Края на опашката бе далече след началото и изправено пред нищото. Точно така, това бе устремена към нищото маса от хора. Дори не точно устремена, защото не помръдваше, а чинно си стоеше в очакване на споменатото вече нищо да връхлети върху и. Сред градящата я тълпа можеше да се види, чуе и коментира почти всяка една тема присъствала в сутрешна емисия новини. И почти до там.
Като всяка опашка и тази си запазваше правото да те изненада с нещо за да не оправдае очакваното пропиляване на няколко часа. Дори да се редеше към нищото, тя всякаш леко загатваше, че би могла приемайки търпение да ти осигури пътя до това, което после да запомниш като мечтаното пътуване. Цената не бе висока – нуждата от това пътуване, както и приемането на всички досадни малки препядствия по пътя, я покриваха напълно. Разбира се, спътниците за това пътуване жеални или не, трябваше да са част от него и колкото по-лесно се спогодиш с тях или се постараеш да се превърнат в нещо невидимо и нямо, толкова по приятен ще е пътя.
От друга страна не всички от тях го заслужават. Винаги се появява по някой, който ще успее да докосне нещо в теб, да те трогне. С дела или думи, да те направи още по-съпричастен на радостта от пътуването крадейки по този начин от времето, което трае то. Но най-красиво си остава присъствието на човек с когото си тръгнал на това пътуване или към него.
По пътя можеш да научиш много. Както от него, така и за него. Учители могат да ти бъдат гледките, случайно дочутите разговори на спътниците ти, мислите ти – дирещи си място, звуците заобикалящи всичко описано до тук или пък тишината на кратката дрямка. Точно буденето от такава дрямка, която винаги идва по време на пътуване, е едно от най-вълшебните неща – когато сънят и реалноста си подават ръка за поздрав, предавайки те един на друг. И отново пътя продължава и все повече забравяш за онази опашка, на която си чакал за да дойде реда ти да се качиш, на това което ще те отведе до заветната дестинация. А това отдалечаване може да е безкрайно приятно, при все че е отнело години.
Задава се нова мъничка дрямка. Изкусително примамваща и разбира се приета с безсмислена първоначална съпротива, безапелационно сломена от желанието да се събудиш след нея. И да си все по близо до това, което очакваш да намериш на края на пътя. А пътуването все още продължава. Дали за да може да дарява с още сладки моменти, родени от него или пък за да може да даде един финален и напълно незабравим такъв. Като онези мигове, в които си под вода достатъчно дълго, че да бързаш да изплуваш за една глътка въздух – винаги всякаш ти е първа след това.
Да пътя ще продължи още, но времето ще мине приятно. Дрямката ще е кратка.
Опашките към нищото, понякога могат да се окажат толкова непредсказуемо водещи към всичко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар