Да намериш причината

Какво прави човек, когато загуби любовта си… намира си нова.

Но нашият човек не искаше да прави това. Беше загубил своята преди година (стана ли толкова) или може би дори повече.  Да, разбира се, тя щеше да се върне и той щеше да я приеме. Как обаче – дали като нова, жива и недопускаща да я докоснеш, защото може да се опариш или като манджа, която ядеш и претопляш вече трети ден? Беше ли готов да прости, при все че самият той очакваше да му се прости, поради стоте милиона причини, битуващи в главата му и до една в основата на предната раздяла. Да, тя се върна и да… той я прие.

Колата залиташе по пътя в пълен синхрон с пияното му и да кажем доста непостоянно съзнание, тази нощ. На всеки завой стомахът му търсеше раздяла с всичко, което му бе натрапено в последно време – водка, бира, фъстъци и може би потушена вина. Или вино. Следите от скорошният дъжд превръщаха пътя в пързалка, с което залитанията до някъде се оправдаваха. Изминалите няколко дни, всъщност месеци, беше прекарал в кръчми, барове, стълбища, мазета, тераси и като цяло места, които трудно помнеше. Помощник за забравата бе алкохола, повода, самата му консумация, а причината – така непрежалимата загуба. Всички тези съпътстващи обстоятелства му помогнаха да не разбере как изхвърча от пътя и се забива в тривиален стълб, част от националната електропроводна мрежа. След като се събуди разбра, че вече вместо кола ще кара количка. С две колела.

Тя, любовта му, беше разбрала за случилото се по начин, който не е много ясен. Зад най-разпространената теория стоеше предположението, че баща му й се обадил. Та тя го посети в болницата, демонстрира дълбоко и искрено състрадание, а най-страшното бе, че не се преструваше. Идваше на свиждане почти всеки ден, говореха си много, накрая се стигна и до онзи момент, в който пак бяха заедно. Щастлив момент.

Следващите няколко месеца Купидон беше напълно безработен. Двамата бяха неразделни, преоткрили себе си, наваксващи за загубеното време. Тя се грижеше за него, беше повече от ангел, майка и любовница в едно, странно и неземно създание. Той приемаше това с цялото си сърце и правеше всичко за да може да отвръща подобаващо. С времето започна да разбира, че това, което прави никак не е достатъчно. Осъзна за себе си, че не е пълноценен мъж, прикован на инвалидната количка и това започна да го затваря. Като всяко затваряне и неговото доведе до отчуждение, а и двамата познаваха смисъла на тази дума, от опит. Контактите им се ограничаваха до  ежедневните грижи, които тя полагаше, за да може един инвалид да се чувства добре.  Тя самата не се чувстваше така, но дали от вина, дали от любов не спираше да е с него. Дали тайно се е надявала на друго или друг, няма как да разберем от черни букви на бял лист.

Стана така, че един далечен израелски институт му предложи да участва в програма, която обещаваше буквално да го изправи на крака. Радостта , подхранена от водопад от надежда, беше безкрайна и го превзе напълно. Не й беше казал, защото се надяваше, че това ще е изненадата, която ще увековечи връзката им.  Беше спрял да разчита на думи и искаше да действа изправен, на двата си крака, пред нея. След това да я прегърне, целуне и заведе до леглото, където цялата му предна инвалидност да я остави без дъх и сили.

Но това не се случи. Отказа се в деня, в който забеляза промяната в нея. На пръв поглед си беше същата, красива и добра с него, но коремът й растеше. Не издържа й я попита, след което съжали за момент и взе решение. Искам само да вметна, че този момент на съжаление, беше точно моментът в който разбра, че наистина я обича. Разбра също, че няма как той да е бащата, за което първо прокле инвалидната количка, а след това изброените по-горе причини да седне в нея. Решението му беше окончателно.

