Когато няма Луна

Тази история започва по времето, в което било възможно от парче дърво да се роди момче с човешки нужди и черти, а златните ябълки били толкова малко, че засягали единствено избрани принцеси. Животни и хора говорели един език, феи и други магически същества обитавали земята, дори оловните войници можели самостоятелно да се движат и общуват. Магията била толкова жива и обичайна, че никой не се чудел на красотата на дъгата, нито пък на мъглите или северните сияния, които тогава просто наричали „сияния“.

По същото това време магьосници бродели из целия свят и магиите им не били наричани чудеса, защото всички живи твари били чудеса. Хората не познавали войните, феите слизали всяка вечер за да разказват на децата най-прекрасните им сънища и всеки празник имал своята лична гвардия от магически същества, които го правели именно такъв. Светът, както вече става видно, бил коренно различен и спокоен.

Всичко вървяло добре, докато не се появила една малка група от магьосници-некроманти. Техните магии виреели само нощем, а през деня били принудени да спят или просто да се крият в очакване на мрака. Не, че били лоши по душа – просто светлината не им понасяла. Некромантите ставали все повече и повече и от малка група се превърнали в сила, която чакала своя час. Дошъл денят, в който вече били толкова много и силни, че просто било неизбежно да не предприемат нещо. И те решили да… откраднат Луната.

Решението им било просто – ако притежават Луната то тя винаги ще им дава мрак, за да могат да правят своите магии. Събрали се, наговори ли се и намерили начин да го сторят. Силата им била необхватна, амбициите им – нечовешки, хитростта им – главоломна. Заедно успели и един ден, когато целият свят очаквал вечерта, както винаги до сега, нищо не се случило. Слънцето, което както обикновено чакало своята половинка да го замени, за да може да си почине докато трае нощта, останало да свети на небето, неразбиращо какво се случва…

И светило така през следващите дни, месеци, години… В началото светлината му с нищо не се различавала от обикновено, но след това гневът му се стоварил над земята и то започнало да свети все по-силно и по-силно. Топлината му изпепелявала гори, планини и морета. Все повече реки пресъхвали, появили се първите пустини, цели племена станали чернокожи, пожари опустошили тучни поля и паланки. Жегата била толкова непоносима, че хората се изпокрили по тъмни пещери и станало така, че вече никой не смеел да ходи спокоен по земята. Едно по едно магическите същества започнали да чезнат, защото нямало кой да ги вижда и да им се радва. Единствено некромантите ликували, затворени в своята твърдина, където държали Луната в плен и сплитали мрачните си заклинания.

Минали векове, през които всеки се криел от жаркия гняв на Слънцето, векове лишени от сънищата, които нощта давала на всяка жива твар. Животните спрели да говорят езика на хората, защото знаели, че некромантите са човеци, отговорни за случващото се. Но понеже животните не познавали отмъстителността на хората, се скрили и зачакали тяхното извинение. Толкова дълго чакали, че накрая просто станали животните, които познаваме днес – неми за нас, но все още обичащи и някак виновни за човешките грешки.

Слънцето накрая се уморило да мъсти за загубата на своята посестрима Луната и започнало да свети все по-слабо. Дните започнали да приличат нощи, некромантите ликували предвкусвайки пълното си щастие, светът бил променен необратимо. Накрая Слънцето се стопило до малка точица и настанал мрак. Хората гледали към небето и за първи път видели в сивотата му множество малки, мъждукащи в топла светлина точици. Нарекли ги звезди.

Минали години, некромантите се наситили на пълната си власт и дошъл денят в който един от тях, уморен от пълната си власт, решил да освободи Луната. Тя, получила дълго чаканата си свобода, веднага се насочила към небето, жадна да види види отражението си и да засияе, така както не била правила от незапомнени времена. Обаче, когато стигнала на обичайното си място, разбрала, че нещо не е наред. Сиянието й вече не било същото, едва доловима и прилична на полумесец тя зачакала и заридала сред звездите. Чакала и чакала, взирала се ту в земята ту в небето, накрая заридала тихо в най-прекрасния дъжд, който земята била виждала от векове насам. Все още полу-сива и едва доловима, тя била готова да се откаже, но видяла една малка светлинка, която пулсираща и бяла, огрявала все по-ярко небето. Една от милиардите звезди – така ги наричали днес хората.

Светлинката ставала все по-силна и ярка. С всяка минута Луната от полумесец вървяла към старата си форма, дори вече започвала лекинко да свети. Окопитена и вярваща, тя зачакала да види какво ще се случи и когато изгревът дошъл, тя напълно загубила разсъдък, забравила да се отдръпне. Слънцето се върнало и хората за първи път видели изгрев в който и Луна и Слънце делели по равно небосвода. Слънцето стояло безмълвно, пръскащо своите топли лъчи така, както не било правило отдавна. Хората излезли от пещерите, в които се криели, животните също, но вече безмълвни. Магията се скрила в срам от момента, празниците зачакали своето прераждане, а некромантите смятали, че те са виновни за всичко и си замълчали.

Луната, в радостта от своята свобода, погледнала към Слънцето и без да разбира, че е ден му прошепнала: „Глупчо, в гневът си, че ме няма щеше да погубиш целия свят. Нима не знаеш, че и без мен може да има утро и ден? Нима не знаеш, че облаците могат да ме скрият, че дъждовете могат да им пречат да ме виждат?“ Слънцето засияло още по-силно и Луната продължила „Нима не знаеше, че дори да не ме виждаш, мен ме има“

Сън

Тя се доближи до ухото му и тихо му прошепна нещо, но той по- скоро го усети от колкото чу. Беше топло, някак меко и носеше повече от успокоение, нещо отвъдно. Той затвори очи, защото знаеше, че само с тези две думи няма да приключи и зачака целувката по врата. Тя изобщо не закъсня и след нея той не искаше да отваря очите си пак, но не издържа и го на прави – искаше да види лицето й, очите й, косата й! Лежаха на дъното на рибарска лодка, в единия край на плажа и гледаха кристално бистрото нощно небе, което кипеше от звезден живот точно в този момент.

