата, не са като нас прости минъори дето само кирката могат. Компютри си имат и си ги казват нещата. Его, аз на пенсия като хода и компютъро си казва, кое и колко имам – думите дойдоха от дядото с внучето, което пък беше в собствен си свят, коленичил пред сладостта на вафлата.
- Бай Колъо, мани не ми пълни главата с тия глупости. Сипи се едно от мене, че се свършва тоя свят. Ние да сме здрави, па тия тупани кой ги слуша и им верва за него си е !
Настана тишина. Печката изпука сякаш искаше да има диалог, но никой не го разбра. Чакаше ме път до столицата, но никак не исках да напускам това място където времето беше спирало много пъти.
Извъня мобилен телефон. Няколко пъти.
- Попе, а го дигни тоя телефон бе – извика се зализания човек – толко па да си глух.
Попа обаче не го послуша и телефона звъня още половин минута. Новините заминаха в програмната история и започна сериал.
- Его на даскала си виси там, дума не е казал, па нали уж учен. А тия хаймани тука ще ме учат че вали ли утре или не – едрия мъж вече червенееше и заряза картите.
- Седи да си доиграем, мани от нерви нема прокопсия – подкани го един от старците.
Вратата пак се отвори и след малкото рижаво кутре в кръчмата влезе трътлест човек със зелена шуба.
- А е го бе, фелдшеро дойде – извика се някой и нов поток от гърлен смях изби насред кръчмата.
Човека седна, свали си шубата и поръча от „неговото“ си. Оказа се точно толкова негово, колкото и на останлите персонажи на тази сцена – малка, претрита чашка алкохол.
- Изтървахме на Ангел кравичката днеска – каза го с тъга, колкото споделена толкова и искрена – роди и си отиде добичето. Барем остави наследник.
Той извади цигара, от онези дето се свиват от хартия с купен тютюн, явно и на село бяха стигнали. Попа си поръча още едно. Малкото момченце вече явно забравяше за вафлата и отново поде тирадата да се прибират с дядо си. В този момент неволно бутнах чашката с кафето и тя се разля на дървената маса. Станах, извиних се и помолих за парцал или салфетка.
- Мани го бе младеж, утре че го оправиме – това беше отговора на молбата ми, щедро предоставен от кръчмаря.
Малко се смутих, но нямаше как да опонирам на това. Човека в ъгъла пак зададе поредния си въпрос свързан с кръстословицата и потънал титанически нейде из миризмата на пушек, алкохол и дърво не дочака отговор отново. Тогава обаче нещата се развиха по един странно интересен начин.
- Абе момче, ти тука за сефте ли идваш, рода имаш ли или си от тия дето ще купуват – гърлено ме запита едрия тип и чак сега осъзнах колко много му отива прякора Мечката.
Отговорих учтиво, че минавам случайно и че работата ми е свързана с това да пътувам. Оказа се голяма грешка, защото видиш ли хората по затворените в себе си места трудно разбират това, което не можеш да обясниш в една колонка на сутрешния вестник. Но пък го приеха с лекота. Минута по-късно Мечката ми набута чаша пълна с ракия – анонимна, но пък ароматна.
- Виж сега младеж, вие столичаните сте си невтасало тесто да си го кажем честно. Виж даскала там той нали... такова е бил сред вас и ви разбира – тук той намигна съучастнически и открито ми показа, че се подиграва с човека – ма като дойдете на село, ви се отпуска душицата а ?
Удара по рамото ме хвана леко неподготвен и почти залитнах. Ракията ме свести, без да я познавам. Любов от първа глътка, обещаваща да продължи краткотрайно незапомнящо се. Фелдшера се посвети да разказва за последните мигове на кравата издъхнала днес, кръчмаря заобхожда каналите на телевизора, а попа си поръча още едно.
От нищото сякаш се появи мърлява чинийка с нарязано сирене, кренвирш и сланина. Подканиха ме да ям с неустоимо рекламен позив, че „такова мезе го нема в София“. Наистина го нямаше и започнах да се чувствам малко по-нечужд. Никой тук нямаше и минимална представа, кой съм какво пише в личната ми карта и защо съм дошъл, но някак си ескалираше желание да бъда добре дошъл.
В следващите 30 минути нещата се случваха толкова бързо и безцеремонно безредно като в джаз опера. Даскала пита за пореден път за нещо, което не искаше да знае. Малкото момченце триумфира с шоколад, амнистирайки дядо си за още половин час, фелдшера спомена че е мръсна работата му, кръчмаря изгаси телевизора с оправданието, че само промива мозъците. Попа си поръча отново.
Кофеина в тялото ми абдикира пред непреодолимата офанзива на анонимната ракия, с която ме почерпиха. Спора, който се водеше над вече свалените карти ме забавляваше, при все че беше сериозен. Всеки в това място имаше мнение, което никак не искаше да се разбира, стига да може да го сподели и гордо да го отстоява.
- Абе Ванчо, на тихомировита щерката ще си идва ли тая ваканция – попита кръчмаря бършейки ненужно една чаша.