Тя си тръгна след разговор, който не е подходящ за споделяне, тъй като е толкова личен, че би навял тъжни настроения, което никак не е целта на тази история. Първите дни след заминаването й бяха точно толкова празни, колкото бе очаквал, но след това сякаш свикна. Странно, но като че ли тя му липсваше повече като човекът, който се грижи за него, от колкото като жена. И нормално, отношенията им не бяха като на типична двойка, особено от към мъжките задължения. После разбра, че му липсва всякак. Затворът, в който се намираше, освен четирите стени и малкия прозорец, имаше и решетки от безсилие. Надяваше се поне да му се обади или да му прати писмо. След това се сети, че никой не праща писма вече и се усмихна, защото все пак беше получавал такива, дори ходеше сам да си ги взима. Опипа тънките гуми на количката си и уверено пое към килера, там неможеше да няма въже.

В Израел, докато излизаше от клиниката, си спомни този момент в който се опита да стане прав и да направи примка. Разбира се, не беше успял и падането, което последва го изправи на крака. Буквално.

Есен

Беше есен...

Когато вселената си е наумила нещо, тя ще намери своя начин да го постигне. Не така се чувстваше Иво в този момент. Освен ако вселената не целеше да го напие до безпаметност, което по някакво странно съвпадение беше и негова цел за момента. След като предната му такава се изпари, заедно с работното му място, само няколко часа по-рано днес, Иво не искаше да си търси нова. Не и сега, не и на западните стълби към метро станция, Бог знае коя, където в момента се намираха с  евтината му, половин литрова приятелка. Иво и вселената днес не се разбираха.

В другият край на София, Мая излизаше от лъскавия офис на още по-лъскавият си шеф. Единият лъщеше архитектурно, другият от мазнините в себе си. Мая изглеждаше като онези хора, които обичат работата си, колкото и да беше под въпрос тяхното съществуване. Още по-ясно си личеше, че Мая обича и себе си. Всичко от походката, през стилното  облекло до перфектната й чуплива, кестенява коса, която можеше да се счита за отделно съвършено създание, със собствен живот, говореше за това. Мая си тръгваше от работа, за да се върне пак триумфално, най-вероятно след изискана вечеря, фитнес и ароматна вана.

Покрай Иво замириса. Вкиснато и някак уместно за тъмните стълбища, на които седеше. Метри под него земята се тресеше от поредния влак на метрото, а сега и тази миризма. Иво доближи гърлото на бутилката и се отнесе с него почти като с кислородна маска. Нито градусите, нито подправения вкус на алкохола не прогониха все по-силната и приближаваща смрад. Иво се обърна, примижа с очи и къде с помощта на единствената лампа, пощадена от време, крадци, некачествен ток и може би съвестен ремонт, успя да различи бездомника, който слизаше по стълбите. Човекът седна в другия край на стъпалото на, което седеше Иво и размърда гръб, за да се намести. Иво отказа дори да напсува собственият си късмет. Човекът, с действия повече уверени от колкото случайни, извади чаена свещ, сложи я в матирана от  несгодите пластмасова чашка и я запали. И биде светлината, макар и немощна.

Мая вървеше към стоянката на такситата с увереността на Александър Македонски, в съвременната му,  географски еманципирана версия. За това й когато забеляза, че там е празно, леко се разочарова. Заложи на смартфона си, нейният „личен асистент“, но неговият работен ден също беше приключил  – батерията му свърши пред очите й, а черният екран отрази светлината на малкото звезди, решили да се разходят из тазвечерното небе. Мая тихичко прокле не до там отговарящите на очакванията й моменти и видя табелата на метрото пред себе си.

Човекът до Иво го поздрави, попита колко е часът и след като получи отговор извади своята вечеря. Иво пък посегна и отпи, а преглъщането на двамата отекваше в празния тунел на стълбището. Човекът се обърна, вгледа се в Иво и най-учтиво помоли за глътка. Иво прокле на ум липсата на такъв, който да го спре да размята бутилката алкохол пред просяк. Въпреки това му я подаде и установи, че не е толкова страшно. Човекът отпи скромна глътка и почти веднага след това предложи част от вечерята си. Иво отказа, а човекът го разбра и добави, че е нормално да се дърпа след като вероятно ще е най-малко третият й пореден консуматор. Чак тогава Иво долови, че самият той дели далеч по-малкото в момента.