Васил се събуди от съня си с усмивка, защото тя отново беше в него. От няколко години беше идвала редовно и всяка нощ той се радваше на връзката им, която между другото се развиваше повече от добре. Двамата прекарваха времето си заедно и посещаваха всякакви места, бяха правили любов на всевъзможни места. Спомни си първата им нощ…

Тичаха под поройния дъжд от киното до входа на кооперацията, в която Васил живееше, защото нямаше никакви таксита. Винаги когато завалеше те имаха свойството да изчезват. Когато се качиха в апартамента му, тя свали лекото си палто и от долу изпадна букета, който й бе подарил същата вече. По-точно това, което бе останало от него, защото освен че беше вир вода, той се  бе намачкал докато тичаха. Васил го погледна и предложи да го изхвърлят – ще й купи друг, но тя отказа и каза, че и такъв си го харесва. Двамата се засмяха, след което той я дръпна и целуна. Всичко след това стана като в сърцето на торнадо, как се озоваха в спалнята, как бяха голи, никой от двамата не разбра. Телата им се преплитаха бясно, докато изпитваха поредици от непознати им до сега удоволствия… После заспаха вгледани един в друг.

Когато се събуди след този сън, Васил беше окончателно влюбен. Момичето от сънищата му също, както разбра по-късно и това така го окрили, че никой не можеше да го познае. Нито едно реално момиче не му грабваше интереса, а такива, които го проявяваха имаше не малко. Васил минаваше за хубавец, беше начетен и общителен, с очарователно чувство за хумор. Умееше да задържа вниманието.

„Полона“, беше се представила с това име и нещо в него го грабна, макар да го чуваше за първи път. Каза му го чак на третата им среща, което го направи още по-скъпо за него, защото беше чакано достатъчно дълго. Тази вечер за да я изненада той я качи на балон. Имаше достатъчно пари за да си го позволи и двамата летяха на нощна София. Говореха непрекъснато, откриваха толкова общи неща, за които страничен и трезвомислещ наблюдател би изпитал страх. Когато ниско под тях избухна калейдоскопа на неочаквана заря, двамата се прегърнаха. Зарята продължи още минута, като обагряше нощта и я правеше светла. Прегръдката им продължи много по-дълго.

Васил работеше по цял ден и въпреки, че обичаше работата си времето за него течеше бавно. Той нямаше търпение да дойде вечерта за да заспи и да сънува. Полона. Рядко излизаше с приятели, а когато го правеше сякаш не беше там и мислите му витаеха – не слушаше разговорите, дори самият той често не говореше. Всичко се свеждаше до това да се прибере, вечеря, заспи и сънува…

За първи път му каза, че го обича една сутрин на Витоша. Двамата бяха прекарали нощта заедно и се събудиха с шантавата идея да отидат на разходка в планината. Васил се обади, че няма да ходи на работа, хич не искаше да я оставя. Витоша ги посрещна с лек вятър, миризма на мокра трева и толкова зеленина, че да ти се завие свят. Слънцето грееше все по-силно и напук на хладината от вятъра на двамата им беше почти горещо. Косата й, черна и начупена, така блестеше на светлината му, че всеки порядъчен гарван би й завидял за финиша. Когато прошепна „обичам те“, Васил изтръпна, всяко косъмче по него се наелектризира, ухото му не вярваше на чутото, а мозъкът му напълно абдикира. Докато се мобилизираше за да овладее емоциите си, тя го целуна по врата и провали и последната му съпротива. Тя беше неговата сянка, неговото отражение и онази сглобка, която го правеше цял. Да, това беше точно тя!

Времето минаваше, за Васил реалният свят беше едно скучно място, пълно със забързани, изнервени хора смачкани от собствено изградената си реалност. Сякаш целта на живота им беше да съществуват, работят и псуват всичко, което не им харесва. Не, Васил не беше за този свят, не искаше да го променя или мрази, просто имаше един друг, на който той принадлежеше.

Събуди се до нея и когато посегна да я целуне, така както правеше  винаги сутрин, видя, че е плакала. Попита я какво има, но тя се обърна и не отговори. Усетил, че нещо я тормози, Васил настоя да му каже какво е. „Аз трябва да си вървя!“. Едва ли имаше кинжал, който така остро да прободе Васил в този момент. Сякаш нещо бръкна в него и изтръгна дъхът му, едва попита „Защо?“. „Това не е реално Василе, ти вече не живееш! Животът ти е сънища, които са приятни, защото си с мен и аз съм с теб. Но истинският Васил, този от Земята, не съществува! Той е загубен за живота.“ Спори с нея, опита се да й каже, че така му е добре и по-жив никога не е бил. Каза й, че я обича безкрайно. „И аз ще те обичам безкрайно!“ му отвърна тя и докато сълзите й напираха тя го целуна.

Васил се събуди с вик. Кошмар ли беше сънувал? Докато спомена за сънят му кристализираше, Васил треперещ отиде пред огледалото за да се увери, че реалността е тук. Отиде на работа, но главата му цял ден бе заета с последните думи от сънят му. Вечерта се прибра, вечеря и си легна, за да може час по-бърже да заспи и да си изясни ситуацията. Сънят му дойде, но беше различен, без нея.

Повече не се появи. Минаха седмици, но той сънуваше всевъзможни неща, но не и нея. Дните му се сляха в безсмислена верига от работа и опити за заспиване. Започна да пие, защото иначе нямаше шанс да заспи, а ако го направеше се будеше почти веднага след това и не мигваше през останалото време от нощта. Отиде на лекар, но като разказа историята си, му преписаха успокоителни, които той поглъщаше с охота… и с алкохол. Вече не се хранеше и не се виждаше с никой.

След няколко месеца нещата не само, че не се подобриха, но се влошиха. Васил често отсъстваше от работа, беше спрял да се бръсне, външният му вид споделяше съдбата на културен паметник в България – изоставен и запустял. Мислите му блуждаеха, размити от пиене и успокоителни. Паметта му изневеряваше и той често се чудеше как е попаднал на мястото, на което се намира в момента. Не се беше самоубил единствено защото се страхуваше, че там в отвъдното, нея няма да я има.

Един ден, докато слизаше в метрото, Васил дочу че му се подиграват. Наричаха го „оная мумия“. Подмина дребните душици безмълвно и леко залитна към една от пейките, като почти се бутна в една жена, която стоеше там. Понечи да й се извини и да й каже, че напоследък гледа само в земята и не я видял, но когато вдигна очи за да я погледне занемя. Видя Полона! Тя беше със сигурност и беше реална, Васил беше сигурен, че не спи. Всичко в него трепереше, но не заради зверския махмурлук от снощи. Знаеше, че трябва да каже нещо, да реагира. Но какво? Как да разбере тя ли е наистина? И ако беше тя дали го беше познала…

„Моят Васил. Защо ме гледаш така и мълчиш? Нали съм ти казвала, че имаш прекалено хубаво лице, за да го криеш с брада? Е, какво няма ли да ме целунеш глупаче?“ Васил изгря, очите му се наводниха и той впи устни в нейните. А тя го прегърна, стисна косата му и зашепна в ухото му. Толкова време беше чакала този момент, да заспи и да го сънува…

Когато на другата сутрин се събуди, Полона разбра, че денят й ще бъде дълъг, защото щеше да чака вечерта и сънищата си.

