Признание

      От сутринта усещах нещо, не знам точно какво, но ужасно много напомняше  на онези пепруди в стомаха, за които всички говорят. Знаех, че денят ще е специален. Знаех го още от първото кафе и липсата на жеалние да закуся. Дори не ми мина мисълта за капка уиски в картонената чашка, нещо което обикновено ме успокояваше, че го пия без захар.

Докато вървях по улиците не пропусках да се оглеждам във всяка витрина, а не правя така по принцип. Мислите ми се бореха с успокоението, че изглеждам добре. Внушавах си, че имам акне, торбички под очите и дори пърхут. Въобще, всичко, което можеше да не ми е наред, го изпитвах точно днес, а днес беше специален ден и нищо не трябаше да му пречи да бъде такъв. Оставаше само да спра до някой цветарски магазин, да купя цвете и да си го подаря!

На обяд допуснах най-голямата грешка в живота си – обядвах!

Почти два часа по-късно все още се борех с гадното, мазно и ужасно безформено петно, което спагетите оставиха върху ризата ми. Да, обвинявах спагетите, а не себе си. Защото е по-лесно или защото наистина спагеите го направиха, докато ги ям некадърно, все тая. Оставаше фактът, че орнажево-червеното никак не се връзва с чисто бяло, особено ако второто преобладава и е било гладено сутринта. Жалките опити да го прикрия с вратовръзката почти ме накараха да я махна, защото и тя започна да се проявява като нещо излишно. В иначе прекасният ден, който трябваше да бъде точно такъв!

В 15:00 допуснах нова, още по-голяма грешка... не пих кафе!

Просто защото изпитвах ужас, че ще го разлея върху себе си и окончателно ризата ми ще заприлича на геополитически атлас. Страх ме беше дори от клавиатурата на моят компютър, защото си представях как пренасям всички букви, цифри и символи върху бялата риза, така изкушаващо платно, което чака своето кръщение под четката на Пикасо! В крайна сметка ризата остана на италианска диета, вратовръзката ме победи и почти заспивах, заради пропуснатото си следобедно кафе. Не смятам, че кофеинът ме държи буден, но категорично не мисля и обратното.

И ето ме, слизам в метростанцията, в която ще се случи най-прекрасното нещо днес. Със сигурност.

Носех цветя. Малък букет. Отне ми един час да го избера, не защото наистина разбирам или отдавам значение на избора на цветя, а защото казах на цветарката, че е за специален случай и тя някак си го прие ужасно сериозно и му отдаде един час от моето време, а нейното си го нямаше за нищо! Все пак се получи красив малък букет, състоящ се от три китки, чиито имена не помнех вече от... хмм час. И някаква украса имаше около тях, но важното бе, че ще ги дам на човекът, който беше виновен за този прекрасен ден. Жената, която чаках на същата метро станция на която я бях видял преди години. Точно същата прекарасна жена, заради която животът ми беше придобил онази подправка, която го прави смислен.

Реших да не обръщам внимание на суматохата в метростанцията. Всички бързащи и блъскащи се хора днес не можеха да ми попречат на специалния ден. Дори погледите им, така сериозно нагнеятващи отвращение от нещо, което си беше лично тяхно, но умираха от желание някой да ги попита какво е, за да могат поне малко да се отърват от него, не можеха да ме спрат да се усмихвам. Всъщност  се умихвах леко налудничево, дори плашещо... особено в моментите, в които се сещах, че лудостта е нормалното поведение на ненормалния индивид. Или поне нещо такова ни преподаваха в университета в часовете по поведенческа психология, от които помня, че всички искаха да изчукат преподавателката, която притежаваше върховно тяло, благословено с глава притежаваща прекрасно френско каре и очила с масивни рамки. И като казвам всички, не визирам само един пол.

Точно в 18:35 стоях зад жълатата линия, която днес ми се виждаше леко зеленикава, и чаках да се появи причината за безумния букет, лудата ми усмивка и този разказ. А тя не закъсня. Както всъщност никога не правеше. Знаех го, защото я следях от деня, в който се влюбих в нея. И днес щеше да разбере защо се чувствам толкова щастлив от този факт, да време беше да разбере! Точно заради това, когато я видях да слиза по стълбите, така красива в дългата си бяла рокля, се устремих към нея и като един истински дръвник й подадох букета. От страни сигурно изглеждах като човек, който иска да се отърве от нещо. А може би точно това исках и аз.

Тя се стресна, посегна да вземе китките, после се спря и погледна учудено, но все още нещо в нея искаше да вземе букета. Настъпи мълчание, до колкото такова може да настъпи в софийска метростанция. След това заговорих, но мисля, че доста от думите ми отидоха на халост. Минаваха мотриси и в двете посоки, виждах часоника в огледалото до единия изход и заради това разбрах, че съм говорил три минути и двадесет и осем секунди.

В това време успях да й кажа, че съм безкрайно влюбен в нея и че тя е причината да съм този щастлив човек, който в момента е способен да изпитва радост от всяко малко нещо, дори то да е буквално малко, но ужасно остро, камъче в обувката. Казвах всичко това изправен като стълб, чакаш да бъде препикан от куче и с букет в ръка, който също чакаше някаква подобна и неясна съдба. Продължих да обяснявам любовта си и как тя ме е докарала до отчаяние, защото някак си е била несподелена до сега... за втори път. Да, тя не помнеше първия такъв, когато се опитах да я заговоря преди години. Споделих, че след това съм бил съсипан и категорично решен да се самоубия, поради което, като един лаик в самоубийствения занаят, съм отишъл в центъра на града, там до Орлов мост и съм скочил от моста. С явната идея да се удавя в река, която е дълбока колкото мисълта на крава пред ливада с люцерна. Разбира се тя гледаше без да помръдва и вероятно без й да чува какво й говоря, но дали заради букета или заради самия факт, че ситуацията беше някак си абсурдна, не бързаше да ходи където и да е.

Та, аз продължих с края на моят опит за самоубийство, който всъщност ме бе довел до тук. В момента, в който тялото ми разбра, че може да надвие мислите ми,  до мен се появи момиче. Това момиче беше видяло, че искам да скоча, а освен това и съм напълно сериозен, защото в крайна сметка скочих, и слязло да види резултата от глупоста ми. Помня как ми подаде кърпичка, която моментално запуши носът ми, който кървеше. След това се усмихна, а после и засмя искрено. Каза ми, че не е виждала по-некадърен самоубиец от мен. Аз пък споделих, че не е виждала и по-некадърен любовник от мен. Помня думите й „ще видим“. Тази жена тогава даде смисъл на всичко, което се изля след това и което доведе до този момент с цветя, метро и минути изливане на признания, които дори нямаше да бъдат чути.

Тази жена ме чакаше вкъщи и съм сигурен, че тази вечер щеше да е прекрасна, защото щях да й разкажа за метрото, за цветята и за това, че понякога плитките реки водят до дълбини, от които на човек му се иска да не изплува.

Баща

 “ Вики,

Пиша ти това писмо защото искам да знаеш, че ти вярвам, че всичко е наред и ще бъде така и за  напред. Ти си голямо момче, почти мъж и знам, че можеш да се справиш с всичко.  Въпреки това, ще се радвам да драснеш ред два на баща си, че да съм сигурен.

Татко ти,

Иван.“

Иван Деренов дописа писмото, сгъна листа и го прибра в плика. Тръгна да облизва ръба на капака му, но се сети, че вече това не е необходимо и отлепи предпазителя на самозалепващата лепенка, след което го затвори и се зае да пише адреса на получателя. Начинът, по който правеше всичко това, говореше за добре изградена рутина и абсолютно  отсъствие на непознати нови похвати. След като всичко с пощенския плик биде прилежно довършено, Иван се запъти по стълбището, водещо извън апартамента му, защото беше на работа и почти закъсняваше.

„Скъпи Вики,

Аз съм добре. Надявам се и ти да си добре и тайно вярвам, че ще разбереш намекът ми и ще пишеш, че си добре. Извинявам се, че не можахме да отидем заедно на риболов… Не защото нямах време, но защото винаги съм се страхувал да убивам живи същества и ме беше страх, че ще се изложа пред теб, като не мога да убия някаква си риба. Както и да е, оправдавам се, а не бива. Все пак, ако искаш, някога можем да опитаме да отидем на риба, ще оставя на теб да се справиш с улова, след като го извадим. Тук ми се иска да напиша от онези неща, как им казвахте, емотикони или нещо такова, дето се усмихва. Чакам да ми пишеш синко.

Твой баща,

Иван“

И разбира се Иван си понесе поредният работен ден, в който всичките му началници не пропуснаха да подчертаят, че са такива. С методи, които само един началник може да разбере или използва. Иван нямаше нищо против, даже не ги забелязваше. Той искаше само да се прибере и да провери пощата, нищо повече от това. Нито забележките им, нито бездушните думи, които уж минаваха за окуражаващи, нито и плановете им за развитие и оптимизация на работата му, а и тази на колегите му, го трогваше, че дори и интересуваше от части. Той просто искаше да провери пощенската си кутия.  Когато в сряда вечер, малко след като трамвая, минаващ на улицата на която Иван живееше, беше ударил неправилно паркиралият автомобил, притежание на бъдеща попфолк звезда, издрънча с цел да привлече колкото се може повече цъкащи с уста хора, той тъжно затвори празната пощенска кутия и изкачи седемдесет и шестте стъпала до квартирата си.  След като заключи вратата зад гърба си, седна и извади бутилката с водка.