Мая  се замисли и избра ескалатора, защо да губи време с всичките тези стъпала? Съжали почти веднага, когато попадна сред хората, избрали същото превозно средство. Всички до един говореха по телефоните си и обсъждаха досадните, еднотипни, работни места и мазните шефове, за които работеха. Мая се притесни, че може би и тя изглежда така, но днес е без телефон и… И изпита ужас. Тя се припозна в тези хора,  изпита срам от фалшивостта им и за първи път от много време, което не можа да си спомни, не извади огледалцето от дамската си чанта за да провери съвършеното си червило. Усети, че иска да не се съмнява в живота, който води.

Иво и човекът водеха разговор. Иво и преди беше водил разговори които не иска да води – примерно с бакшиши или пък с някое от незапомнящите се момичета, с които бе имал кратки връзки. От тези, без двойния възел. Обикновено и в двата случая го поучаваха, че трябва да е амбициозен и по-нахален ако иска да изкарва пари и да е мъж на място. Този разговор обаче изненада Иво, така го изненада, че той дори нямаше контрол над нещата, за които говори. Заради това спря да пие от шишето и го прибра в раницата си. Ето че пак нямаше контрол над тях и в главата му припламна идеята, че може би му е приятно да е тук и да събеседва с този човек. Иво всъщност осъзна, че човекът пред него говори без страховете от прекалената неокуртоазия,  без онези безброй пъплещи чуждици и без… страх.

Страхът от новите мисли в главата й почти панира Мая. Тя се изпоти под пухкавото, кожено  палто, от норки. Влакът спря на поредната станция, а малко куче, сгушено в ръцете на момиче със зелена шапка, спря своя поглед в Мая. Мая искаше да скочи и да избяга, поколеба се и решението й изпревари само със секунда затварящата се врата. Обратно на перона, Мая пое дълбоко дъх и се почувства малко по-добре. Реши да пробва да потърси пак такси и се обърна към изхода. Докато вървеше по перона, с нея се изравни прозорец на току що пристигнал влак. Мъж, с претендираща прическа усмихнато гледаше жена, с лице способно да повярва само в такъв тип прически. Мая нямаше да ги забележи, ако не беше свистенето на спирачките, което я накара да запуши уши и да обърне глава по посока на връхлитащия демон зад нея. Може би за Мая щеше да е по-добре да не вижда човекът, който само преди седмица й бе казал, че ще се ожени за нея. Може би прическата му все още щеше да й втълпява това спокойствие. Може би животът й щеше да продължи по скучният начин, за който тя точно научаваше.

Иво и човекът вече нямаше какво да си кажат, което накара Иво да се притесни, той обикновено имаше какво повече да каже. Бутилката беше празна, очевидно двамата добре се справяха. От неприятната миризма не беше останал и спомен, освен само гузното осъзнаване на Иво, че беше съдил за човека по нея. Та всичките му  началници миришеха на „Хюго Бос“, а бях обикновени гъзове.  Двамата си пожелаха лека нощ, Иво прибра празното шише в страничният джоб на раницата си и тръгна към метрото. Докато слизаше си преговори всичко, което бе загубил до момента. И разбра, че е то е нищо. Развесели се, а това му даде сила и той заподскача по стълбите. Бе решен да направи нещо, от което до сега се е страхувал. Нещо спонтанно, без премисляне и страхове дали ще стане или не. Прескочи последното стъпало и видя момиче, с чуплива кестенява коса, което се опитваше да свали бялото си, пухено палто. Иво реши да й помогне.

Мая вече не понасяше палтото си, искаше да го свали и да го принесе в жертва на релсите долу. Нека го нарежат, както тази вечер тя нарязва последните 10 години от живота си, тези след гимназията.  Разбира се, ненужно обемната й и точно толкова ненужно скъпа дамска чанта реши да й пречи, като се оплете в ръцете й. Мая искаше да изкрещи за помощ, но буцата, заседнала там където навремето бе заседнала ябълката на Адам, също й пречеше. Помоли се да има кой да й помогне. Хората около нея явно имаха други, по-сериозни планове в момента. Тогава тя видя Иво, без разбира се да знае, че това е Иво. Той прескочи последното стъпало и се приземи уверено на перона. Тази му увереност й вдъхна надежда, а след това той погледна право в нея и тръгна! Наболата му брада, протритото му кожено сако и току що появилата се на лицето му усмивка, я убедиха, че този човек идва да й помогне. Мая спря и зачака своят спасител. 