                                            Посветено на Сънят

В двора

     Улица „Люляк“ беше къса и слабо оживена. Едва няколко стари кооперации съжителстваха на нея от години и дори паветата й изглеждаха като нови, защото почти никой не минаваше от там. В една от тези кооперации живееше човек, на пръв поглед странен и затворен, защото рядко напускаше улицата, но пък жителите й го познаваха добре и го ценяха. Ту щеше да нахрани нечия котка, докато стопанина й е на работа или пък да измете изпопадалата шума есенно време. Никой не знаеше името му или от къде се е взел, но и никой не се интересуваше.

     Човекът живееше на първия етаж, на стара сграда с малък двор, чиято единствена ограда беше нисък жив плет. Оградата беше силно казано, защото дори и малко дете можеше да я прескочи с лекота, но пък за сметка на това беше перфектно поддържана и подстригвана редовно. В средата на самият двор се намираше най-ценното за обитателя на първия етаж на сградата – голям и красив розов храст. Старателно окопаван и поливан с любов, той бе затрупан с прекрасни червени цветове, но от тях най-много се открояваше един – този на кърваво червеното стъбло. Да, имаше такова стъбло и то беше единствено сред останалите по-скоро зелени, че дори и мъничко кафяви. Не намирам за нужно да казвам на кого дължеше прелестта си този храст или какви грижи полагаше той за нея, защото драгия читател вече сам може да се досети.

     Една нощ човекът сънува, че страшна градушка е потрошила храстът и се събуди, челия облял в пот и страшно разтреперан. Приготви си чадъра и не мигна до сутринта, готов ако завали да излезе и да го закрие. Компания му правеше радиото, по което той на всеки половин час слушаше прогнозата за времето, за да е спокоен. Накрая, когато слънцето изгря, човекът си легна изнемощял и пак сънят му не беше спокоен. Не можеше да се има вяра на метеоролозите.  

     Един друг ден улично куче, прескочило ниския плет, препика храста. Човекът отдели цял следобед за да го почисти, като поливаше внимателно с маркуча, така че дори едно цветче да не пострада и да се отрони. Съседите му го наблюдаваха и колкото и да го намираха за странен, а по-крайните дори за луд, му се възхищаваха на отдадеността към това му занимание. Следващата седмица човекът хокаше всички кучета, обитаващи улицата, а на по следващата отново започна да ги храни и гали, сякаш бяха негови деца.

     Една сутрин, малко преди обичайното си време за ставане, човекът се събуди в необяснима паника. Нещо се случваше и той забързано изскочи от завивките си за да разбере какво. Изтича до прозореца и видя млад мъж, надвесен над храста. В ръцете му бяха всички рози, а храстът беше опустял. Гняв завладя човека, той трескаво затърси нож или каквото и да оръжие, за да излезе и да накаже наглия крадец. Докато се луташе из къщата в своето търсене от младежа не остана и следа. Замаян, разтреперан и разплакан човекът седеше над съсипания храст и се оглеждаше на всички посоки за да види крадеца. Искаше да го настигне и да го убие. Сетне мисълта да го убива го ужаси и той безсилно отпусна ръце. Неподострания от години кухненски нож падна глухо на земята, а човекът клекна и започна да гали това, което бе останало от храста. Няколко червени листенца се премятаха по земята, паднали от грубите ръце на похитителя. Човекът се прибра и го замрази дълбоко, дори всяка вечер преди лягане си пожелаваше да му се случи нещо лошо.

     Мина време, храстът вече бе изсъхнал, защото човекът изпитваше омраза, която отнемаше цялото му време и той така и не поднови грижите си за него. Дните и нощите се редуваха без ясна граница, точно както омразата и самосъжалението, закотвилите с в сърцето на човека. Съседите му се притесниха, че не го виждат вече в двора, нито покрай розовия храст, нито да храни птиците или котките, дори живият плет заприлича на купчина струпани клони. Малцина бяха забелязали липсата на розите, но повечето я отдаваха на странностите на човека и смятаха, че той ги е обрал и изхвърлил. Като цяло живота на улицата си вървеше кротко и спокойно и без неговото присъствие.

     След месеци човекът се събуди или поне така реши, че е направил защото вече не помнеше кога заспива, кое е нощ, кое е сън и кое е изгрев. Беше се уморил да се преструва, че мрази и разбираше, че не е прав да изоставя всичко защото е загубил смисъл. Имаше гълъбите, така заблудени и кълвящи безразборно, котките, отриващи се в краката му и малката ограда, която сякаш бе забравил. Светът се нуждаеше от него, а той бе сляп да страда, защото бе мислил само за себе си и собствената си загуба. Реши, че е време за промяна.

     Събрал сили, сресан и обръснат, което не му се беше случвало от време, което не помнеше, той излезе на двора с градинарска ножица в ръка. Дневната светлина за миг заслепи очите му и той ги притвори но смело се запъти към живия плет. Отдели му половината си ден и накрая доволен и уморен, го видя отново, така както е бил преди – безупречен. Обърна се да се прибира и изпита лек страх да погледне към храста. Все пак се реши и това, което видя почти го накара да припадне. Сърцето му замря, за даде време на мозъка му да осмисли гледката. След това отново заби, а човекът се затича към храста и падна на колене.

     Сред изсъхналите стъбла, изпопадалите и вече изгнили листа, червеното стъбло бе живо, а на върхът му имаше малка пъпка, готова всеки миг да разцъфти. Тя се бе върнала, животът му се беше върнал. Сълзите му от радост напираха, но вместо да заплаче той се наведе, целуна малката пъпка и започна да разчиства от изсъхналите листа. 

Пожелания

Емил Димов отново чакаше метрото в станцията, така както го правеше през последните няколко години. Или поне от както имаше метро, преди това беше чакал нещо друго, за което уви вече не си спомняше. Рутината на чакането отлично се покриваше с ежедневното му алкохолизирано състояние и той изглеждаше повече  като част от метро-станцията, отколкото като човек. Всъщност, самият той не се определяше като такъв и за това не обръщаше особено внимание на нарицателните, които чуваше по свой адрес, камо ли пък следеше кой и кога ги казва. Значение имаха само няколко дребни неща – да има пиене, да дойде метрото и да се върне пак на другия ден на същото място за да започне от първото нещо, изброено сред този низ от важни дела.

