Писмата

           Денят отново започваше от рано. Седях пред кафето си и търсех онази сила, която е отговорна да задвижи нещата, каквито и да са те. Знаех, че ще дойде, че я има. Винаги до сега беше идвала, а днешния ден по нищо не се отличаваше от останалите. Е може би малко, защото точно в този ден получих първото писмо от теб. И то чакаше, заедно с кафето, да получи своята доза внимание. Според мен дори допринесе за по-бързото ми събуждане, но не мога да съм напълно сигурен. Все пак минаха доста години.

„Здравей… не знам как да започна писмото и за това ще започна със здравей. Надявам се, че си се прибрал вече и всичко е наред. Все пак пътуваш на стоп. Не знам, мисля че е опасно.

Боже, пиша ти глупости. Обаче ми е едно такова, не мога да си събера мислите. Всичко, което се случи, стана толкова бързо. Не знам защо още ме държи. Ту ми се иска да беше останал, ту те проклинам за това, което си. Не те познавам, не знам дори дали искам. Обаче чувствам, че те няма.

Извинявай за глупавото писмо. Стискам палци да си здрав.

Тина”

А аз бях здрав и се бях прибрал предната вечер. В Стара Загора закъсах, там винаги закъсвам. Не знам защо не им върви на стопаджиите в този град. Малко ме цепеше глава, водката показваше тъмната си страна докато се бореше с кафето. Първоначално мислех да не отговарям на писмото ти. Дали от страх, дали от срам. След няколко дни обаче се напих. Отново, знаеш че това го мога добре. Когато се прибрах в къщи извадих писмото ти, прочетох го няколко пъти и ми се прииска да си до мен за да си говорим. Седнах и надрасках няколко реда. Извинения, оправдания, описание на пътуването ми от морето към София  - такива неща. На сутринта изпратих писмото.

Да ти кажа честно, не вярвах че ще получа пак писмо от теб. След пиянските ми писания бях сигурен, че си се отвратила окончателно от мен, но….

„Привет Павеле!

Не вярвах, че ще пишеш и няма да те лъжа, много се радвам на писмото ти. Виждам, че не ти е било скучно на път към София, пък и си здрав, а това е чудесно. Не се чувствай виновен за нищо, беше ни хубаво заедно. Да, наистина пиеш много и да, измъкна се без да кажеш дори едно „чао”. Но какво пък. За мен си оставаш най-прекрасният ми любовник. Ще се радвам пак да ми пишеш.

Успех в академията.

Тина”

Последваха седмици, от които помня много малко, ако изобщо помня нещо. Студентски град беше моята вселена, кръчмите там – моят дом, а пиенето – моята храна. Повярвай ми, не знаеш за какво преяждане става въпрос. Мисля, че по това време започнах да се виждам с една Мария. Не беше лошо момиче (пак ти казвам, не мога да съм сигурен… ма така си мисля поне). Чукахме се всеки път когато оставах да спя в общежитието й. Друго не помня да сме правили с нея. А, да! Също така и пиехме.

          Една сутрин се събудих на легло в спешното в Пирогов. Не знаех как съм се озовал там, нищо не помнех. Над мен висеше система, но по-лошото беше, че мислех, че умирам. Първото нещо, което направих, след като излязох от болницата, беше да намеря листа и пощенски плик. Седнах и започнах да пиша. Писах за живота, който живея. Писах за смъртта, която очаквам. Писах ти и че може би не е трябвало да се виждаме изобщо, защото ми беше гузно, че съм те използвал. Писмото ми замина и аз започнах да проверявам пощата си по-често от колкото си миех зъбите. Един ден….

„Павеле!

Изкара ми акълите! Знам, че си жив и се надявам, че вече си по-добре. Спри се за малко с това пиене. Наистина ще умреш един ден, но не избързвай, моля те. Освен това, аз вече съм ти простила за всичко. И не мисля, че само ти ме използва, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Беше ми хубаво с теб, все пак това си беше морска свалка. Не съм очаквала повече. Наистина те моля да се грижиш повече за себе си, красавец си, не се съсипвай. И гледай да не те изритат и от академията, знаеш какъв е живота сега.

Прегръщам те,

Тина”

Следващите два-три месеца знаеш как беше. Писма всяка седмица, все с глупави, но някак си естествени неща – как върви ученето, как е във Варна, още ли пия много, къде ще посрещаш новата година….  Изведнъж се усетих, че всъщност с никого до сега не съм говорил на такива теми. Спрях да се виждам с Мария, тя си намери друг креватен шампион.

Наближаваше зимата, а с нея и сесията. Не ти бях писал предната седмица и седях в нас (в компанията на бутилка коняк, признавам) и ти пишех. На другата сутрин, на излизане от нас, видях писмо от теб в кутията във входа. Отворих го веднага….

„Павка…

Трудно ми е… не знам защо ми е толкова трудно да ти го кажа. Ще се омъжвам. Срещнах едно момче, Иво. Всичко стана толкова бързо. Не разбирам, защо те занимавам с това и защо ми е толкова гузно, но искам да го знаеш. Чувствам се като глупачка, та ние с теб не се познаваме. Само секс и пиене за няколко дни и то на морето. Но въпреки това ми е едно такова, виновно. Както и да е. Сватбата е след няколко дни, после ще ти пиша. Нали знаеш, че това, че се омъжвам, няма да ми попречи да ти пиша.