Иво виждаше само нея - оплетена в чантата й и мъчеща се да свали палтото си. Заслепен от своята цел той залитна към края на перона, загуби равновесие и политна.

Звукът от връхлитащия влак, чупенето на стъкла  и писъците на хората се смеси със свистенето на тоновете спираща маса. Полицаи слизаха по стълбите, майки дърпаха децата си, а погледът на Мая потъмня и се намокри. После всичко стана тихо. Иво седеше на ръба на перона, гледаше към мястото на което раницата му бе паднала от него и беше ударила идващия влак. Кимна извинително към полицаите и се приближи към Мая. Хората коментираха неодобрително, по стълбите зад него слизаше дори й просякът. Иво се приближи до Мая и предложи да й помогне да свали палтото си. Мая кимаше през сълзи и когато той най-накрая свали палтото и й го подаде, тя просто го захвърли на близката скамейка. Иво й предложи помощ, тя изглежда се нуждаеше от нея и затова я прие. Двамата тръгнаха по пътя си.

А просякът приближи и като огледа бялото палто го взе, след което потъна в мрака на метро станция… Бог знае коя.

Тихо, с чаша вино

    Седях на масата, със скромна чинийка френско сирене и чаша вино. Сепарето ми се намираше в най-забутания ъгъл на заведението, но пък за сметка на това се радваше на рядка посещаемост – хората предпочитаха местата близо до изхода, заради цигарите. Гаден навик, обременяващ, вреден и толкова… магнетичен. Не можех да се откажа от него, но когато идвах на това място никога не пушех. Минаваше девет, идваха все повече и повече хора, масите се пълнеха, разбира се предимно с алкохол. Обичах тъмнината на това място, слабото осветление, приятната джаз музика и миризмата на пушено дърво. Липсата на кич тук бе съвършената украса.

Обикновено идваше малко след девет, но тази вечер закъсня. Надеждата ми беше в малката табелка която оповестяваше, че любимата й маса е запазена. Поръчах още вино, сервитьорката подходи със заучен флирт докато доливаше в чашата. Зачудих се флиртът към мен ли беше или към чашата.  От близката маса женски смях избухна по-силно от атомна бомба и музиката  отстъпи за момент. Стените на сепарето ми пречеха да виждам мястото на взрива, но точно това и исках, да не виждам каквото не трябва. В този момент тя влезе.

Ходеше с такава лекота, навяваща страх, че крехкото й и прекрасно тяло може да не устои на гравитацията и да полети. Добре че го пазеше тежестта на невероятната й черна рокля, разбира се с гол гръб, с която обожавах да я виждам. Нямаше никакъв грим, нищо излишно по прекрасното й лице. Впрочем голият й гръб се виждаше рядко заради гарваново черната коса, мятаща отблясъци досущ като перфектно заточено острие на нож. Начинът по който седна на стола спокойно би могъл да се превърне в научен труд относно природата на хищник, избиращ място за засада. Не виждах добре очите й, но знам че са зелени.

Поръча си питие, устните й се извиха в лека усмивка която изчерви дори сервитьорката. Можех да се обзаложа, че момичето ще се разтрепери докато й сервира. Кръстоса крака, цепката на полата й партнира и показа достатъчно от тях. Достатъчно за да накара ледения блок потопил Титаник да се превърне в локва. Усетих, че очите ми изпитват греховен глад, а останалата част от тялото ми спря да съществува. Всъщност за малко да спра да съществувам и аз, когато тя отметна косата си и погали току що открилият се врат. Стана тихо, като в храм. Тя седеше – олтар, очакващ своите поклонници. Богиня, слязла сред народа. Беше тихо, с чаша вино пред мен.