Докато Емил чакаше своето метро и пиеше от своята бутилка, за която смяташе, че крайно несправедливо го мрази и поради това всяка вечер свършва преди него и той е принуден да заспива преди това, за да не го вижда, Емил видя майка с дете. Детето беше малко, едва ли имаше 4-5 години, но изглеждаше някак си неописуемо живо до своята майка, която пък носеше лице на изморен човек.  Емил се зарадва на детето, почти му се усмихна, но се спря, защото знаеше как изглежда отстрани пиян и мръсен човек, който гледа млада майка с още по-младото й дете. Според обществото това беше педофилия, още повече събрана с алкохолизъм, тя водеше до почти задължително хулене, линчуване, а често и арест.  Днес не беше ден за това и Емил реши да си придаде толкова безизразна физиономия, че почти прекали и заприлича на статуя, сътворена от отчаян скулптор, който е решил че е време да смени попрището си. Когато майката приближи, той я чу да говори по мобилния си телефон. От малкото, което  чу, Емил разбра, че детето е болно и то сериозно. Нещо в него трепна и той си пожела ако може неговият живот, или поне това, което му оставаше, да се прелее в това дете и то да живее вместо него. Така и така беше безполезен и заемащ прекалено много време, място и социални издръжки (последните вече му бяха спрени), че да тормози целия човеко поток с вмирисаното си от пот и алкохол съществуване. Затвори очи и зачака да стане чудо! Чудо, което да прелее живота му в този на детето и то да оздравее, да живее и стане велик лекар, изцеляващ болните от рак или обикновена депресия хора. Когато ги отвори разбра, че отново е заспал и в станцията няма вече никого… Освен полицаите, които за пореден път го изгониха навън.

Емил почти пропълзя от метро-станцията и когато излезе навън се замая от чистия въздух. Станцията беше крайна и като такава се намираше във все още не застроен квартал, представляващ предимно полутревисти поляни, отрупани със започнати строежи и следи от асфалт, бетон и нещо като локви от последният дъжд. Но поне имаше въздух вместо изгорели газове. Емил се постара да не се прехласва или поне да не пада докато се поотдалечи малко от станцията и седна (според него седна, но всъщност се свлече до основите на една от сградите в строеж) на земята. И тогава видя, че почти беше смачкал малко кученце, което лежеше под него. Взе го в ръце и се огледа в търсене на отговор. Кученцето наистина беше малко и приличаше на добре охранено мишле. Емил забеляза майка му, която лежеше и кърмеше братчетата му, само на метър от мястото на което той искаше да седне и да прекара нощта, докато решава поредната кръстословица за личното си съществуване. Кучката кърмеше останалите си деца и изглеждаше леко разтревожена, но не помръдна за да направи каквото и да е за кутрето, което Емил почти наседна. Това малко го натъжи, но той си го обясни просто – „когато се отделяш от желанието да съществуваш, самото съществуване спира да го е грижа за теб“. Емил седна и отново поиска да направи нещо за да промени развоя на събитията. Пожела си, както и с малкото дете, неговият живот да се прелее в малкото, нещастно плъхоподобно кученце и то да оцелее, вместо него. Прилоша му, за миг загуби съзнание и когато отново бе на себе си видя кученцето, което със скимтене се върна при майка си, разбута останалите и започна да бозае. Емил се отпусна и затвори очи.

Когато ги отвори, кученцето седеше пред него, размахваше опашка и издаваше звуци, които след време щяха да се наричат лай, но засега бяха по-скоро щастливо скомлъчкане. Емил стана, наистина много трудно, след което потърси бутилката си и когато я намери му стана тъжно от нивото на течността, което тя съдържаше – наистина почти никакво. Закрачи в тъмното, почувства се непознато за него слаб и реши, че може би е защото това, което липсва в бутилката вече тече във вените му. Походи така известно време и се спъна в нещо, падна и главата му се приземи до малко храстче, което след известно съгласуване на лунната светлина и неговото зрение, заприлича на роза. Обаче беше съсухрена и линееща роза, някак сива дори на ярката нощна светлина. Емил понечи да се изправи, но сивотата на розата го задържа върху хладната почва и той се размечта да има стимул да стане. Пожела си розата да е червена, а не така никаква, посегна и я стисна. Убоде се, но не го заболя. Каза на глас, че дава кръвта си, за да я обагри и тя да е красива, напук на нощта. Почувства ужилване и силна болка в дланта си и отново загуби съзнание.

Очите му бавно се отвориха за да може да се фокусират върху най-красивата и огромна роза, която Емил беше виждал. И не само роза, но цял храст с рози, коя от коя по-червени, разлистени и жизнени.  Аромата, който се разнесе от там, го прониза и се вля в цялото му същество, той потръпна от красотата му и реши, че трябва да продължи. Опита да се подпре на лакът за да стане, но се събори на земята. Погледа невярващо немощната си ръка, за да види отговора на причината да не може да се изправи. Вместо това видя почти съсухрената си ръка, която само до няколко часа изглеждаше далеч по-жива и силна. Потърси помощта и на другата, но и тя беше в същото състояние. Емил намери почти празната бутилка и с кански усилия я хвърли далеч от себе си за да я счупи. Нито успя с идеята за далечно хвърляне, нито я счупи. Но все пак се изправи.

Няколко минути по-късно стигна до локва, осветена от лампа, на ъгъла на един от заградените с тел строежи. Видя отражението и се изплаши от изцяло бялата си коса. Това, което виждаше в локвата му напомняше за него, но след примерно четиридесет години. Емил се олюля и потърси стена, на която да се облегне. Идеята нещо да му пази гърба, докато разбере в какъв точно кошмар се намира, страшно много му хареса и го обсеби напълно. Докато търсеше това място, което в съзнанието му носеше името „спасение“ Емил стигна до най-неосветеното място на строежа. И отново падна, но този път в съзнание, само за да може да разбере колко безсилен може да е сред тъмнина и напълно непозната обстановка. От много месеци (май години) насам се почувства трезвен и това почти му хареса, поне до момента в който реши, че е и трезвен е толкова безсилен, колкото и пиян. Разликата в този момент беше, че първото не го бе осъзнавал или помнил, докато сега всичко беше болезнено реално.  Тогава видя нещо, което трябваше да бъдат звезди, но ги криеше облачно небе. Пожела си да умре след като ги види, всичко в него беше готово да даде оставащият му живот за да има ясно нощно небе – от онези, които си имат хиляди звезди, стотици мъглявини и една луна, която ги обединява и ги кара да са нощ. Небето грейна, Емил му се покори и осъзна, че това е краят, който може да понесе. Всичко ставаше все по-ярко, звездите слизаха към него, като неуморни работници, които да го повдигнат. Вече не бяха подредени в съзвездия, а се движеха свободни, неподвластни на нищо, което земният гений можеше да опише в учебници и научни статии. Мъглявините засияха, плюейки на името си и огряваха всичко и всеки. Накрая се приближи Луната и го прегърна. Емил винаги беше вярвал, че тя е бяла, но точно сега, на края, видя всички цветове в нея. След това нищо не угасна, не дойде края и не настъпи мрак, но той разбра, че всичко вече е свършило за него. Отпусна се и остави времето да свърши, мислите му го напуснаха, чувствата също. Остана само тихото, спокойно усещаше на края.

