Точно преди
седмица вървях по улицата и си мислех, че е петък. Когато си мисля, че е петък
ми става спокойно. Не винаги, но когато
не е петък работи. Представям си времето, като някакво място, което се нарича
събота и неделя и е приятно. Тривиални мисли, породени от работната седмица. И
тук нещата свършиха своя „нормален“ дълг.
На улицата,
по която минавах, хората не забелязваха малката градинка с отдавна неработещ
фонтан, няколко пейки и храсти, които навяваха на нещо бунтарско от 70-те.
Никой не ги поддържаше. Та аз спрях в тази градинка, там можех да изпуша една
цигара и да съм толкова сам, колкото мога.
Седнах на
една от пейките, тя изскърца сякаш нещо и тежи. Надявах се да не съм аз. Докато
си палех цигарата една пеперуда кацна на ръката ми. Не й пукаше от дим, огън,
храсти и разни мисли. Просто кацна, размърда криле и се успокои. Стана ми странно,
че толкова малко и красиво нещо може да се чувства спокойно в такава среда.
Дори се почувствах неловко, че трябва да мърдам заради цигарата, а тя стоеше и
не се отделяше от ръката ми. Животът срещаше ръката, която се грижи да го
отнема. Защото, нали знаете надписите по кутиите с цигари, аз май изпушвах моя.
Когато приключих пеперудата отлетя и ме остави да си мисля дали е било
случайност или не.
Вече
напусках парка, когато почти се сблъсках с една жена. Първоначално ми се стори
пълна и незабележима, но след това видях, че тя всъщност е бременна. Изпитах
вина, че налетях върху й и тръгнах да търся извинение. Тя ме прекъсна и се
свлече в краката ми, опитах да й помогна да се изправи. Спря ме, докато дишаше
тежко и попита дали имам телефон. Кимнах положително без да знам какво се
случва и й го подадох. Тя изблъска ръката ми и ме помоли да се обадя на бърза
помощ. Попитах защо, нали винаги търся причини за всичко, тя се намръщи и
повтори това, което беше казала преди миг. Набрах спешна помощ и това което
последва не го помня ясно. Трябваше да се обяснявам, да търся думите, да се
боря с невидим враг, който ми повтаряше, че разговора се записва. По средата на
моята борба, жената ме прекъсна с една проста фраза – „Раждам“. И заедно
спечелихме вниманието на общият ни враг. Линейката идваше.
Преди да чуя
сирените, които между другото звучат точно както в клиширан епизод от филм, усетих силата на тази жена. Тя стискаше ръката
ми, точно същата, на която бе кацнала пеперудата от преди малко. Контраста ме
срази – усетих болка, но май бях усетил същата и от пеперудата. Линейката
пристигна, слезе лекар или поне приличаше на такъв – за мен всички в бели
престилки са лекари. Дръпнаха ме настрана докато качваха жената, а след това ми
наредиха да се кача вътре. Забележете – „наредиха“. Не посмях да се съпротивлявам, с лекарите не
се спори. Качих се и тръгнахме.
Жената
започна да крещи, явно я болеше. Накараха ме да я успокоя, при това с
аргумента, че съм длъжен, защото било моя работа. Опитах и без да знам как, се
получи. Друга жена, явно сестра, ми се усмихна окуражаващо. Чувствах се
победител и дори се усмихнах, всичко ставаше сега и тук и почти бях готов да
кажа, че е прекрасно, когато линейката спря внезапно. Загубих равновесие, а и
желание да говоря. Вратата се отвори.
Само след
миг тичахме по коридора на болницата – жената на носилка, лекаря, сестрата – с уверена
усмивка и аз. Минахме покрай безброй врати, видяхме безброй лица, чувахме… хмм
само звуците на моето сърце. Броеше времето по собствен начин. След това ни
натикаха в безкрайно бяла стая. Дадоха ми престилка и маска – облякох ги по
начин, който изненада мен самия. Рутина.
Раждането
започна. Сестрата ме изгони в коридора, но все пак мило съобщи, че мога да
гледам през прозореца на вратата, било мое право. Дали заради самото право или
пък от интерес, забих поглед през стъклото. Явно съм дишал доста, защото
стъклото се запоти и се наложи да рисувам прозорчета, само и само за да мога да
виждам. Не се получи, но чувах това, което би следвало да виждам. След няколко
века, които ми се сториха секунди, сестрата излезе и ми честити. Имах син.
Свалих
престилката, маската замина в малко незабележимо кошче за боклук, а краката ми
маршируваха триумфално към асансьора. Демек – отивах си. Бях видял, дори с уши,
достатъчно. А и мястото ми не беше тук. Кой съм аз за тази жена и защо ми
повтаряха „честито“, „браво“, „мъжкар си ти“…. Исках да си тръгна. Стигнах до
асансьора, натиснах бутона за надолу и зачаках. Нищо не се случваше и реших да
ползвам стълбите. Тях поне не трябва да чакаш.
Направих
първата крачка надолу и нещо в мен изщрака. Не знам защо, но реших, че това
няма да е края. Имах връзка, която незнайно защо, беше довела до нов живот и аз
не можех да си позволя да бягам. Имах отговорности, задължения… а и интерес. Обърнах се, поех дъх и тръгнах
към стаята, от която се чуваше един нов глас. Рев по-точно, но това не ме спря.
Зад мен асансьора спря, вратите му се отвориха и от там излезе млад, рус мъж.
По-висок от мен, с навлажнени очи и несигурна походка. Насочи се към стаята,
погледна през стъклото на вратата и се прекръсти. Повярвах в Бог. А той бутна
вратата и влезе.
Час по-късно
седях пак в парка. Пушех и си мислех за пеперудата. Дали щеше пак да кацне на
ръката ми? И от къде, по дяволите, идваха тези прекрасни пеперуди?