Започна нова песен, забързаното й начало ме спаси, отново дишах. Дори намерих сили да сваля очи от нея. Боже, как ми се пушеше. Потърсих начин да се разсея, но не ми се получи. Тя получи своето питие и го остави недокоснато, поне в началото. Винаги правеше така. Наслаждаваше се на минутите в които то стои и чака взаимно да се вкусят, на потта, която избиваше по него, на маслината която потъваше в безсилие. След това бавно мартинито пое към тези устни, за които вече ви разказах. Чашата се наклони, капка пот се плъзна по ръба й и се разби върху масата. Маслината се устреми към своята цел, желаеше да свърши в наслада, но не успя. Търкулна се обратно и легна на дъното когато тя върна чашата обратно. Съчувствах на маслината, защото самият аз желах също точно сега. И почти го получих.

Знаех, че отново няма да събера смелостта да я заговоря. Стигаше ми да я гледам. Знам, звучи ви жалко – една любов от разстояние, един страх, скрит в сепаре – сам, с вино и някакво клиширано сирене. Но на мен ми стига, тя беше тук, аз бях тук, дистанцията не струваше нищо в сравнение с цената на това отново да я виждам. Да, аз бях тук.

Мъжът, който се приближи към нея, прокара ръка по косата й и я целуна, също беше тук. Същият, който виждах от месеци насам. Висок, в строгият си лъскав костюм и с лице, лишено от моята брада и всичко, което можете да наречете грозно. Двамата се усмихваха един на друг, очите й (казах ли ви, че са зелени) блестяха като утринно слънце, изгарящо човек, събудил се с махмурлук. Усещах, че така ще се събудя утре. Двамата приказваха, тя се смееше, почти чувах как, а той не спираше да ръкомаха. Исках да го мразя, но не можех. Исках да съм него, но не смеех. Каква жалка картинка.

Вечерта продължи по този начин, аз в сепарето, те там. Музиката спря да съществува  и се превърна в онзи звук, който голямата стрелка на стенния часовник издава с гордостта на примерен служител. Всяка тяхна целувка беше моя глътка вино, изпих поне две бутилки. Чакаше ме тежка сутрин, но какво пък, вечерта се познава по утрините след нея. Да си тръгна даже и не мислех. Не преди да ги изпратя. Понеже личеше, че няма да тръгват скоро си поръчах още една бутилка, така и така се целуваха, трябваше да го отчитам подобаващо. Сервитьорката прогони флирта от по-рано и го замести с леко съжаление – мисля, че знаеше за мен повече от колкото самият аз знам в момента.

Не усетих времето което мина, но тя се изправи, а той след нея. Ръката му обгърна кръста й, другата остави няколко банкноти на масата. Целунаха се за последно, преди да излязат разбира се, а аз целунах чашата. Моята последна капка вино. Поисках сметката и за първи път  тази вечер се усмихнах. Станах, което само по себе си би могло да бъде отделен разказ, при това скучно дълъг, платих и тръгнах да си ходя.

Когато минах покрай масата, на която те до скоро седяха, усетих парфюмът й. Не го беше сменила – този аромат, така силен, властен и способен да разплаче камък. Както и самата тя всъщност – силна, властна и способна да разплаче всичко. Такава беше моята любов, моята майка на децата ми. Моята бивша жена.

Хляб

          В 3 и 55  се събудих, защото сънувах, че часовникът ми е спрял. Беше факт. Гадината беше заковала стрелките на 3 и 52. Значи бях станал на време. Обърнах се и заспах, времето спира, но нуждата от сън не.

На следващата сутрин отидох на работа - вреден навик, но нужен от гледна точка на оцеляването. Целият ден мина тегаво - e-mail-и,  отчети, директиви, все симулиране на заетост. Към четири и нещо вече почти заспивах, а кафето водеше отчаяна борба да ме спаси. Не слагах захар вътре, защото била вредна за баланса на калориите.  Но с или без захар, сънят все така настояваше да ме пребори. За момент почти се предадох, но гледката на шефа ми, стоящ над заспалото върху бюрото тяло, ме отказа. Донякъде заради самата гледка, а не заради евентуалните уволнителни последствия.

Със слънчево изражение и бодрост, присъща на хората, които започват ремонти рано в неделя, напуснах офиса. Слизането по стълбите беше като маратон към непревзет до сега връх, нищо че слизах към дъното на сградата. Входната врата се превърна в изход, а мръсният въздух на улицата ме накара да се почувствам като удавник, добрал се до малко кислород. Дори щеше да ми хареса ако има вода, под формата на дъжд.