Когато се събуди, Емил видя друг вид светлина и веднага я позна, защото обикновено го боляха очите, когато се среща с нея. Слънцето грееше над него, но този път не си пожела да го няма. Усети, че главата му не пулсира така, както обикновено правеше и се опита да не мисли, че е в Рая, защото беше практичен човек и знаеше, че няма как да е попаднал там. Притвори клепачи и когато отново ги отвори, се увери че всичко това е реално. Над него стоеше човек в униформа на пазач и говореше. Емил не чуваше думите му, но през лъчите те звучаха някак успокоително и не до там непонятни. Всичко това го накара да се чувства жив.

Пазачът, който седеше над непознатият бездомник, очевидно припаднал след поредния запой, се молеше той да е добре. Беше готов да предложи частичка от себе си, за да може този човек да продължи да живее.

Страх

    Филип имаше много страхове. С всеки изминал ден те се увеличаваха и заедно с тези, за които той смяташе, че има по рождение, вече образуваха едно необятно поле, засадено с всевъзможни сортове притеснения, опасения и като цяло страхове. Лошото беше, че определението „необятно“ се разрастваше с неконтролируеми темпове и надхвърляше собственият си, безконечен смисъл.

Когато майка му го роди, той изпитваше страх да плаче, което за лекарите беше крайно притеснително и те го заляха с куп диагнози, които за него не означаваха нищо, но така ангажираха родителите му, че те горките от младо и щастливо семейство се превърнаха в трепереща над бъдещето на детето си двойка. Не казваме, че останалите родителите не треперят над бъдещето на децата си, но родителите на Филип направо се тресяха с тектонична честота. Когато той проплака за първи път, техният страх покори своя апогей и те окончателно изпаднаха в ужас, че това е нещо нередно.

Години по-късно, Филип, вече беше в детска градина, но за разлика от останалите, не ядеше храната която му се даваше от градината, а специално донесена от родителите му такава. Макар че беше съвсем нормално дете, което ходеше по нужда точно толкова често, колкото и неговите връстници, това се смяташе за нещо страшно и показателно, че му има нещо и това нещо отчаяно крещи за специални грижи. Може би по това време започна изграждането на неговия страхлив и недостатъчно уверен характер.

Филип вече беше ученик, когато осъзна, че е заобиколен от страхове. Най-вече страховете на неговите родители, но той ги прие като свои и започна да ги надгражда, къде съзнателно, къде напълно без да иска. Страх го беше да общува с други деца, защото можеха да го заразят с нещо (майка му го повтаряше непрекъснато, а той обичаше майка си и й вярваше безрезервно). Страхуваше се от топката за баскетбол, защото беше достатъчно тежка, че да счупи някоя неговите недостатъчно здрави и добре развити кости (знаеше за това, защото баща му го караше да пие разни лекарства за укрепване на костната структура) и особено много го беше страх да пее в часовете по музика, защото всичките му страхове слагаха буца в гърлото му и той по-скоро ръмжеше и виеше, от колкото да пее. Всички деца покрай него растяха, а той се страхуваше дори от това. Баба му беше починала от старост, а старостта беше следствие от това, че растеш.

В гимназията Филип вече беше един обещаващ страхливец, с гарантирано бъдеще на затворен в себе си човек, пълен с всевъзможни притеснения и безгранична невъзможност да покаже какъвто и да е талант. Това сякаш не го притесняваше докато той пишеше в своя дневник, който държеше затворен на сигурно в нощното си шкафче, далеч от всички опасни места на които един дневник би могъл да попадне и да му се случат редица ужасни неща, като например да го пипа някой с мръсни и пълни със заразни болести ръце или още по-ужасно, да го прочете неграмотен човек и да му се присмива, само защото не разбира колко е важно да си на сигурно място.

Целият този комфорт на това да си част от стерилност, която другите – изложени на опасностите от свободното, немарливо общуване с околната среда - не разбират, отиде на пух и прах когато един ден се появи момиче на име Оля. Оля заговори Филип, а Филип от ужас да не направи нещо, което да му навреди се усети принуден да й отговори. Все пак никой не говореше с него, което някак си оправдаваше страховете му, че това е опасно. Но Оля се държеше с него различно и той усети, че тя разбира опасностите и определено е лишена от онези неща, които могат да ти навредят. Че кой би си позволил да се държи така, ако знаеше, че е нередно и може да доведе до някаква зараза или… нещо още по-страшно. Филип и Оля станаха близки. Даже можем да кажем, че прекарваха доста голяма част от времето си заедно, изучаваха опасните и нелечими заболявания, четяха за проблемите на обществото и спореха философски по различни теми, най-често застъпващи неразбирането между хората. И аз двамата това неразбиране беше в основата на всичко и те го разбираха. Накрая стана така, че Филип усети, че се нуждае от това да вижда Оля непрестанно. Не знаеше какво предизвиква това, никой не го беше предупредил, че такива неща са възможни.

Тогава Филип сподели с майка си за него. Можем да кажем, че с това си действие той запали пожар, който нищо на този свят не можеше да изгаси. Майка му, разбира се, веднага намери диагнозата от която страдаше синът й и я именува „влюбване“. След това му обясни колко опасно и пагубно може да е това и как повечето болести, дори хроничните, имат лечение, но тази не. Филип се изплаши… отново. Този път обаче страхът му беше от нов, крайно непознат за него тип и той, обучен, отгледан и вярващ в прямотата отиде при Оля, за да й каже, че е болен от нещо ново, което се нарича любов. Идея, сама по себе си доста шексприска и достойна да промени този разказ по начин, който никак не е заложен в началото му…

Обаче когато Филип намери Оля, тя не беше сама. Наистина, беше там където той по принцип често я срещаше, но този път не четеше книга и не ровеше в библиотекарският компютър, така щедро оборудван с достъп до Интернет (отваряме скоба, само за да поясним, че този разказ е от едно по-старо време, в което Интернет беше нещо, достъпно само на определени и редки места, понякога представляващи компютър в библиотека. Та Филип завари Оля в прегръдките на Асен, обещаващият млад футболист от по-горния курс. Осемнадесет годишният Филип когато видя това първоначално си го обясни с факта, че Асен е в напреднал стадии на същата болест, от която страдаше и самият той, но след това разбра, че нещата не са така и изпита безкрайна болка. Може би част от причината за това беше обяснението на Оля, че не става въпрос за болест, а за нещо, което Филип никога няма да може да й даде, защото е различен, „не лош, но различен и все пак жените имат нужда от мъже“. До тук с обясненията кое, как и защо се случи в тази библиотека.