„Скъпи Вики,

Пиша ти отовно, прости ми ако съм станал досаден, но като твой баща ми се налага да съм досаден. Ха, смея се, защото почти щях да напиша, че един ден ще разбереш, когато станеш баща. Обаче разбрах абсурда на това, което щях да напиша и за това спирам. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам за алкохола. Наистина е така и наистина не знам как да го преборя. В момента няма смисъл и да се опитвам отново, защото не го разбирам. Само ако не беше пил тогава… Пиша не разбираемо, за това спирам. Ще  ми се, ако е възможно, никога да не бяха измисляли алкохола!

Целувки (е не, това ще го задраскам!!),

Баща ти!

И.“

И тук Иван придърпа бутилката с водка, наля си голяма чаша и както всяка вечер, от половин година насам, се предаде пред нея. На другата сутрин стана и я изля в чешмата, точно както и през последните шест месеца, които вече нарекохме половин година. Направи си силно кафе, не му сипа захар, не само защото не беше купувал такава от много време, но и защото искаше да не усеща нищо сладко. Обу работният си панталон и се изкуши да провери пак пощенската кутия, но бързо размисли и се запъти към метрото. По пътя спря на две места – първото беше за да си купи варен геврек, а второто да го даде на едно сакато просещо дете.

„Вики,

Толкова много ми липсваш, че вече не знам как да започна писмото си. Искам да можеше да си тук, да можех да ти кажа всичко, което не ти казвах, само защото вярвах.. не мислех… не и това не, просто не ти казвах нищо, за да изглеждам сериозен. А не трябваше да е така, синко. Няма как да върна времето, но все пак те моля да ми простиш, ако можеш и ако искаш. Вече не мразя нито човека, нито алкохола, който беше изпил. Искам само да знам как си ти, как е майка ти… Ще й пратиш поздрави, нали!! Обещай! И пиши как сте, имате ли нужда от нещо. Знам, че тя ще каже нещо за яке, нали винаги й е студено! Чакам с нетърпение да ми пишеш!

Обичам те синко!

Иван!“

Иван затвори и този плик. Сложи марката върху него без да я мокри, пръстите му вече бяха обрали влагата от очите му и просто я пренесоха върху хартията. След като приключи с това, Иван стана, подмина шишето с водка, купчината вестници до него и прашасалата чаша, и отиде до големия скрин в хола. Там той отвори един от шкафовете му и постави пощенския плик вътре, там където имаше свободно място из между стотиците останали пликове. Всичките изглеждаха еднакво, някои леко вече пожълтяваха, но Иван не страдаше за остаряването им. След като затвори шкафа той взе рамкираната снимка под него и я доближи до гърдите си. На снимката бяха той, малко момче и красива жена, а в десният й горен ъгъл, по диагонал, седеше черна лента.

Спомен

Самолетът летеше твърде високо за да се чува някакъв звук, но пък за сметка на това оставяше онази така характерна и лесно разпознаваема диря. Около него небето синееш безоблачно и спокойно и като че ли се наслаждаваше на полета на този самолет. Същото правеше и Калин, който от време на време затваряше очите си и се опитваше да следва полета на самолета на сляпо. Почти му се получаваше и това го разсейваше от спомените му… 

… които само до преди миг го държа на онзи плаж, където обичаше да ходи всяко лято. Мястото беше доста отдалечено от села, градове и хотели и това го даряваше с изключително ограничена посещаемост. Нещо, което привличаше Калин с невероятна сила.  Освен кристално чистата вода и онзи необяснимо странен пясък, който създаваше усещането че ходи по мъх, липсата на тълпи от пищящи хора наистина му се отразяваше много добре.  Обичаше когато излиза от морето да ходи бавно до близката горичка, дори когато духаше студен вятър или пък пясъкът толкова беше попил от слънчевите лъчи, че вече приличаше не на мъх, а на жарава. Обикновено лагеруваше точно в тази горичка, обикновено на палатки и обикновено с тримата си най-близки приятели. Вечерите, разбира се, бяха покрай огъня и отново обикновено полети с алкохол, китари и мръсни вицове, които според един от компанията чудесно заместваха страшните истории.

Там срещна и Ая. Забеляза я не само защото бяха почти единствените хора на плажа, а защото точно като него ходеше бавно към горичката и стъпваше по пясъка внимателно, сякаш  внимаваше не го повреди.  Калин поиска да я заговори, но напук на това, че никак не беше срамежлив и още по-малко притеснителен, не можа. Просто не му хрумна нищо, което да каже и когато стигна в горичката се опита да не мисли повече за това. Не можа.

