Самолетът
летеше твърде високо за да се чува някакъв звук, но пък за сметка на това
оставяше онази така характерна и лесно разпознаваема диря. Около него небето
синееш безоблачно и спокойно и като че ли се наслаждаваше на полета на този
самолет. Същото правеше и Калин, който от време на време затваряше очите си и
се опитваше да следва полета на самолета на сляпо. Почти му се получаваше и
това го разсейваше от спомените му…
…
които само до преди миг го държа на онзи плаж, където обичаше да ходи всяко
лято. Мястото беше доста отдалечено от села, градове и хотели и това го
даряваше с изключително ограничена посещаемост. Нещо, което привличаше Калин с
невероятна сила. Освен кристално чистата
вода и онзи необяснимо странен пясък, който създаваше усещането че ходи по мъх,
липсата на тълпи от пищящи хора наистина му се отразяваше много добре. Обичаше когато излиза от морето да ходи бавно
до близката горичка, дори когато духаше студен вятър или пък пясъкът толкова
беше попил от слънчевите лъчи, че вече приличаше не на мъх, а на жарава.
Обикновено лагеруваше точно в тази горичка, обикновено на палатки и обикновено
с тримата си най-близки приятели. Вечерите, разбира се, бяха покрай огъня и
отново обикновено полети с алкохол, китари и мръсни вицове, които според един
от компанията чудесно заместваха страшните истории.
Там
срещна и Ая. Забеляза я не само защото бяха почти единствените хора на плажа, а
защото точно като него ходеше бавно към горичката и стъпваше по пясъка
внимателно, сякаш внимаваше не го
повреди. Калин поиска да я заговори, но
напук на това, че никак не беше срамежлив и още по-малко притеснителен, не
можа. Просто не му хрумна нищо, което да каже и когато стигна в горичката се
опита да не мисли повече за това. Не можа.
Вечерта
се случи дъждовна. Нещо повече -
проливно дъждовна. Огънят на компанията, предвидливо се намираше под високо
опъната тарпа и плахо мъждукаше сред пороя и гръмотевиците. От китари и песни
нямаше особен смисъл, защото вятърът заглушаваше всичко освен себе си, като от
време на време даваше шанс на някоя гръмотевица да се изкаже или пък на някоя
вълна да издъхне върху прогизналия пясък. Компанията се изненада, когато видя
едно мокро до кости момиче да приближава тарпата, Калин се изненада още повече,
защото разпозна момичето, което бе видял по-рано днес. Дългата й коса покриваше
по-голямата част от лицето й, дрехите почти не личаха, пропити от вода и плътно
залепнали по тялото й (което Калин моментално намери за доста привлекателно).
Момичето се приближи още повече, без да казва нищо седна до огъня и изпъна ръце
към него. След като видя, че предизвика тишина и че всички гледат нея каза
името си и добави, че няма палатка и чувалът й вече освен за сушене не става за
нищо друго. От всичко това Калин чу само „Ая“, името й. Нещо в него го плени и
той започна да мисли от къде идва, прякор ли е, изобщо значи ли нещо. Ая
моментално получи цялото внимание на четиримата приятели, заедно с него чаша с
мастика и само след минути не си личеше, че се познават от скоро – дори Калин
проговори. След това всичко стана абсолютно необяснимо и не подлежащо на
преразказ, камо ли кратък. Калин и Ая лежаха на неговото шалте, разстоянието
между лицата им, вгледани едно в друго, не надвишаваше онова, което е
необходимо да оставиш мъглява следа на заледен прозорец през зимата. Кристално
зелените й очи го гледаха с най-огромните зеници, които беше виждал. Запита се
дали наистина са толкова зелени или това се дължи на отблясъците на огъня… след
това разбра, че огънят отдавна е угаснал и я целуна.
Събудиха
се вкопчени един в друг и първата й реакция когато отвори очи, прекъсна всички
съмнения на Калин, че свалката е била само за една нощ. Малко по-късно Ая
пренесе багажа си при неговия, а чувалът й изсъхна чак три дни по-късно, за
което Калин беше напълно благодарен. Следващата седмица двамата бяха като две
парчета на едно цяло, които до сега са се търсили сляпо, почти цялото време
прекарваха заедно, а приятелите на Калин странно защо нямаха нищо против, което
не беше както обикновено за тях. Калин и Ая гонеха й ловяха вълни, залагаха
стотинки за шанса на малък рак да се пребори с вълните и да влезе в морето,
ядяха къпини със шепи, докато лицата им не ставаха наситено лилави. Вечерно време Ая пееше ужасно фалшиво, но никой не смееше да й
го каже докато накрая Калин не издържа и разбира се тя се нацупи и каза, че
отива да се разходи… сама. Когато се върна помоли да засвирят „Son of a preacher man” и я изпя така, че всички звуци, характерни за гора
покрай морски бряг замлъкнаха за дълго време след това. Мълчаха и момчетата, а
Ая прошепна на Калин, че му благодари за искреността му, след това му призна,
че пее в хор от малка и просто се е шегувала с тях.
Калин
беше напълно убеден, че такова море не е прекарвал никога преди. Също така
никога не беше срещал и жена като Ая. Не издържа и го сподели с нея, тая се
ухили, целуна го и реши да не ползва вече отдавна сухият си чувал. На
следващата сутрин Калин се събуди сам в чувала си, до главата му имаше раковина
с бележка в нея. Калин я извади, разви я и зачете:
„Не мога да бъда с теб, не мога да бъда и със
себе си. Трябва просто да съм далече от всичко и всеки, съжалявам и не вярвам
да го разбереш. Морето не беше уникално само за теб. Обичам те и винаги ще
бъдеш част от сърцето ми. Александра“
Калин
сви бележката, с нея се сви и цялото му същество. Сети се, че няма как да я
потърси, защото не знаеше нищо за нея, освен че до скоро се представяше за Ая. След два дни си тръгнаха за София, Калин се преструваше, че нищо
не е станало, но през тези два дни не влезе в морето нито веднъж.“
…
самолетът вече не се виждаше или по-точно беше станал на мъничка точка. Калин пое
дълбоко дъх, хвана с две ръце колелата на инвалидната си количка и с добре
познати движения се прибра от терасата в малкия си хол, намиращ се на последния
етаж, в сива панелка в Люлин. В скута му седеше книга, която той разтвори и
внимателно отмести маркера за страници. Замисли се… „Не можеш да върнеш нещо,
което никога не си имал“. Но какво пък, не пречеше да мечтае.
На човекът, който е жив спомен и вечна муза
