Тази
история започва по времето, в което било възможно от парче дърво да се роди
момче с човешки нужди и черти, а златните ябълки били толкова малко, че засягали
единствено избрани принцеси. Животни и хора говорели един език, феи и други
магически същества обитавали земята, дори оловните войници можели самостоятелно
да се движат и общуват. Магията била толкова жива и обичайна, че никой не се
чудел на красотата на дъгата, нито пък на мъглите или северните сияния, които
тогава просто наричали „сияния“.
По същото
това време магьосници бродели из целия свят и магиите им не били наричани
чудеса, защото всички живи твари били чудеса. Хората не познавали войните,
феите слизали всяка вечер за да разказват на децата най-прекрасните им сънища и
всеки празник имал своята лична гвардия от магически същества, които го правели
именно такъв. Светът, както вече става видно, бил коренно различен и спокоен.
Всичко
вървяло добре, докато не се появила една малка група от магьосници-некроманти.
Техните магии виреели само нощем, а през деня били принудени да спят или просто
да се крият в очакване на мрака. Не, че били лоши по душа – просто светлината
не им понасяла. Некромантите ставали все повече и повече и от малка група се
превърнали в сила, която чакала своя час. Дошъл денят, в който вече били
толкова много и силни, че просто било неизбежно да не предприемат нещо. И те
решили да… откраднат Луната.
Решението
им било просто – ако притежават Луната то тя винаги ще им дава мрак, за да
могат да правят своите магии. Събрали се, наговори ли се и намерили начин да го
сторят. Силата им била необхватна, амбициите им – нечовешки, хитростта им –
главоломна. Заедно успели и един ден, когато целият свят очаквал вечерта, както
винаги до сега, нищо не се случило. Слънцето, което както обикновено чакало
своята половинка да го замени, за да може да си почине докато трае нощта,
останало да свети на небето, неразбиращо какво се случва…
И светило
така през следващите дни, месеци, години… В началото светлината му с нищо не се
различавала от обикновено, но след това гневът му се стоварил над земята и то
започнало да свети все по-силно и по-силно. Топлината му изпепелявала гори,
планини и морета. Все повече реки пресъхвали, появили се първите пустини, цели
племена станали чернокожи, пожари опустошили тучни поля и паланки. Жегата била
толкова непоносима, че хората се изпокрили по тъмни пещери и станало така, че
вече никой не смеел да ходи спокоен по земята. Едно по едно магическите
същества започнали да чезнат, защото нямало кой да ги вижда и да им се радва.
Единствено некромантите ликували, затворени в своята твърдина, където държали
Луната в плен и сплитали мрачните си заклинания.
Минали
векове, през които всеки се криел от жаркия гняв на Слънцето, векове лишени от
сънищата, които нощта давала на всяка жива твар. Животните спрели да говорят
езика на хората, защото знаели, че некромантите са човеци, отговорни за
случващото се. Но понеже животните не познавали отмъстителността на хората, се
скрили и зачакали тяхното извинение. Толкова дълго чакали, че накрая просто
станали животните, които познаваме днес – неми за нас, но все още обичащи и
някак виновни за човешките грешки.
Слънцето
накрая се уморило да мъсти за загубата на своята посестрима Луната и започнало
да свети все по-слабо. Дните започнали да приличат нощи, некромантите ликували
предвкусвайки пълното си щастие, светът бил променен необратимо. Накрая
Слънцето се стопило до малка точица и настанал мрак. Хората гледали към небето
и за първи път видели в сивотата му множество малки, мъждукащи в топла светлина
точици. Нарекли ги звезди.
Минали
години, некромантите се наситили на пълната си власт и дошъл денят в който един
от тях, уморен от пълната си власт, решил да освободи Луната. Тя, получила
дълго чаканата си свобода, веднага се насочила към небето, жадна да види види
отражението си и да засияе, така както не била правила от незапомнени времена.
Обаче, когато стигнала на обичайното си място, разбрала, че нещо не е наред. Сиянието
й вече не било същото, едва доловима и прилична на полумесец тя зачакала и
заридала сред звездите. Чакала и чакала, взирала се ту в земята ту в небето,
накрая заридала тихо в най-прекрасния дъжд, който земята била виждала от векове
насам. Все още полу-сива и едва доловима, тя била готова да се откаже, но
видяла една малка светлинка, която пулсираща и бяла, огрявала все по-ярко
небето. Една от милиардите звезди – така ги наричали днес хората.
Светлинката
ставала все по-силна и ярка. С всяка минута Луната от полумесец вървяла към
старата си форма, дори вече започвала лекинко да свети. Окопитена и вярваща, тя
зачакала да види какво ще се случи и когато изгревът дошъл, тя напълно загубила
разсъдък, забравила да се отдръпне. Слънцето се върнало и хората за първи път видели
изгрев в който и Луна и Слънце делели по равно небосвода. Слънцето стояло
безмълвно, пръскащо своите топли лъчи така, както не било правило отдавна.
Хората излезли от пещерите, в които се криели, животните също, но вече
безмълвни. Магията се скрила в срам от момента, празниците зачакали своето
прераждане, а некромантите смятали, че те са виновни за всичко и си замълчали.
Луната, в
радостта от своята свобода, погледнала към Слънцето и без да разбира, че е ден
му прошепнала: „Глупчо, в гневът си, че ме няма щеше да погубиш целия свят. Нима
не знаеш, че и без мен може да има утро и ден? Нима не знаеш, че облаците могат
да ме скрият, че дъждовете могат да им пречат да ме виждат?“ Слънцето засияло
още по-силно и Луната продължила „Нима не знаеше, че дори да не ме виждаш, мен
ме има“