Филип се затвори завинаги и безконечно в себе си и завърши философия в престижен университет. Вече живееше сам, за негов личен, а още по-голям за родителите му, ужас. Философията му даваше обяснения за нещата, които никоя друга наука не обясняваше (което можем определим като безкраен и неоспорим плюс, при все че има религия и други претенденти за същото). Освен да преподава, той не правеше нищо друго… или поне другите неща, които правеше можеха да се определят като скучни, че да им се отделя време за да бъдат описвани тук.

Един ден, според календара сряда, 14 Декември, а според философията най-обикновен ден от човешкото битие, в който нищо не следваше логика или последователност, Филип се сблъска с Мая. Мая също се сблъска с Филип, но за нея сблъсъка не беше толкова случаен, защото тя посещаваше часовете му с интерес, роден още преди години, когато тя беше малко момиче с мъжка прическа и силно изразени комуникационни проблеми. Филип си я спомни, те бяха съученици в гимназията, но тя тогава беше от другата страна, страната на хората с които е опасно да се общува.

Та Филип и Мая се сблъскаха в стола на университета в който Филип преподаваше и таблите им с храна обмениха доста повече неща от колкото двамата в момента на сблъсъка.  Филип понечи да избяга за да изчисти от себе си всички следи, които разпиляната храна му беше оставила, Мая обаче го догони за да му помогне. Докато тя бършеше петната от дрехите му, той изпита паника и му се прищя да избяга. Направи го и се прибра.

На следващият ден пак се видяха. Мая се опита да му се извини, Филип не искаше да говори с нея, изпитваше страх да не го изцапа отново, но този път още по-страшно и дори невъзможно за почистване. Следващите няколко дни Филип отсъства от лекции, отново от страх да не я срещне и да му се налага да си намира оправдание да избяга. Когато накрая се върна в университета разбра, че Мая е прекъснала и вече не учи тук. Първоначално му олекна, но след това разбра, че нещо не е наред. Осъзна, че за първи път в живота му някой се е опитал да му помогне, а не да го предпази и това го натъжи. Вече ходеше небрежно в столовата и чакаше някой да разсипе храната си върху него и след това да му предложи помощта си, за да го почисти, но това не се случваше.

Минаха няколко месеца, Филип все така слизаше в стола за да обядва, но не докосваше храната си все в същото очакване и пак и пак нищо не се случваше. Когато накрая загуби интерес към това, от страх, че му отделя прекалено много внимание, се появи Мая. Тя се приближи към него, докато той седеше над недокоснатата си храна и му показа носната си кърпа, с която се беше опитала да го почисти преди време. Тя също беше изцапана. Филип разбра, че не само той има нужда от почистване. 

Дъжд в пустиня

      Антон Велев беше човек, който се смяташе за стар, защото не е направил нищо значимо. Сутрин ставаше, правеше си кафе, което пиеше в любимата си чаша и й се радваше, защото някой я беше направил, а той не беше направил нищо.  Освен това слушаше радио и всичко, което чуваше го правеше още по-уверен, че не се е изплатил. Под изплатил, Антон разбираше, че не е дал нужното в замяна на това, че се е родил.

Вече няколко години наред Антон живееше сам, Ева го беше зарязала заради човек, който явно беше направил нещо и това  го натъжаваше допълнително. Той пазеше половината от леглото, на което тя спеше, непокътната. Вярваше, че това си е нейната територия и след като никой не я е завзел, значи все още е на Ева. Разбира се, поддържаше я чиста и редовно сменяше чаршафите и калъфките на възглавниците.  Всъщност половината апартамент все още пазеше материалното изражение на следите оставени от Ева, а Антон се грижеше това да не се променя. Не му се оставаше сам, та дори и единствената му компания да бяха редица спомени.

В края на август Антон срещна Марина. По-скоро Марина срещна Антон, защото на него му отне поне седмица да разбере, че са се срещнали. Самата среща, която изкусително може да се нарече събитие, стана пред входа на любимата на Антон книжарница. И двамата си бяха купили една и съща книга и това провокира Марина да го заговори. Самият разговор протече ужасяващо бързо, но пък съдържанието му обхвана писатели, епохи, храна, любими животни и зодии. Накрая Антон заключи, че след като и двамата са от една и съща зодия, това е причината да си купят и една и съща книга. Марина заключи, че иска да се видят пак.

Мина една седмица от описаното по-горе събитие, през която Антон се опитваше да не придава важност на срещата си с Марина. Не само това, но той смяташе, че не е направил нищо на въпросната среща и че същата не е достатъчна, че да промени нещо. Обаче идваше момента да се видят отново и Антон го чакаше с това нежелание, породено от страх, че ще губи времето на човек, който е направил нещо, а самият той е скучен и обикновен длъжник на съдбата. Мислеше за оправдания да я отложи, след това пък мислеше на какви теми ще си говорят и накрая се опита да си представи какво щеше да каже Ева. Установи, че не помни изобщо нещо казано от Ева.

Вечерта, в която се видяха за втори път, започна тихо. Поне той беше тих, а Марина говореше. Докато я слушаше, Антон разбираше все по-силно, че иска да каже нещо, даже не само едно нещо. Искаше да й каже всичко. Да й обясни защо не е направил нищо, да й разкаже как когато полива китайската си роза винаги й говори, защото чака с нетърпение единственият път в годината в който тя ще го дари с няколко цвята. Искаше да й обясни, че не е стар и скучен човек, но просто никой не го разбира и също така искаше да й каже, че намира звездите за най-неясното нещо на света – ту ги има, ту ги няма и когато се появят не знаеш те ли са и коя липсва. Полетът на мисълта му се удари в решетката на безсмислието.

Вечеряха, пиха вино, от онова бялото, което с подходящата компания на лед, лимон и сода може да те накара да се почувстваш като напълно завършил школата на удоволствието човек. След като си тръгнаха от ресторанта, Антон вече беше сигурен, че не е стар, защото искаше да направи нещото, което да изплати живота му. Крайно предсказуемо той й предложи да я изпрати до тях и го направи. По пътя говориха за небето, но той така и не посмя да сподели за звездите. Антон съжали, че тя живее толкова близко до мястото, от което й предложи да я изпрати.

