Случайността и
късмета са любовници. Връзката им е от онзи тип в който ту се разделят, ту се
събират без обяснения. Плодовете на тяхната обвързаност са пръснати из целия
свят, вероятно даже и във вселената. Вероятно е най-точния етикет, който може
да се сложи на всичко, което казах до сега.
Ето, родил съм се
случайно. Късмета е бил някъде далече, може би при непозната. А случайността в
моя случай е била щедра. Сега, когато пиша това знам какъв е бил повода да се
появя на белия свят. Между другото винаги съм се питал защо му викат бял.
Планетарен расизъм ли е това или е просто един от ония изрази, за които десетки
умни глави пишат томове труд от къде е произлязъл. И още десетки такива казват,
че живеем на зелената планета. И слагам точка с това, че съм се родил през
нощта. Бели са били само чаршафите.
Сега, години след
този случаен момент въпросите въшлясват главата ми. Една от тия „въшки” хапе и
причинява нуждата да пиша всичко това. Определено разбирам, че всичко е било случайно обаче едно нещо не
мога да знам. Повода да ме има е ясен – секс. Причината обаче ми се губи. И
моментално се замислих за причини, поводи, късмет, планиране, мечти. Първото,
което ми изкочи бе това, че хората се множат за да съществуват. Обаче в моя
частен случай са се множали докато съществуват. Тоест не е това. Не са го и
искали – планирането отиде там, където Бибилята ни учи че ще ходим ако сме неправедни.
Остана късмета, който както казах не е бил там, но май съм му благодарен защото
и от разстояние си е вършел работата. И той отпадна. Вече нямаше отговор и
тогава се сетих за причината или по-точно за нейната неяснота.
Причината още не
ми е ясна и не очаквайте в края на тези редове да блесне като поука от детските
приказки по БНР в седем сутринта. Но пък се сетих за онези нещица които са
овкусявали всичко, което съм погълнал в глада си да я разбера.
Не са малко, не
са и малки. Едни са ме задавяли, други са ме карали да ям още. В крайна сметка
се чувствам още гладен, но пък само на гладно се разбира вкуса на храната.
Първото нещо,
което категорично ще отрека само след миг е случайността. Интересно ми е докато
го казвам, защото все пак тая дума до тук я споменавам няколко пъти, което я
прави реална и съществуваща. Обаче ще я отрека. После пак ще я използвам, но си
знайте, че е отречена.
И така –
случайността. Вървя по улица пълна с движение, светлини и разбира се хора.
Тъжен съм по мои съображения и искам да не е така. На следващата пресечка
виждам човек, който свири на акордеон и пее песен за тъгата. Сляп е. Но песента
му е за тъгата. Пред него на паважа седи шапка с пари, които той никога не е
виждал, но знае че ги има. Точно така се почувствах и аз – не ме е виждал, но
знае че ме има. Случайно да е знаел, че точно сега ще мина – едва ли. Аз също
не го знаех. Късмета пак е нейде на
гуляй.
Продължавах да
ходя. Тъгата остана да изслуша песента за себе си при слепия. Вече търсех нещо,
което да ме накара да се усмихна. Търсех е силно казано, защото просто ходех и
се опитвах да спася мислите си от шума на трамвая зад мен. Дойде момента да
пресека от другата страна на улицата. Да мина на другия бряг на реката от
павета и релси. Пресичах многото камъни по път, белязан от прави линии. И на
брега на тази неподвижна река ме посрещна улично куче. Кучка по-точно. Покрай
нея се въргаляха малките и кутрета и тя неразбираща думата „грижа” ги ближеше.
Изглеждаше точно толкова доволна, колкото оня тип от рекламата за банкови
кредити, който щеше да си купи апартамент скоро. В рекламата нямаше домашно
куче, но и за това улично куче нямаше доволен човек с кредит. Усмивката ми
дойде моментално не защото виждах любовта на това куче към децата му, а защото
си представих как някой някъде казва
„кучка” на жена, която иска да обиди.
Следващата улица
носеше името на цар. Стъпвах върху нещо, което е асфалт само по себе си, но е
заслужило царско име. Там в Америка има цяла алея, по която можеш да ходиш
върху звезди. Млечният път придоби нов смисъл за мен. Миризмата на храна също,
защото бе решила да е там по същото време. Крачиш върху звезди и мирише на
кебап. Исках да опитам да крача по кебап – ей така да видя на какво ли ще ми
замирише.
На следващия завой се отказах и от късмета. Настъпих
разпилян на земята дюнер. Ходех върху кебап. За момент се изплаших от това,
което ще помисля че искам.
Зарових с ръце в
джобовете си. Там винаги имаше или нищо или телефон. Пожелах си на ум да намеря
и двете. И стана. Бях доволен и извадих телефона, нищото си остана вътре
защитавайки липсата на форма, която да можеш да сграбчиш. Исках да се обадя на
някого. Исках да му кажа, че нося нищо, което с радост ще споделя. И телефона
иззвъня. Отговорих на обаждането и след минути аз, нищото ми и човека, който ми
позвъня седяхме на една маса.
Говорехме за
всичко, а масата мълчеше. Седяхме над нея или по-точно тя седеше под нас. Пътят
ми до тук ме беше довел до това място, на което исках да съм. Виното в чашата
ми най-вероятно беше на същото мнение. Изпитването на вина и изпиването й се
случваше тук и сега. Огледалото в тоалетната на долния етаж ми помогна да
разбера, че рекламите за самобръсначки са толкова скучно нужни, че чак има
смисъл в тях.
Поредната глътка
вино напи тялото ми, но също така ме накара да потръпна пред това, което
разбирах в момента. По пътя насам исках неща, копнеех за тях. А те се появяваха
в цялата си естественост. Случайността и късмета бяха пак заедно и то далече от
мен. Радваха се на новият им момент заедно, а аз осъзнах, че може и да ги няма.
Всичко, което исках се материализира по този път. Не пътувах на стоп, просто ме
качваха. И говореха за късмета. Така и не се видях с него.
Ходя по
клавишите, а те отекват в главата ми и се материалзират като думи. Бос съм и усещам игличките по стъпалата си. Следите
по пясъка ги отмива морето. Случайно да сте се питали защо ??