- Чичо, айде ако нещо имаш си ми го кажи като мъж – стана удари масата, изпи си чашата и треперливо извади цигара – аз тука да не съм ти у шоуто на Слави да се питаме е те така за нема защо. Мъжката ги обичам нещата.
Малкия в тоя момент отмести поглед от телевизора,явно загубил интерес към вече черния му екран , проплака и получи шамар от дядо си, кратко обоснован с факта, че е голям да реве и че е късно да има претенции вече.
Отвън заваля. Капки вода започнаха да се спускат по небърсаните от наполеонво време прозорци. И тук ми стана сантиментално, близко и някак топло това място. По някакъв неописуем начин страдах за умрялото по-рано днес животно. Винаги съм се чудел на необяснимо бясното желание да говориш за нещо, което и грам не познаваш.
После се замисли „защо няма нито една жена в тая кръчма“ ? Явно тук беше обетованата земя на мъжката част от населението на селото. Отговора ми влезе в синя престилка, забратка на главата и тояга в ръката.
- Йордане, пак ли тука ше живееш днеска ? Цел ден копам из двора като луда, патките пуснах ти си седиш тука и се опивате с тия празноглавци – жената каза тези неща някак с опит, очевидно не беше импровизиран промоционален текст.
- Тинче муцко.. аз едно само пинах и тамън си тръгвах – Данчо Мечката се превърна в Йордан Мишката.
Леля Тина се намръщи мълчаливо, хвърли по един буреносен поглед на клиентелата и сепнато си излезе. Данчо сви рамене, нахлузи си шапката, поздрави се с хората и последва жена си на вън.
- Те това е, заминаха ни картите – изпъшка Гриво, сетне ме попита „абе момче, карти умееше ли“. Учтиво излъгах, че не играя карти, а истината беше, че всъщност ги мразех от преупотреба в миналото ми.
Предложиха ми втора ракия, която също отказах все пак бях с кола. Това отприщи бурен разговор за катастрофи, лошите ни пътища, колко са грозни новите коли....
Минаваше седем и половина вечерта и малкия този път убеди дядо си да си ходят. Стареца се изниза страдалчески от пейката ръкува се с другарите си и си излезе. Точно тогава в кръчмата пък пристъпи човек на средна възрас облечен в дънки, риза и велурено сако. Странна картинка за това село.
- Я го гурбетчията – провикна се кръчмаря – айде Гоше, ела седни чичо ти Киро ше ти отвори една биричка, па ти пак ми кажи толкоз ли са убави италианките верно.
- Benne, benne чичо Киро – провлачи човека Гошо – ми хубави са mon dieux.
Още с влизането му забелязах, че онзи местен плейбой дето бяха нарекли Иванчето гледаше гурбетчията с нещо като смесица от дълбоко възхищение и безкрайна завист. Омраза нямаше, но си личеше, че младежа иска и той да е бил навън. Да е опитвал там от онези манджи дето все не можеше да им запомни името, поне веднъж да беше пробвал тяхната ракия. Или пък да беше правил онези неща, за които Гошо разправяше, с техните толкова красиви жени.
А Гошо се оказа, че може да говори с часове. Рисуваше градове, места, заведения магазини, музеи от чужбина а хората гледаха тия картини като че ли излезли от елитна изложба от която нищо не могат да си купят и въздишаха опиянено. Аз понеже съм бил по тези места и знаех, че изобщо не са така, както ги описваше гурбетчията та не се впечатлих. Но пък запазих тайната му – нека има на какво да въздишат тия хорица. От цялата тая работа попа заспа на масата.
Тъкмо се канех да си ходя, когато камбанката издрънча за пореден път. В задименото помещение влезе човек в синя работна униформа, със стара кожена чанта заметната през рамо. Пристъпи плахо от крак на крак със сведен поглед. Личеше му, че е притеснен.
- Какво има бе Боре – подпита го бай Миро – не е ли късно да мъкнеш писма и вестници.
- Аз бай Миро, такова... само едно писмо нося. За тебе е. Късно дойде, та за това....
Пощалъона следвайки плахата си походка се доближи до кръчмаря, бръкна в одраната си чанта и изади бял плик, който подаде на стопанина на кръчмата. Той го взе скъса го и разви листа вътре.
- Сигурно пак някой от синовете се е счепкал за имот с братята си. Ей на нищо не ги научих тия хаймани.
После се зачете. Прибра лисчето обратно в плика. Остави го на тезгяха и се изправи с поглед на току-що награден за храброст офицер.
- Брат ми е починал. Утре го копат.
Всички в кръчмата наставаха, редейки тихи въздишки и кратки топли думи за покойника. Събудиха попа.После всеки един от тях мина, потупа бай Миро по рамото или пък му стисна ръката след което си излезе. В кръчмата останахме аз, даскала, който явно не беше разбрал какво ставаше и кръчмаря. Платих си кафето, изказах моите съболезнования, при което бай Миро спомена, че съм добро момче за дето съм споделил компанията на изкукали хора като тях. Даскала пита дали ще затварят кръчмата. А аз си тръгнах. Вратата изскърца и се затвори. Камбанката вътре отново издрънча.