Марина не искаше да го остави, защото виждаше, че той има какво да каже, но него е направил все още. За това реши да го покани да остане в тях. Антон, дори да е изпитал притеснение, не го показа и се съгласи по един дървесно непоклатим начин. Двамата се качиха в квартирата й – малко таванско помещение, което тя беше превърнала в страната на чудесата. Всичко в него беше цветно, хаотично подредено и абсолютно различно. Антон видя нарисувани звезди на тавана на стаята в която седяха и нещо в него се усмихна, но той не позволи да се забележи.

Няколко часа по-късно, след като бутилката с шардоне вече се изпитваше празнота, Марина му каза, че няма къде да го сложи да спи, освен до нея. Просто в таванското помещение нямало достатъчно място за излишни легла и единствено нейната спалня можела да си позволи да краде пространство. Антон прие този факт като нещо, което е напълно редно за такива моменти и часове от нощта. Когато тя си обличаше нощницата той не се обърна, но видя отражението й в прозореца… същия този прозорец, който гледаше към небето, осеяно със звезди. Двамата легнаха, тя в единия край, той в другия. Лампата вече изстиваше, но в стаята не беше тъмно.

Антон не можа да заспи. Той лежеше в неговата си половина и мислеше как е попаднал там. Спомни си за половината на Ева в неговото легло и разбра, че щом се прибере ще я премахне. Гледаше Марина, която вече спеше и очевидно сънуваше нещо, защото едва забележимо мърдаше устни. Антон се опита да си представи с кого ли говори тя и в този момент разбра, че му липсва да чува мислите й. Нощта продължи да живее, той продължи да я гледа, а тя продължи да спи и да сънува. В неговата пустиня заваля дъжд. Невиждан, неочакван и напълно неразбираем.

Когато изгрева наближи, Антон стана тихо, облече се и си тръгна. Не искаше да я буди, защото го беше страх да не разруши съня. Докато слизаше по стълбите се запита чии сън не е искал да наруши. След това се прибра, направи си кафе, пусна радиото и запали цигара. Беше решил да изхвърли всичко от апартамента си, което не беше негово. Това щеше да е неговото нещо, с което да се изплати.

Когато дойде времето

    Немощната му ръка с мъка стигна до най-долния бутон от таблото и още по-трудно го натисна. Асансьора бавно пое надолу, а той се вгледа в кървавата диря, която беше оставил върху таблото.

Цяла вечност по-късно асансьорът спря на приземния етаж и всичко утихна. Единствено лампата вътре, освен че светеше, издаваше и някакъв досадно монотонен шум. Той се опита да е безразличен за него и се концентрира върху отварянето на вратата. Почти успя да пребори възвратния механизъм, но залитна навътре и се опря в една от стените. През малкото пространство, което се откри от полуотворената врата, нахлу свеж въздух и това му даде сили да опита отново. Вторият опит бе успешен и той излезе във входа.

Улицата му се стори далеч по-тиха от мястото, на което беше само до преди малко. Замисли се колко малко всъщност е това, но болката, напираща от хълбока му, секна мисълта. Изправи гръб, до колкото можеше и тръгна по улицата. Всяка крачка пораждаше шоков заряд, който преминаваше през цялото му тяло и завършваше някъде дълбоко в главата му, от което почти губеше равновесие. Реши, че това не е достатъчно за да спре и да се откаже и продължи да върви по улицата. На първото кръстовище разбра, че не знае къде точно отива.

Вече беше завил, след като случайно избра посоката си, когато видя, че е напълно сам на улицата. Усмихна се, от което го заболя. Помисли си колко странен беше момента – винаги бе искал да не е сред поток от досадно изнервени хора, бързащи за нещо, което със сигурност не заслужава надценената му важност и слепи за всичко останало. Сега никой освен него не бързаше за никъде, нямаше го уличното лицемерие и суета. Продължи да върви и след малко отново се усмихна, защото видя, че улицата води към кея.

Нощта го наблюдаваше през редки сиво-черни облаци, а облеклото и бе тъмно синьо. Нямаше и помен от звезди, сякаш всичките бяха на важно събитие, някъде другаде, където ще им се отдели подобаващо звездно внимание, а не тук, над мръсната улица, която можеше да се похвали само с това, че винаги е водила към кея.

Стигна до улична лампа, чиято мръсно-кафява светлина почти не се категоризираше като такава. Подпря се на нея, защото вече нямаше сили да продължи или поне така бе решил. Ръцете му, треперещи от отпадналост опипаха хълбока му и с липса на всякаква изненада попаднаха на петно от кръв. По-скоро извор на кръв. Едната от тях, може би лявата, но не беше напълно сигурно, се отдръпна от там и се насочи към лицето му. Той я подуши, след това се увери, че всичко е крайно реално и избърса лицето си с нея. Изпитваше безкрайно неприятно усещане, че кожата му е суха и след като се избърса почувства хладно облекчение. Бледата светлина от лампата накара кървавата следа на лицето му да изглежда като пошла реклама на известна спортна марка.

Вече освежен и с нови сили, той продължи по улицата с надеждата, че крайното облекчение ще дойде там, на нейния край, където кея и морето деляха своята безкрайно стара връзка.

Но само след няколко крачки залитна, препъна се от собствените си крака и падна на паважа. Болката от падането беше нищо в сравнение с тази, която дойде след това. Ръката му отново намери бликащата кръв и той осъзна, че по-рано днес бе убил човек. Всъщност не беше напълно убеден, че го е направил, но беше напълно сигурен, че е опитал. Нещо, заровено под гърдите му се надигна и той повърна до себе си. След това стана, с помощта на сила, която не разбираше и докато се подпираше по стените на сградите покрай улицата продължи да върви.

Реши, че споменът, нахлул преди миг, има нужда от реалност и заопипва джобовете си. Бе загубил почти всякаква способност да усеща, с всеки един от крайниците си, но напук на това намери нож в десният си джоб. Извади го и го огледа. Луната също бе любопитна и даде своя дан, за да може той да различи стичащата се кръв по острието. Вече напълно убеден, че е извършил убийство той продължи към кея. Там имаше достатъчно вода, която щеше да измие всичко мръсно и ненужно.