Вечерта се случи дъждовна. Нещо повече  - проливно дъждовна. Огънят на компанията, предвидливо се намираше под високо опъната тарпа и плахо мъждукаше сред пороя и гръмотевиците. От китари и песни нямаше особен смисъл, защото вятърът заглушаваше всичко освен себе си, като от време на време даваше шанс на някоя гръмотевица да се изкаже или пък на някоя вълна да издъхне върху прогизналия пясък. Компанията се изненада, когато видя едно мокро до кости момиче да приближава тарпата, Калин се изненада още повече, защото разпозна момичето, което бе видял по-рано днес. Дългата й коса покриваше по-голямата част от лицето й, дрехите почти не личаха, пропити от вода и плътно залепнали по тялото й (което Калин моментално намери за доста привлекателно). Момичето се приближи още повече, без да казва нищо седна до огъня и изпъна ръце към него. След като видя, че предизвика тишина и че всички гледат нея каза името си и добави, че няма палатка и чувалът й вече освен за сушене не става за нищо друго. От всичко това Калин чу само „Ая“, името й. Нещо в него го плени и той започна да мисли от къде идва, прякор ли е, изобщо значи ли нещо. Ая моментално получи цялото внимание на четиримата приятели, заедно с него чаша с мастика и само след минути не си личеше, че се познават от скоро – дори Калин проговори. След това всичко стана абсолютно необяснимо и не подлежащо на преразказ, камо ли кратък. Калин и Ая лежаха на неговото шалте, разстоянието между лицата им, вгледани едно в друго, не надвишаваше онова, което е необходимо да оставиш мъглява следа на заледен прозорец през зимата. Кристално зелените й очи го гледаха с най-огромните зеници, които беше виждал. Запита се дали наистина са толкова зелени или това се дължи на отблясъците на огъня… след това разбра, че огънят отдавна е угаснал и я целуна.

Събудиха се вкопчени един в друг и първата й реакция когато отвори очи, прекъсна всички съмнения на Калин, че свалката е била само за една нощ. Малко по-късно Ая пренесе багажа си при неговия, а чувалът й изсъхна чак три дни по-късно, за което Калин беше напълно благодарен. Следващата седмица двамата бяха като две парчета на едно цяло, които до сега са се търсили сляпо, почти цялото време прекарваха заедно, а приятелите на Калин странно защо нямаха нищо против, което не беше както обикновено за тях. Калин и Ая гонеха й ловяха вълни, залагаха стотинки за шанса на малък рак да се пребори с вълните и да влезе в морето, ядяха къпини със шепи, докато лицата им не ставаха наситено лилави. Вечерно време Ая пееше ужасно фалшиво, но никой не смееше да й го каже докато накрая Калин не издържа и разбира се тя се нацупи и каза, че отива да се разходи… сама. Когато се върна помоли да засвирят „Son of a preacher man” и я изпя така, че всички звуци, характерни за гора покрай морски бряг замлъкнаха за дълго време след това. Мълчаха и момчетата, а Ая прошепна на Калин, че му благодари за искреността му, след това му призна, че пее в хор от малка и просто се е шегувала с тях.

Калин беше напълно убеден, че такова море не е прекарвал никога преди. Също така никога не беше срещал и жена като Ая. Не издържа и го сподели с нея, тая се ухили, целуна го и реши да не ползва вече отдавна сухият си чувал. На следващата сутрин Калин се събуди сам в чувала си, до главата му имаше раковина с бележка в нея. Калин я извади, разви я и зачете:

„Не мога да бъда с теб, не мога да бъда и със себе си. Трябва просто да съм далече от всичко и всеки, съжалявам и не вярвам да го разбереш. Морето не беше уникално само за теб. Обичам те и винаги ще бъдеш част от сърцето ми. Александра“

Калин сви бележката, с нея се сви и цялото му същество. Сети се, че няма как да я потърси, защото не знаеше нищо за нея, освен че до скоро се представяше за Ая. След два дни си тръгнаха за София, Калин се преструваше, че нищо не е станало, но през тези два дни не влезе в морето нито веднъж.“

… самолетът вече не се виждаше или по-точно беше станал на мъничка точка. Калин пое дълбоко дъх, хвана с две ръце колелата на инвалидната си количка и с добре познати движения се прибра от терасата в малкия си хол, намиращ се на последния етаж, в сива панелка в Люлин. В скута му седеше книга, която той разтвори и внимателно отмести маркера за страници. Замисли се… „Не можеш да върнеш нещо, което никога не си имал“. Но какво пък, не пречеше да мечтае.

На човекът, който е жив спомен и вечна муза