Между четири врати

Стоях на спирката и чаках рейса за към нас. В главата ми имаше избори и мнозинството гласове за сега бяха против това да си извадя цигара. Като всеки петък потока от коли беше на път да прерастне в цунами. Освен мен на спирката имаше още 4-5 човека. Единият от тях ми напрваи впечатление с това, че безличното му изражение го караше да се откроява. Сигурен съм, че не беше добър човек.

Не бяха минали и пет минути, когато до спирката спря стара кола. Изглеждаше уморена, цвета и беше като възраста й – неопределим. Прозореца от към шофъора изскърца, като цигулка в ръцете на шлосер и от вътре се показа жена. Жената попита дали има някой, който иска да пътува за Перник. Мойта дестинация. Хората, които чакаха с мен на спирката придобиха онова изражение, което си слагаме когато ни питат дали сме направили нещо нередно. Явно колата не им хареса. А това пък ужасно хареса на мен. Тръгнах към колата. Изборния ден в главата ми приключи, явно ще касирам резултатите по-късно.

Отворих задната врата и от вътре изпадна малък самолет, от онези които всеки като дете е правил от хартия. Взех го в ръка и се качих. В колата беше доста тъмно. На задната седалка седеше малко момче, на не повече от седем години. Подадох му самолета, а то се усмихна. Седнах и  потеглихме.

Детето ме попита за къде съм. Отговорих му, а то започна да изброява на глас кварталите, които знаеше. Жената отпред, очевидно майка му го прекъсна като каза, че той вече ходи на „очилище”. От намесата и в нашия разговор разбрах две неща. Първо, тя се притесняваше, че момчето ми досажда. И второ момчето се казваше Ицо. И така Ицето започна да се оправдава, че само веднъж е казал „очилище” и сега му се подиграват. Майка му се засмя и продължи да се шегува за негова сметка. Ицето се отказа да я слуша и продължи своя разпит. Попита ме уча или работя. Отговорих, че правя и двете и той моментално попита какво уча. Явно интереса му към работата още беше нейде на скрито място.

В този момент тъмната кола стана една идея по-светла и уютна. Седях и давах интервю, а журналиста до мен дори не можеше да напише думата „журналист”.  Но пък въпросите му се хранеха с искрения интерес да получат отговор. И то не точния отговор, защото моя малък журналист не знаеше нищо за мен. Съответно нямаше и представа кой съм и защо съм такъв.  Нещо, което ако преподават в университети по журналистика, щеше да произвежда съвършените професионалисти. Ицо лишен от школовка си вършеше работата прекрасно. И поглъщаше отговорите ми по начин, който никак не подсказавше какъв ще е следващият му въпрос. Това малко момче създаваше контакт с взаимен интерес. Дано някой професор по журналистика някога научи студентите си на това.

Отговорих на Ицо какво уча и той открито показа, че думата драматургия по никакъв начин не присъства в главата на малчуганите. Зарадвах се, без да го показвам и си помислих какво ли си е представил като е чул тая толкова непозната и нова дума. Наложи се да му обясня че уча за да стана сценарист и да пиша. И тогава на нашата малка сцена, обградена в купе, двигател и четири гуми се появи ново лице. От предната седалка изникна глава на момиче, определено по-възрастно от Ицо и се вторачи в мен. Каза, че това е „супер яко” и моментално ме помоли да изброя кои актъори харесвам. Това, че не знаех, че в колата има още някой заедно с факта, че момичето ми говореше на Вие унищожи способноста ми да говоря. Успях да си върна говора и започнах да изреждам. Последва нова тирада от въпроси. Тези двамата не ми даваха да си поема дъх. Но пък се чувствах щастлив от това, чувствах се някой. Бях попаднал на пресконференция, водена от истински майстори на разпита.

И така в следващите минути отговарях на неспиращите въпроси. Обясних какво значи генезис, как се снима филм (без дори самият аз да знам от личен опит), защо имам дълга коса, какво ме е накарало да си пробия устната и гледам ли детски филми. Това, че гледам детски филми превърна пресконференцията в дружески разговор на маса. Само че в кола. Случайно забелязах, че момичето на предната седалка записва всичко в тефтер. Боже, това наистина си беше интервю. Убедих се още повече в това твърдение, защото аз не бях задал нито един въпрос. Всичко, което научавах за моите спътници ставаше случайно. Което водеше до това, че исках да знам повече за тях, но те държаха контрола и преднината. Въпросите продължаваха в галоп. Лора. Момичето на предната седалка се казваше така.