Ето, кеят вече се виждаше. Напълно реален, напълно тъмен и напълно лишен от досадните чайки, които през светлата част на деня се стараеха да го насерат или поне да надвикат морето с непрестанните си крясъци. Видя една пейка, трудно разпознаваема в мрака, подсигурен от облаците и вече не любопитната луна и се насочи към нея. Искаше да спре, да си поеме дъх и след като се почувства отпочинал да стигне до края. Успя да стигне до пейката, но не и да седне на нея.

Вместо това се сгромоли в единият й край и почти загуби съзнание. Почти, защото чу скимтенето на куче. Опита се да види от къде идва то, очите му смъдяха – дали заради болката или заради липсата на светлина… Но успя да го види и това почти му коства живота, защото спря да диша.

Под пейката лежеше кучка, с онзи типичен неопределен расов произход и купиша странна козина и раждаше. Три малки вече проплакваха, там под пейката на кея, точно до морето, което така го привличаше. Поиска да може да се разплаче, но единственото нещо, което течеше от него, бе собствената му кръв. Сети се за ножа, опипа острието му, след което потърси извора на раната си. Усмихна се, намери нужното за да се появят сълзи, но въпреки това те не дойдоха. Легна по гръб, погледна небето през дъното на пейката, която странно изрисува решетки в очите му. Вече бе напълно неспособен да контролира нищо в тялото си и заради това усмивката му се вкамени в гротеска. Помисли си, че всеки има право да живее, дори по няколко пъти. Опита се да си прости, че е опитал да отнеме живот и му се щеше да може да докосне острието на ножа за последно. Но нямаше сили. Вместо това разтвори очи до колкото можа и потърси луната. Пое си дъх, като че го правеше за последно и го задържа завинаги.

Кучката роди четвъртото си кученце.

Градината с розите

(Посветено на този, който го пожела)

        След като за пореден път огледа мястото, което беше гледал безброй пъти досега, той се  увери в избора си. Внимателно свали раницата си и я остави върху обраслата с рехави треви почва. Извади от нея малка лопатка и се зае да премахва всичко, което намираше за ненужно докато накрая не остана само пръст – без нищо излишно.

Доволен от това, което беше свършил за по-малко време от колкото очакваше, той се огледа, премисли пропорциите на бъдещото си дело и очерта грубо правоъгълник върху земята. Едната страна беше около три метра, а другата около метър и половина. Усмихна се, защото беше успял да се впише в теснотията, ширеща се около неговото място. Отново огледа безмълвните си съседи и си обеща да не им пречи, нито и да ги копира.

След това съблече якето си, нави ръкавите на ризата си, до колкото да не му пречат и се зае да копае малки дупки, които оформяше като гнезда. Когато приключи и с това, разбра че се е изпотил и се замисли дали да не почине за момент. Отказа се, все пак времето не беше против него, нямаше вятър, а слънцето светеше сякаш със собствената си сянка – ненатрапчиво и съучастнически безразлично.

В раницата си носеше няколко грудки на различни цветя, избирани месеци наред и оценявани по аромат, цветове и форми, вместо по грижите, които евентуално биха били отнели за да живеят където и да било. Започна да ги полага в прясно изкопаните им жилища и се стараеше всяко едно от тях да получи нужният му комфорт и разстояние от околните, за да може да живее без да е в сянка или задушавано от нечие присъствие.  Когато и последното от тях беше грижовно поставено в почвата, зарито и обгрижено, той си позволи да спре за момент.

Запали цигара и се опита да си представи какво е да не пушиш. По-скоро се опитваше да си спомни. Докато цигарата вършеше своето и гореше, гравитацията прибра пепелта колкото се може по-близо до себе си и покрай прясно засадените цветя, тук там се разпиляха сивкави миниатюрни пепеляви импровизации. Почивката свърши, появи се лек вятър, дошъл точно на време за да проветри помещението, което нямаше стени и покрив, а само под.

Дойде време за най-сериозната (поне той така смяташе) част от нещата – да изкопае дупката, в която щеше да положи млада фиданка на дръвче. Самото дръвче беше все още младо, толкова фино, че дори лекия вятър, появил се преди малко, заплашваше да го прекърши. След като изкопа и тази дупка, той го отви от хартията, която го пазеше и заплаши вятъра да си върви. За негово чудо това почти се случи. Фиданката легна в новото си ложе, той сложи тор и я зари. Вятърът отново беше тук, но стеблото на бъдещото дръвче някак си отказваше да й обърне внимание. Чувстваше се готово да се бори за себе си и никак не изпитваше онзи страх от преди малко. Скоро щеше да има свои корени и някакви си там ветрове, дъждове, лишеи, плевели и зловредни погледи не можеха да му попречат.

Когато свърши със засаждането, той прибра всичките си инструменти обратно в раницата, извади от нея малък вързоп и го положи в скута си. Беше седнал със сгънати колене и все по-често гледаше ограденият с ниски чемшири съседен правоъгълник. В неговите граници цъфтяха всевъзможни цветя, всяко от тях уникално в цветовете и формите си и до последното от тях сияещи от живот. В единият край на този цветен парцел се намираше каменна плоча с две имена, две години (разделени с удебелено тире) и една черно-бяла снимка, рамкирана в посребрен обков.

Той разви вързопа и погледна писмото и малката роза, направена от салфетка, които до преди миг бяха увити в него. Изправи се, като за момент загуби равновесие – краката му вече не бяха същите, като през онзи ден преди двадесет години, когато за първи път беше дошъл тук. 

Прекрачи чемширите и докато внимаваше да не настъпи някое от цветята се премести пред каменната плоча. Коленичи, остави писмото и се поколеба с хартиената роза в ръка. Всеки път, когато идваше тук се колебаеше, защото не бе уверен, че я е направил както трябва, защото така и не намери време, когато можеше, да се научи…  да бъде научен как да ги прави.

Въпреки това остави розата, там където дъждът и времето бяха превърнали предните в мукавено петно. Писмата никога не оставяше там, а ги зариваше съвсем внимателно, така че да не си личи къде са. И всеки път не намираше и помен от предното. Обещал си беше да не мисли за причините за това, но дежурната сълза се спусна по дясната страна на лицето му и той се упрекна, че розите му никога не се получават и за това и изгниват непотърсени. Този път не каза нищо, дори и на ум. След като зарови писмото и почисти всичко, което се нуждаеше от това, стана и се върна на предното си място. Там, където до преди няколко часа беше пусто и неугледно.

Легна върху влажната, подравнена пръст и затвори очи. Обонянието му се изправи пред невъзможното предизвикателство да осъзнае и разпознае всичките тези аромати, които го нападнаха в купом, веднага след като беше легнал. Единственият, който най-силно и трайно се натрапи и остана в него беше този на хартиената роза.