Завих на първата улица и започнах да ровя за цигара. Джобовете ми, да ви кажа, са нещо като архив на всичките ми пътувания - стари билети, салфетки, капачка от сайдер. Трудно се разделям с материалните спомени. Намерих цигарата и стана страшно, дойде ред на запалката. След като спечелих и тази битка, вече с никотин, катран и усмивка на лице, се почувствах спасен. Време беше да отида до магазина, където плана за вечерта щеше да стане подготовка за същата.

Влязох в супер маркета и започна петобоя из витрините. Разбира се, най-много се забавих на тази с плодовете, човек обича да гледа неща които не са му ясни с някаква надежда да му се изяснят. Не се получи и след кратък, но уверен галоп през алкохолния щанд се насочих към касите. Количката подрънкваше все едно търкалям родопски чанове, все с бандероли. И тогава нещо извън мен се пречупи. Кутия с чери домати падна, а малките гадове се разбягаха, сякаш бяха неволна публика на концерт на Веско Маринов. Жената, отговорна за изпускането на кутията, се престори, че "то така си беше" и с дебилно спокойствие взе втора кутия. Слава богу фетишизмът й към глупости се спря точно в този момент, а персонала на магазина започна да колекционира разпиляните доматчета. Всичко си беше нормално, дори без  пенсионерски задръствания.

Малко преди касата, очите ми спряха на нещо, което след кратка консултация какво липсва и какво съм взел, се оказа хляб. Голям, примамлив и с онази коричка, която издава онзи звук... сещате се. От детството. Посегнах и го метнах в количката. Друг като него нямаше, всъщност изобщо нямаше не нарязан хляб, освен тоя. Страста ми към уникални неща ликуваше и за това победоносно отидох на касата

Касиерката, жена на неопределима възраст заради многопластовия й грим, чинно започна да маркира нещата. Дъвката в устата й препускаше по спокойствието ми, но се опитах да не отдавам значение на дребните, макар и звучни детайли. Стигна до хляба...
И каза - "А, не! Пак ли този хляб!!" Забравих за дъвката, отчасти и за спокойствието си. Погледнах я с онова лице, дето казва "не ви чух, значи сме ок!". Нищо не стана, тя просто бутна хляба и категорично каза, че няма да го таксува. Машинално и даже културно попитах защо. Отоговрено ми бе, че вече е отказала да го продаде веднъж и втори път няма да се откаже от това си решение. Нещо повече, прибра хляба под касата и доволно ми  сведе сметката до момента. Без хляба, разбира се!

Зададе се битка, а аз обичам да печеля. Попитах за аргументи, отказаха ми - "тоя хляб просто няма да ви го продам!".  Е, вече го желаех неистово. Посегнах да го взема, жената го скри още по-дълбоко. Казах, че това е недопустимо. Това не беше нормално обсулжване и главата ми, която изведнъж се оказа полезна и работеща част от мен, започна да търси пример, колко лошо е обслужването. Изстрелях първия продукт на самозащитата си и казах, че ако сега точно раждам, а ми отказват помощ, няма да е ок. Опашката от клиенти зад мен придоби завиден интерес към казуса, а част от хората зацъкаха с уста, явно удивени от факта, че може да съм бременен наистина. Касиерката просто отвърна - "ако ще раждате си викнете линейка". Точка.

След точката, която се превърна в тире заради мълчанието ми, казах, че се намирам в сюреалистична ситуация. Грешка. Касиерката се хвана за думата,  удуши я направо, вдигна телефона и набра. След по-малко от минута (ако питате опашката - час) дойде сюреализма. Ходеше във формата на управителя на магазина.