Дойде момента, който според мен в дебелите книги се нарича „анализ на информацията”. В мойта книга ще го нарека „момента в който разбирах колко е хубаво да дишаш равномерно”. Не знам кой точно какво анализираше в момента, но Ицо реши да попита според мен каква музика слуша сестра му Лора. Не пропусна да се похвали, че вече може да й пише името. Разбира се аз не знаех каква музика може да слуша тя, а предположенията ми клоняха към нещо безстойностно. Лора отне правото ми на отговор и заличи предположенията ми с рязък замах като каза че слуша рок. Ицо обаче отключи в себе си инстинкта на журналиста винаги да има интрига и отрече последната информация. Лора повтори. Ицо също.

Съвсем забравих че съм в кола. Пред очите ми две различни и особено живи „медии” се провокираха взаимно. Очевидно беше, че борбата е за коментара ми. Все пак въпросът беше към мен и засягаше друг. А това, че не знам нищо за никой от участниците в диспута просто скъса жилото и на резервния ми парашут. Точно в този момент обаче не падах неспасяемо – аз летях.

Играта между братчето и сестрата набра скорост и децибели. Лора бързо реши, че ще й трябва съдействие и накара майка си да потвърди, че тя слуша само рок. След това се обърна към мен и усетих как един търговец може да накара всеки да купи продукта, който му се предлага. Две детски очи заковаха вниманието ми, а гласа който ги подкрепи след това с цялата си бавна отчетливост ме убеди в това, че Лора слуша само и единствено рок. Едно на нула мойто момиче, на конкуренцията и трябва конкуренция.

Спряхме рязко на светофар. Само биковете не спират на червено. От спирането залитнах напред и почти се ударих в седалката. Което предизвика смеха на Ицо. И аз се засмях. По-късно разбрах защо съм го направил. В тази кола се чувствах сигурен, децата също. Бях дете отново и безгранично вярвах, че няма как да се случи нещо лошо, защото мама кара. Даже „не бях сигурен” не съществуваше, защото просто незнаех какво е да се случи нещо лошо. Ще се връщам често в този спомен. Грижите ми могат да разчитат на останалото време.

Разпита ми свърши и дойде време за коктейла след него. Имах шанс да задам и моите въпроси, но те си останаха незададени. Лора сподели, че започва да се занимава с музика и иска, когато порастне да има група в която да свири. Майка потърси спасение от тази ситуация и ме помоли да и кажа колко трудно е това. Отговорих, че не е. Наградата ми беше укорителен поглед в огледалото за задно виждане и чифт живи, радостни очи директно в лицето ми. После дойде звука от тефтера на Лора. Обръщаше нова страница.

Ицо вече се държеше точно като на коктейл. И очевидно бе прекалил с напитките. Въпросите и признанията му се преплитаха като връзка ключове около слушалките на уокмен в дожба на нечие яке. Лора предусещаше края на вечерта и това я мотивира да извади най-тежките си въпроси. Получи си отговорите, защото коктейла завладя и мен. Майката, моят личен шофъор за вечерта и още по-личен спасител от спирката със съмнителна компания, ми препоръча няколко филма и като един истински възрастен човек изрази надежда, че пак ще се видим. Децата не го направиха.

Колата спря на спирката, на която слизам редовно. Подадох парите, които така или иначе бяха за билет. Жената ги взе и ми се извини. Крайно характерно е за  нас да се извиняваме за каквото и да е. Подадох ръка на Ицо, но той беше заспал. Слязох и затворих вратата. Зад нас се чу клаксон, почти толкова нервен колкото и човека който бе решил да го използва. Колата седеше пред зелен светофар. Явно  това зад нас не беше бик. Стъпих на тротоара и заметнах раницата си. Лицето на Лора, вторачено в мен, се виждаше ясно през стъклото на вратата. В тъмната кола.

Аз (част 1)

Чаках на пешеходната пътека. Исках да видя зеленото човече отсреща за да мога да премина. Дали така наречените извънземни са начин да преминеш от другата страна и защо някой е решил, че зеленото човече означава „премини”. Бях безкрайно убеден, че има малки зелени човечета. На всеки ъгъл.


Преминах и стигнах до уличката пред сградата, в която свирехме. Липсата на зелено човече на бариерата ме върна в реалноста. С един болезнен удар точно в брадичката. Да те бият невидими неща – мечтата на всеки психотерапевт. Забравих да ви кажа, че вече имах какво да пия – вино. Купих го от магазина до спирката и бързах да съкратя живота му в бутилката. И така бариерата е зад гърба ми, проблемите на човека от трамвая също, а това което загнезди в главата ми беше дали Стинг разбираше какво значи – „message in a bottle”.

За репетицията няма да кажа нищо.

По-късно крачех по стъпалата и мислех, че не мога да мразя. Но мразех. Най-вече себе си заради това, че не мога да мразя. Беше тъмно и съвсем скоро щях да разбера защо е тъмно. И се мразех. В малките си крачки нагоре виждах големи скокове към дъното. Чудех се ако сега си поръчам омлет с чии ли яйца щяха да го направят. И имам ли нужда от сол.

