Антон Велев беше човек, който се
смяташе за стар, защото не е направил нищо значимо. Сутрин ставаше, правеше си
кафе, което пиеше в любимата си чаша и й се радваше, защото някой я беше
направил, а той не беше направил нищо.
Освен това слушаше радио и всичко, което чуваше го правеше още
по-уверен, че не се е изплатил. Под изплатил, Антон разбираше, че не е дал
нужното в замяна на това, че се е родил.
Вече няколко години наред Антон
живееше сам, Ева го беше зарязала заради човек, който явно беше направил нещо и
това го натъжаваше допълнително. Той
пазеше половината от леглото, на което тя спеше, непокътната. Вярваше, че това
си е нейната територия и след като никой не я е завзел, значи все още е на Ева.
Разбира се, поддържаше я чиста и редовно сменяше чаршафите и калъфките на
възглавниците. Всъщност половината
апартамент все още пазеше материалното изражение на следите оставени от Ева, а
Антон се грижеше това да не се променя. Не му се оставаше сам, та дори и
единствената му компания да бяха редица спомени.
В края на август Антон срещна
Марина. По-скоро Марина срещна Антон, защото на него му отне поне седмица да
разбере, че са се срещнали. Самата среща, която изкусително може да се нарече
събитие, стана пред входа на любимата на Антон книжарница. И двамата си бяха
купили една и съща книга и това провокира Марина да го заговори. Самият
разговор протече ужасяващо бързо, но пък съдържанието му обхвана писатели,
епохи, храна, любими животни и зодии. Накрая Антон заключи, че след като и
двамата са от една и съща зодия, това е причината да си купят и една и съща
книга. Марина заключи, че иска да се видят пак.
Мина една седмица от описаното
по-горе събитие, през която Антон се опитваше да не придава важност на срещата
си с Марина. Не само това, но той смяташе, че не е направил нищо на въпросната
среща и че същата не е достатъчна, че да промени нещо. Обаче идваше момента да
се видят отново и Антон го чакаше с това нежелание, породено от страх, че ще
губи времето на човек, който е направил нещо, а самият той е скучен и обикновен
длъжник на съдбата. Мислеше за оправдания да я отложи, след това пък мислеше на
какви теми ще си говорят и накрая се опита да си представи какво щеше да каже
Ева. Установи, че не помни изобщо нещо казано от Ева.
Вечерта, в която се видяха за
втори път, започна тихо. Поне той беше тих, а Марина говореше. Докато я
слушаше, Антон разбираше все по-силно, че иска да каже нещо, даже не само едно
нещо. Искаше да й каже всичко. Да й обясни защо не е направил нищо, да й
разкаже как когато полива китайската си роза винаги й говори, защото чака с
нетърпение единственият път в годината в който тя ще го дари с няколко цвята.
Искаше да й обясни, че не е стар и скучен човек, но просто никой не го разбира
и също така искаше да й каже, че намира звездите за най-неясното нещо на света –
ту ги има, ту ги няма и когато се появят не знаеш те ли са и коя липсва.
Полетът на мисълта му се удари в решетката на безсмислието.
Вечеряха, пиха вино, от онова
бялото, което с подходящата компания на лед, лимон и сода може да те накара да
се почувстваш като напълно завършил школата на удоволствието човек. След като
си тръгнаха от ресторанта, Антон вече беше сигурен, че не е стар, защото искаше
да направи нещото, което да изплати живота му. Крайно предсказуемо той й
предложи да я изпрати до тях и го направи. По пътя говориха за небето, но той
така и не посмя да сподели за звездите. Антон съжали, че тя живее толкова
близко до мястото, от което й предложи да я изпрати.
Марина не искаше да го остави,
защото виждаше, че той има какво да каже, но него е направил все още. За това
реши да го покани да остане в тях. Антон, дори да е изпитал притеснение, не го
показа и се съгласи по един дървесно непоклатим начин. Двамата се качиха в
квартирата й – малко таванско помещение, което тя беше превърнала в страната на
чудесата. Всичко в него беше цветно, хаотично подредено и абсолютно различно.
Антон видя нарисувани звезди на тавана на стаята в която седяха и нещо в него
се усмихна, но той не позволи да се забележи.
Няколко часа по-късно, след като
бутилката с шардоне вече се изпитваше празнота, Марина му каза, че няма къде да
го сложи да спи, освен до нея. Просто в таванското помещение нямало достатъчно
място за излишни легла и единствено нейната спалня можела да си позволи да
краде пространство. Антон прие този факт като нещо, което е напълно редно за
такива моменти и часове от нощта. Когато тя си обличаше нощницата той не се
обърна, но видя отражението й в прозореца… същия този прозорец, който гледаше
към небето, осеяно със звезди. Двамата легнаха, тя в единия край, той в другия.
Лампата вече изстиваше, но в стаята не беше тъмно.
Антон не можа да заспи. Той
лежеше в неговата си половина и мислеше как е попаднал там. Спомни си за
половината на Ева в неговото легло и разбра, че щом се прибере ще я премахне.
Гледаше Марина, която вече спеше и очевидно сънуваше нещо, защото едва
забележимо мърдаше устни. Антон се опита да си представи с кого ли говори тя и
в този момент разбра, че му липсва да чува мислите й. Нощта продължи да живее,
той продължи да я гледа, а тя продължи да спи и да сънува. В неговата пустиня
заваля дъжд. Невиждан, неочакван и напълно неразбираем.
Когато изгрева наближи, Антон
стана тихо, облече се и си тръгна. Не искаше да я буди, защото го беше страх да
не разруши съня. Докато слизаше по стълбите се запита чии сън не е искал да
наруши. След това се прибра, направи си кафе, пусна радиото и запали цигара.
Беше решил да изхвърли всичко от апартамента си, което не беше негово. Това
щеше да е неговото нещо, с което да се изплати.
