Бяха му казали,
че да се обича истински може само веднъж, но той не ги разбра...
Още като дете
имаше куче. Тривиално, малко и рошаво – от онези без порода, описана и
наречена със сериозно латинско име. Кученцето се казваше Шаро, но беше изцяло
тъмно кафяво, просто избора от имена в детската глава се свеждаше до това или
до далеч по-неподходящото Мечо. Шаро получи толкова обич, че ако тя ставаше за
храна, той можеше да стане и Мечо. Съответно когато умря, предизвика първата
истинска болка и порой от сълзи. Времето, като лекарство се появи за първи път.
Но се появи и
следващата обич - аромата на книги. Обичаше книжарниците, библиотеките,
сергиите, въобще всяко едно място на което имаше книги. Да разгърне
новозакупена книга, да вдиша от хартията, белязана с мастилените букви и мириса
на печатната машина. Толкова много обич, на толкова много места! Скиташе сам измежду лавиците с книги в
градската библиотека и понеже беше малко момче, никой не го спираше или не
виждаше нещо любовно в това, да пипа различните книги, да ги вдишва и да гали.
След това дойде интернет, електронните четци и всичко. Любимите му книги
изчезваха, линееха... ставаха рядкост. Миризмата им се измени, хартията вече не
струваше, мастилото бе заменено от
някаква изкуствена материя. Страда.
После в училище
намери приятел – от онези, дето ще ти останат за цял живот, близък, искрен, чак
като брат. Всичко споделяше, обичаше времето, прекарано с него. Всеки ден бяха
заедно, докато приятелят му не си намери момиче или както се казва – „гадже“.
Гаджето не ги раздели, напротив, той започна да изживява влюбването на приятеля
си, започна да страда с него, когато нещата не вървяха добре. Изобщо обичаше
връзката на своя приятел и страдаше с него. Страдаше и след като приятелят му
вече не беше с тази жена. Обича и страда за всички останали негови жени
по-нататък, дори обикна децата, които тези връзки на приятелят му, родиха.
Вече в
университета обикна просяк , който седеше всеки ден на спирката. Носеше му
храна, топъл чай, даваше му от парите си. Просяка всеки път забравяше името му,
но той не се сърдеше и постоянството му не стихна. Един ден, красиво момиче, с
млечна кожа, тънък врат и бездънни очи, го видя край просяка и го заговори.
Пиха кафе, говориха дълго, споделиха живота си, мечтите се. После дойде
приятелят на момичето и той го обикна – този човек трябваше да е много добър,
красив и неповторим за да има такова красиво момиче за половинка. Нима можеше
да не го обича? Виждаха се често с момичето, след това срещите им намаляха. Той
реши, че проблема е в него – може би не беше показал, че обича приятелят й и за
това тя не иска да го вижда. Това го нарани, затвори и той престана да излиза.
Намери си работа,
обичаше колегите си. Обичаше милата си хазяйка, обичаше родителите си, обичаше
котката, която си взе за да има животно до себе си. Не искаше да е куче, защото
времето не бе излекувало спомена за предното. Обичаше малката си библиотека,
пълна със скъпи спомени – до една все стари, печатни книги. Родителите му си
заминаха, но той обикна гроба им, на който ходеше докато може. Той му беше като
среща с тях. Обикна и младото момиче с очилата, което му носеше храна, дарявана
от програмата за подпомагане на самотни стари хора. Обичаше децата, които нямаше, но знаеше че
трябва да обича. За това дари всичко на дом за сираци. Обичаше и леглото си в
което издъхна.
Този човек не
обича само веднъж и нито една от любовите му не бе измислена, нито фалшива.