Трудно се намират думи, дори ако си професор по анатомия и антропология, които могат да опишат това, което спря пред мен.  Очила с  неопределим, но очевидно солиден диоптър, покриваха половината му лице. Останалата част беше поле от акне. Наченки на брада красяха долната част на това лице и онова, което свързва главата с тялото.  От възпитание няма да споменавам ушите и прическата - почти неразделни. Тялото беше в тежък конфликт с главата, основно заради пропорциите. Дрехите издаваха завехнал аристократизъм, присъщ на отминало време. Годините непране, загуба на комуникация с това какво носят хората, а очевидно и присъствието на молци, си бяха казали думата. Въобще липсата на огледало крещеше.
Та, "сюреализмът" проговори. Глас чудо! Нейде по средата на фалцета и желанието да смениш станцията моментално. Думите бяха добре подредени, но поднесени по начин, който изисква повторение. Опашката вече се забавляваше. Аз не. Настоях да си получа хляба, а задругата състояща се от касиерката и "нещото" ми обясни, че това няма как да стане и трябва да си избера друг. Мислите ми препускаха като коне, ама не такива на състезание, а такива дето бягат и се блъскат един в друг. И хоп, ситуацията роди своето дете - още по-переспективно и обещаващо безумие. С усещане за непобедимост заявих, че не могат да ми говорят така - "представете си, че това е моята сватба, а вие ми казвате да си избера друг (тук спрях за момент, опашката тръпнеше в очакване за точната дума, която ще определи ориентацията и евентуалната подкрепа)... друга жена!

Бетон среща яйце. Нищо не им трепна, освен пак тая проклета дъвка в устата на касиерката. Повториха, че този хляб не е моят. А ТОЙ БЕШЕ! Заплаших, че няма да мръдна от тук, докато не си го взема. Опашкат,а на ум, но крайно разбираемо, заплаши, че това ще ми е един от малкото проблеми. Касиерката продължи да гледа евтино, "сюреализма" се поколеба, погледна опашката, завъртя част от косата си зад ухо и посегна към хляба. Почти бях готов да скоча, да го сграбча (ХЛЯБА!!)  и да избягам с  него - да се оженим, да му родя деца.... и се сетих, че е само хляб и няма да е пристойно. "Сюреализмът" (който странно защо беше управител на това място) тихо се отдалечи с моя хляб, опашката започна да въздиша избирателно, а аз почти се насълзих при мисълта за тази раздяла. Но! Ето го, връща се, носи хляба и дебилно го подава на касиерката, която точно в този момент прави балон с дъвката. Надявах се да пукне... балона.

Касиерката демонстративно показа плика с хляба, вече имаше етикет! Светна ми - явно ако нямаш етикет не ставаш за продаване. Управителят, рязко загубил своята сюреалистичност, се обърна и си замина - беше си свършил работата, значи можеше да продължи да е невидим. Платих и излязох.

А хлябът се оказа превъзходен. Още го ям!

За пеперудите

       Точно преди седмица вървях по улицата и си мислех, че е петък. Когато си мисля, че е петък ми става спокойно.  Не винаги, но когато не е петък работи. Представям си времето, като някакво място, което се нарича събота и неделя и е приятно. Тривиални мисли, породени от работната седмица. И тук нещата свършиха своя „нормален“ дълг.

На улицата, по която минавах, хората не забелязваха малката градинка с отдавна неработещ фонтан, няколко пейки и храсти, които навяваха на нещо бунтарско от 70-те. Никой не ги поддържаше. Та аз спрях в тази градинка, там можех да изпуша една цигара и да съм толкова сам, колкото мога.

Седнах на една от пейките, тя изскърца сякаш нещо и тежи. Надявах се да не съм аз. Докато си палех цигарата една пеперуда кацна на ръката ми. Не й пукаше от дим, огън, храсти и разни мисли. Просто кацна, размърда криле и се успокои. Стана ми странно, че толкова малко и красиво нещо може да се чувства спокойно в такава среда. Дори се почувствах неловко, че трябва да мърдам заради цигарата, а тя стоеше и не се отделяше от ръката ми. Животът срещаше ръката, която се грижи да го отнема. Защото, нали знаете надписите по кутиите с цигари, аз май изпушвах моя. Когато приключих пеперудата отлетя и ме остави да си мисля дали е било случайност или не.