С най-добри спомени,

Тина”

Тогава не ти изпратих писмото, което ти бях написал. Просто отидох до най-близката кръчма и се напих като говедо след паша. На прибиране нещо ми стана и запалих писмото. Бях бесен. Не можех да понасям света… мисля, че дори и се карах с нашите. Последва тежък махмурлук, който порасна в депресия. Чак седмица по-късно се поокопитих и ти писах, че те поздравявам за сватбата, желая ти щастлив семеен живот и че не разбирам, защо трябва да ти е гузно. Добавих и че аз нямам проблеми с това – все пак всичко беше мимолетна свалка, секс и пиячка. Усетих се, че започвам да те лъжа. И ми стана много зле. Бях започнал да мисля разни неща, не ми даваха мира. Главата ми тежеше – къде от алкохол, къде от разни откачени неща. А да… споменах и за Мария, нищо че не я знаех дори дали е жива в момента.

„Здравей Павеле,

Толкова ми е приятно, че ми писа. Мислех, че след тези глупости за гузност и женитби си ме отписал и сега ужасно много се радвам на писмото ти. Сигурна съм, че с тази Мария ще потръгнат нещата и ще видиш, че ще си щастлив. Аз ти го желая. Не е страшно да си с някого, повярвай ми. На сватбата си мислех за теб. Малко извратено, но ми се искаше да си тук. А ако знаеш и морето колко е красиво през зимата…

Аз май ще привършвам този път. А ти се забавлявай и ти желая успехи!

Целувам те!

Тина”

И тук разбрах, че съм сбъркал нещо… и то много сериозно. Спомена за това море ми стана небето, което виждам всеки ден. А по улиците виждах теб в разни момичета. Побърквах ли се? Не знаех. Не спирах да пия, но вече не излизах никъде. Наливах се до късно сам в къщи, четях някакви книги и се опитвах да разбирам неща, които изобщо не разбирах. Помниш, че си писахме през месец два по онова време. И всичко започна да се връща по старо му, докато не получих следното писмо:

„Здравей.

Искам да ти кажа нещо, което ме мъчи напоследък. Не съм добре. Нещата с мъжът ми не вървят никак. Не, че нещо той не прави както трябва, просто аз не мога да съм с него. Мисля постоянно за теб и какво можеше да стане ако бяхме продължили това, което започна онова лято. Не можах да не ти го кажа, не издържам вече. Дано не оплескам всичко сега.

Обичам те,

Тина”

Исках да изкрещя „и аз те обичам”. Дните ми ставаха все по-дълги и все по-безсмислени. Обмислях какви ли не варианти, не смеех да ти пиша – пак от страх. Този пуст страх. Чак след няколко месеца с помощта на моите приятели – пиенето и безумието след него, седнах и ти писах, че и аз изпитвам същото. Писах ти, че ще хвана влака и ще дойда във Варна. Отговора на това писмо дойде почти веднага. Тогава разбрах, че имаш малко дете и светът за мен приключи. Не можех да се намесвам в живота ти и да разрушавам семейството ти, макар че ме биваше в правенето на глупости. И потънах в алкохол.

Не помня дали мина година или повече преди да ти пиша пак. Бях получил няколко писма от теб, но ги палех веднага, щом идваха. Когато вече не издържах повече седнах и ти писах, че съжалявам отново за изчезването си. А ти….

„Мили Павеле,

Пак ми се извиняваш след като съм ти простила. Приятно ми е да знам, че все пак не си ме забравил и отново ми писа. Бях сигурна, че този път съм развалила всичко и през изминалото време ми беше толкова празно, че не чувам човекът, когото смятам за близък до сърцето си.

С мъжът ми вече почти не си говорим, малката тръгна на училище. Иска ми се да можеше да я видиш – толкова е жива, толкова много се радва на всичко. Луда глава е тя, не прилича много на мен.

А ти пиши – как си, какво стана с Мария, снимаш ли се вече за киното… абе пиши ми.

Целувки и усмивки за теб!

Тина”

Не само, че не се снимах за киното ами работех в един месокомбинат близо до София. И не само, че нищо не беше станало с Мария, но не бях излизал с жена от време, което не помнех. Дните прекарвах заринат в кръв,карантия и махмурлук, а нощите в опити да изпия всичко, което се продава по магазините за алкохол. И пишех – стих след стих, разказ след разказ. Никой не ги четеше, бяха само за пред мен. Помня, че продължихме да си пишем, макар и по рядко. Помня и че споменах, че с Мария всичко е наред (силно се надявах наистина с Мария всичко да е наред някъде там), не смеех да те питам за детето и за мъжът ти. Страх ме беше от всичко, което можеше да напишеш, а сънищата ми бяха за онова лято. За онзи плаж, за голите нощни къпания, за стоновете ти на пясъка…

            Минаха доста години, вече почти не си пишехме. Бях напуснал онзи комбинат, разказите ми се четяха от хиляди хора. Пишех за едно списание, популярно в цялата страна. Бях сам, пиех но не и до безпаметност, както едно време. Мислех си, че така ще свърши всичко – писане, пиене, вина, самота и после съд за грешките. А делото ще се проточи. Реших да видя все пак с теб какво се случва. Драснах няколко реда, сложих вътре лист от роза, завърших с думите „обичам те, все едно си с мен и никога не ще се спра”. След седмица видях пощальона да излиза от входа ни и по гащи изтичах до пощенската си кутия. Почерка на плика беше друг….

„Здравей,

Мама почина преди месец. Боледува дълго и сега се надявам, че се е спасила. С татко се разделиха преди години, много се караха. Мама постоянно говореше за теб и й обещах да ти пиша, за да разбереш, но ме беше страх да започна. Извинявам се, че не ти казах за смъртта и по-рано, можеше поне за последно да се видите. Тя много съжаляваше, че си няма твоя снимка и често като ме гледаше се усмихваше и казваше, че поне има мен.

С най-добри пожелания,

Твоя дъщеря – Деница”