Точно след вратата на първия етаж се запитах какво значи да се събуждам. Реших, че не искам да се събуждам и моментално ми се доспа. Може би защото имах желанието утрешният ми ден да започне свежо и да съм се наспал преди това. Ръцете ми бяха свикнали да са сами и се справиха идеално – намериха цигара. Така стана, че седях на стъпалата и пушех. Синъо, сиво и облаци. А бях едва на първото стъпало. Светлината изчезна заедно с желанието ми да я има. Не станах да търся ключа към нея – хареса ми да е тъмно.

Не знам колко време съм седял или по-точно спал, но се събудих от собствената си кашлица. Груба, раздираща гърдите ми и кънтяща из входа. Знаете ли какво е да си чуваш мислите от страни, а кашлицата ? Бях жаден и станах. Бутнах вратата и се изсипах на улицата. Нощта също беше там – около паркиралите коли и над лампите. Погледнах нагоре. Имаше облаци, от ония дето се чудиш дали са сиви или черни. Правилно ли беше да се каже, че когато има облаци не се вижда небето или пък облаците бяха небе.

Лесно намерих денонощен магазин. Когато ставаше въпрос да намеря нещо, което да ме трови , направо бях цар. Нищо не в състояние да ме спре. И ето ме отново ухилен, с бутилка мерло – от онези с капачките на резба, защото, разбира се не носех тирбушон с мен. Една от постоянно повтараните от мен грешки. Познавах района и се запътих към една малка градника с пейки. Там нямаше лампи и зрители, които да гледат моя бъдещ етюд с бутилката мерло. Извадих си цигара.

Аз (интро)

Денят не започна добре. Още сутринта го изкрещя с раздиращата аларма на телефона ми. Алармата можех да спра, но денят не. И ето връхлетя ме – миене на зъби, кафе, закуска и преплетени връзки на обувки. После улицата. Не мразя хората, мразя като се събират по много около мен. И задължително имат проблеми, които нямат търпение да споделят. Ако дори една благотворителна кухня за бездомници може да се захрани с техните истории ще има милиони преяли хора. Върха е като чуеш, че виаграта вдига призраци за нов живот.

Пътувам в рейс, почти празен защото е събота. Почивните дни винаги са празни. Хората ги няма на обичайните места защото се чувстват добре да си почиват от тях. Част от работата е да стигнеш на работа – ето за това никой не пътува когато почива. Интересно защо шофъора на рейса беше решил, че безформения шум от радиото, което се опитваше да е национално, е добър пътник. И така всички вътре имахме крайна цел и упорито губехме увереност по пътя към нея. Изведнъж се почувствах националист. Вярваш в нещо, което шуми и не разбираш, но си е вяра. Преглътнах национализма в мен и малко се намразих за това, че нямам вода, а съм жаден.

Преди спирката наставаха няколко човека, доста рано според мен. Помислих си, че за някои хора пътуването към нещо трябва да свърши възможно най-бързо. Стана ми тъжно и както винаги, когато ми ставаше тъжно се усмихнах. Представих си как живея пътувайки и на последната спирка ще съм умрял. Никак не исках да слизам преди това. Имах карта за това пътуване и никой нямаше право да ме свали защото съм нередовен пътник. Дали пък останалите, които наставаха преждевременно пътуваха гратис.

На моята спирка пикаеше куче. То никога нямаше да разбере, че е срамно да пикаеш на обществени места. Думата „обществени“ за това куче щеше да остане толкова непозната, колкото би бил един снеговалеж за съвременен египтянин. Има ли изобщо египтяни днес.

Слязох от автобуса и се задавих. Искаше ми се да се изхрача на улицата. Обаче нито улицата нито настроението ми заслужаваха тоя секрет да ги залее. За мен и двете неща бяха невинни и нямах право да ги цапам. Тогава забелязах че няма кош за боклук на тази спирка. Явно тук не беше място за боклуци.

Малко по-късно се возех в трамвай. Две седалки ме деляха от човек, който намираше за социален контакт да споделя живота си шумно докато, говори за него с непозната за всички ни жена. По мобилния си телефон. Телефоните очевидно се оказват нещо, което ако използваш на такива места можеш да привличаш внимание. Ужасно силно исках да му падне батерията. Гледката на този „страдащ” в обкръжението на още страдащи ме накара да повярвам в психотерапевтите. За много кратък миг.

Отивах на репетиция. Трябваше да съм готов за музика, а аз мислех само за мобилни комуникации, пикаещи безразборно кучета и хора, които дебнат за контрола – все неща от живота. Черно бял въпрос на да и не. Аз не познавам черно-бял сезон. Вратата на трамвая се отвори и слязох. Чух стъпките си докато слизах и се подхлъзнах на паважа долу. Понякога да слушам изпреварваше това да извършвам самото действие.