Вече напусках парка, когато почти се сблъсках с една жена. Първоначално ми се стори пълна и незабележима, но след това видях, че тя всъщност е бременна. Изпитах вина, че налетях върху й и тръгнах да търся извинение. Тя ме прекъсна и се свлече в краката ми, опитах да й помогна да се изправи. Спря ме, докато дишаше тежко и попита дали имам телефон. Кимнах положително без да знам какво се случва и й го подадох. Тя изблъска ръката ми и ме помоли да се обадя на бърза помощ. Попитах защо, нали винаги търся причини за всичко, тя се намръщи и повтори това, което беше казала преди миг. Набрах спешна помощ и това което последва не го помня ясно. Трябваше да се обяснявам, да търся думите, да се боря с невидим враг, който ми повтаряше, че разговора се записва. По средата на моята борба, жената ме прекъсна с една проста фраза – „Раждам“. И заедно спечелихме вниманието на общият ни враг. Линейката идваше.

Преди да чуя сирените, които между другото звучат точно както в клиширан епизод от филм,  усетих силата на тази жена. Тя стискаше ръката ми, точно същата, на която бе кацнала пеперудата от преди малко. Контраста ме срази – усетих болка, но май бях усетил същата и от пеперудата. Линейката пристигна, слезе лекар или поне приличаше на такъв – за мен всички в бели престилки са лекари. Дръпнаха ме настрана докато качваха жената, а след това ми наредиха да се кача вътре. Забележете – „наредиха“.  Не посмях да се съпротивлявам, с лекарите не се спори. Качих се и тръгнахме.

Жената започна да крещи, явно я болеше. Накараха ме да я успокоя, при това с аргумента, че съм длъжен, защото било моя работа. Опитах и без да знам как, се получи. Друга жена, явно сестра, ми се усмихна окуражаващо. Чувствах се победител и дори се усмихнах, всичко ставаше сега и тук и почти бях готов да кажа, че е прекрасно, когато линейката спря внезапно. Загубих равновесие, а и желание да говоря. Вратата се отвори.

Само след миг тичахме по коридора на болницата – жената на носилка, лекаря, сестрата – с уверена усмивка и аз. Минахме покрай безброй врати, видяхме безброй лица, чувахме… хмм само звуците на моето сърце. Броеше времето по собствен начин. След това ни натикаха в безкрайно бяла стая. Дадоха ми престилка и маска – облякох ги по начин, който изненада мен самия. Рутина.

Раждането започна. Сестрата ме изгони в коридора, но все пак мило съобщи, че мога да гледам през прозореца на вратата, било мое право. Дали заради самото право или пък от интерес, забих поглед през стъклото. Явно съм дишал доста, защото стъклото се запоти и се наложи да рисувам прозорчета, само и само за да мога да виждам. Не се получи, но чувах това, което би следвало да виждам. След няколко века, които ми се сториха секунди, сестрата излезе и ми честити. Имах син.

Свалих престилката, маската замина в малко незабележимо кошче за боклук, а краката ми маршируваха триумфално към асансьора. Демек – отивах си. Бях видял, дори с уши, достатъчно. А и мястото ми не беше тук. Кой съм аз за тази жена и защо ми повтаряха „честито“, „браво“, „мъжкар си ти“…. Исках да си тръгна. Стигнах до асансьора, натиснах бутона за надолу и зачаках. Нищо не се случваше и реших да ползвам стълбите. Тях поне не трябва да чакаш.

Направих първата крачка надолу и нещо в мен изщрака. Не знам защо, но реших, че това няма да е края. Имах връзка, която незнайно защо, беше довела до нов живот и аз не можех да си позволя да бягам. Имах отговорности, задължения…  а и интерес. Обърнах се, поех дъх и тръгнах към стаята, от която се чуваше един нов глас. Рев по-точно, но това не ме спря. Зад мен асансьора спря, вратите му се отвориха и от там излезе млад, рус мъж. По-висок от мен, с навлажнени очи и несигурна походка. Насочи се към стаята, погледна през стъклото на вратата и се прекръсти. Повярвах в Бог. А той бутна вратата и влезе.
 

Час по-късно седях пак в парка. Пушех и си мислех за пеперудата. Дали щеше пак да кацне на ръката ми? И от къде, по дяволите, идваха тези прекрасни пеперуди?